Определение № 2749 от 05.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1472/2026 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. А. срещу решение № 241 от 15.05.2026г. по в.гр.д. № 1213/2025г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 10.11.2025г. по гр.д. №437/2025г. на Свищовски районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът с правно основание чл.58 от ЗК, предявен от Н. Г. А., срещу „Земеделска производствено – потребителна кооперация „БЪДЕЩЕ-93““ /ЗППК „БЪДЕЩЕ-93“/, за отмяна на всички решения, взети на проведеното извънредно общо събрание на кооперацията на 25.05.2025г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон, както и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е направил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и вместо да постанови собствени мотиви е възпроизвел тези на първоистанционния съд. Навежда доводи, че основният спорен въпрос по делото е дали изброяването в чл.26 от устава на кооперацията на начините на оповестяване на поканата за свикване на общо събрание е алтернативно или кумулативно. Касационният жалбоподател твърди, че въззивният съд е приел, че изброяването е алтернативно, без да изложи аргументи за приемането на този извод. Счита, че горепосочената разпоредба от устава е неясна и следва да бъде тълкувана. Излага аргументи, че при изброяването на начините за свикване на общото събрание не е използван съюзът „или“, което води до извод, че изброяването е кумулативно, а не алтернативно, и връчването на поканата следва да се извърши по всички изброени начини. Счита, че не е спазен редът за разгласяване на поканата за ОС, което води до незаконност на взетите решения от датата на провеждането му. Жалбоподателят твърди, че само чрез отправянето на писмена покана, която отговаря на посочените в ЗК и устава изисквания, се осигурява възможността всеки член-кооператор да получи нужната информация, за да подготви участието си в общото събрание и да упражни ефективно правото си на глас при вземане на конкретни решения. Също навежда доводи, че общото събрание е проведено при липса на кворум, тъй като не е известен действителният брой членове на кооперацията. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че гласуването не е опорочено, въпреки обстоятелството, че в преброяването е участвало лице, което не е член-кооператор, а негов роднина. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията относно освобождаването на председателя, членовете на управителния съвет и членовете на контролния съвет, както и мандата на новоизбраните членове. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в рамките на изложеното във въззивната жалба? 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба? 3.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи съображения по всички защитни доводи и възражения на страните и извърши анализ на събраните във връзка с тях доказателства?; 5. Относно начина на свикване на ОС с покана, когато уставът не съдържа точно и ясно как се свиква ОС.; 6. Когато са изброени няколко начина за разгласа на поканата без да е конкретизирано в Устава алтернативно или кумулативно са изброени, как трябва да се тълкува и приложи нормата на Устава? Изброяване на няколко начина за свикване на ОС в Устава, без съюз „или“ и без съюз „и“ как трябва да се приложи? В случай като настоящия при изброяване на четири начина, поканата по всички начини ли трябва да се разгласи или по някой от тях по избор? Достатъчно надлежно ли е оповестяването на поканата чрез средства за масова информация или чрез покана, връчена на всеки член кооператор лично? Твърди, че въпросът по т.2 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №17 от 23.07.2014г. по т.д. №811/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №180 от 11.01.2016г. по т.д. №1618/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №186 от 14.01.2016г. по гр.д. №5980/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №136 от 06.11.2015г. по т.д. №2483/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №354 от 30.10.2015г. по гр.д. №1398/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №37 от 29.03.2012г. по гр.д. №241/2011г. на ВКС, ГК, I г.о.; въпросът по т.3 е решен в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, с приетото в решение № 388 от 17.10.2011г. по гр.д. №1975/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д. №2623/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. №674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.; въпросът по т.4 е решен в противоречие с приетото в Постановление №1 от 13.07.1953г., Пленум на ВС, т.19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр. д. №1/2000 г., ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение №40 от 04.02.2015г. по гр.д. №4297/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №283 от 14.11.2014г. по гр.д. №1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №42 от 05.03.2014г. по гр.д. №5488/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №191 от 25.03.2013г. по гр.д.№63/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №415 от 25.01.2012г. по гр.д. №1332/2010г., ВКС, ГК, І г.о., решение № 61 от 13.07.2017г. по гр.д. №3439/2016г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 45 от 06.04.2017г. по гр.д. №3343/2016 г. на ВКС, ГК, I г.о.; въпросът по т.5 - в противоречие с приетото в решение №211 от 09.02.2017г. по т.д. №3329/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №186 от 17.10.2018г. по т.д. №1563/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №191 от 13.12.2016г. по т.д. №3015/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. За въпросите по т.6 от изложението поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация ЗППК „БЪДЕЩЕ-93“, с. О. могила, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че според чл.26, ал.2 от устава на кооперацията, свикването на общо събрание става с покана, поставена на видни места в селото, съобщение по местната радиоуредба, съобщение в районен или централен вестник, с писма до членовете на кооперацията. Установил е, че проведеното на 25.05.2025г. общо събрание е свикано чрез обява в местен вестник и покана, поставена на информационното табло във входа на сградата на кооперацията. Окръжният съд е аргументирал, че чл.26, ал.2 от устава изброява алтернативни начини на оповестяване на поканата за свикване на общо събрание на кооперацията, с оглед начина им на подреждане и липсата на изричен текст, който да задължава да се използват всички способи. Въззивният съд е посочил, че всеки един от изброените начини е в достатъчна степен ефективен, за да се уведомят член-кооператорите, без да е нужно използването на всички. Приел е, че дори в преброяването на гласовете да е участвал роднина на подписалия протокола за избор член кооператор М. А., този факт не опорочава вота сам по себе си. Отчел е свидетелските показания на М. И., съгласно които в общото събрание е участвал синът на А., но е бил член на комисията по броене на бюлетини. Въззивният съд е констатирал, че приложените по делото пълномощни конкретно сочат правните действия, за които се отнасят, времето и вида на форума, на който ще се извърши гласуването, поради което е счел за неоснователни твърденията за нередовност на упълномощаването. Установил е също, че няма изискване нито в ЗК, нито в устава на кооперацията упълномощените лица да бъдат член-кооператори. Отчел е, че оспорените решения са били приети с около 90% от подадените гласове, което значително надвишава изискването на закона и устава за мнозинство от две трети от присъстващите членове. Приел е, че макар на събранието да са присъствали само 95 членове на кооперацията, то е било законно проведено, тъй като уставът допуска т.нар. спадащ кворум и възпроизвежда правилото на чл.17, ал.2 от ЗК. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е нищожен или недопустим. Съобразно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция във фазата по селекция на касационните жалби е длъжна служебно да следи за валидността и допустимостта на въззивното решение в обжалваната част. Констатирането на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл.281 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК. В случая не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивния акт, който е постановен при наличие на всички положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки. Първите четири процесуалноправни въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице и задължителна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263 ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните в пълнота, поради което липсва противоречие със сочената практика на ВКС. Неоснователни са оплакванията на касатора - ищец по делото, че въззивният съд не е изложил мотиви по довода, че предходният председател, членове на УС и КС не са освободени от общото събрание, както и че не е посочено дали новоизбраните членове на тези органи довършват мандата на освободените или са избрани за нов мандат. Във въззивната жалба липсват оплаквания във връзка с изводите на първоинстанционния съд по тези въпроси. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по действащия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон, при което въззивният съд при проверката на правилността на първоинстанционното решение не беше обвързан от оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по същество и при условията на пълен въззив. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по доводите относно правилността на обжалваното решение, но само доколкото същите са в рамката на подадената в срок въззивна жалба, с оглед неговите правомощия на съд по същество на спора. В случая във въззивната жалба се съдържат изрични доводи за неправилност на изводите на Свищовски районен съд, че свикването на общото събрание на кооперацията следва да се извърши по някой от начините, посочени в устава, а не по всички изброени. По отношение на останалите твърдения за незаконосъобразно свикване и провеждане на събранието има само общо оплакване, че не всички от тях са обсъдени. Това оплакване е неоснователно по отношение на конкретния порок, изтъкнат в касационната жалба – липса на прекратяване на мандата на управителните органи, на мотиви относно това прекратяване и липса на уточнение на продължителността на мандата на новоизбраните председател, Управителен съвет и Контролен съвет. В тази връзка първоинстанционният съд е изложил съображения, че в протокола от 25.05.2025г. от общото събрание е посочено изрично прекратяването на мандата на председателя, УС и КС, като е изтъкнал в тази връзка и обстоятелството, че председателят на кооперацията е починал на 21.05.2025г., а мандатът на УС и КС е предстоял да изтече на 18.06.2025г. Срещу преценката на съда, че предстоящото изтичане на мандата на членовете на управителните органи обосновава изричното им освобождаване и избора на нови членове на същите, не са изложени изрични оплаквания във въззивната жалба. Следва да се отбележи, че въпреки липсата на оплаквания във въззивната жалба на касатора, въззивният съд е изложил свои съображения по повечето от твърдените основания за нередовност на проведеното общо събрание, което обаче не е довело до промяна в крайния извод за неоснователност на иска. По петия поставен в касационната жалба правен въпрос не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В първото цитирано от касатора решение №211 от 09.02.2017г. по т.д. №3329/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., е даден отговор на правния въпрос, че член-кооператорите не са ограничени от закона в избора на конкретен способ за разгласяване на поканата, по отношение броя на способите и поредността, при която те ще се предприемат: кумулативно, алтернативно или евентуално, стига този ред да не дерогира законово гарантираното право на всеки един от членовете да узнае за свиканото общо събрание и оттам да участва в него. В казуалната част на решението се обсъжда връчване на покана на всеки от член кооператорите, но това е обусловено от специфичното за конкретния спор обстоятелство, че в устава на кооперацията са предвидени два алтернативни начини на връчване, предполагащи персонална покана: лично връчване срещу подпис и изпращане по пощата с обратна разписка. Второто посочено от касационния жалбоподател решение не се отнася до случай като настоящия, при който в устава са изброени няколко начина на разгласяване на поканата за общо събрание. Третото решение №191 от 13.12.2016г. по т.д. №3015/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., също не съдържа разрешение в смисъла, сочен от жалбоподателя, а именно, че винаги следва да се даде превес на поканата, връчена с писмо. Извършеното от състава на ВКС тълкуване е основано на установените по делото факти и не представлява тълкуване на разпоредбата на чл.16, ал.1 от ЗК, а на устава на конкретната кооперация, ответник по иска по чл.58 от ЗК. В казуалната част на решението се обсъжда съдържанието на представения по делото устав, като при тълкуване на разпоредбите му е съобразена и утвърдената практика на кооперацията по приложението им. При така извършеното тълкуване е прието,че с устава е предвиден различен ред за свикване на общо събрание на пълномощници /чрез персонална покана/ и за свикване на общо събрание на всички член – кооператори. Останалите въпроси по т.6 от изложението на основанията за касационно обжалване също не отговарят на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Те не предполагат тълкуване на приложимите към спора правни норми, регламентиращи реда за свикване на общо събрание на кооперация, а тълкуване на разпоредбите на устава на ответната кооперация. В този смисъл въпросите насочват към оспорване фактическите констатации на решаващия състав на окръжния съд и на изградените въз основа на тях правни изводи, съответно са свързани с правилността на въззивното решение, а тя не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Доколкото обсъжданите въпроси не могат да служат като общо основание за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда въведената от касационния жалбоподател допълнителна предпоставка за достъп до касация. Не е налице и соченото от касатора основание за достъп до касация чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Наличието на очевидна неправилност предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл.281, т.3 от ГПК и подлежи на преценка от ВКС само при допуснато касационно обжалване. Не се установява обжалваният съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените твърдения за постановяване на въззивното решение в нарушение на съдопроизводствените правила, регламентиращи правомощията на въззивната инстанция, са обсъдени във връзка с поставените въпроси и не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 евро. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд