Определение № 182 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1341/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. К. Р. и И. Д. Р., срещу въззивното решение № 1651/07.12.2020 г. по в. гр. д. № 3121/2020 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, I-ви състав, с което, след отмяна на решение № 260137/24.08.2020 г. по гр. д. № 5604/2019 г. на Варненския районен съд, е прието за установено в отношенията между Община Варна и касаторите, че Община Варна е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор ........... по кадастралната карта, целият с площ от 178 кв. м., при посочени граници, като правото на собственост е придобито по правоприемство по силата на закона - ЗОбС и ЗМСМА, от държавата; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № ..../22.07.2014 г., с който касаторите са признати за собственици в режим на съпружеска имуществена общност на същия имот.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответника по касация - ищец по делото, е подаден писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Въззивният съд приел за установено, че процесният имот, съставляващ ПИ............ по действащата кадастрална карта, е идентичен с ПИ № .... по кадастралния план от 1950 г., в разписния лист към който липсва отразяване на предишни собственици, и заключил, че имотът е държавна собственост по силата на чл. 2, ал. 1 ЗДИ от 1948 г. /отм./, съгласно който държавни са недвижимите имоти, които не принадлежат никому. През 1964 г. на основание чл. 6 ЗС /Обн. - Изв., бр. 92/1951г./ е съставен акт за държавна собственост № ...../01.09.1964 г. По делото не е ангажиран като доказателство титул за собственост към минал момент, различен от този акт, и легитимиращ трети лица като собственици. Съдът посочил, че с разпоредбата на чл. 6 ЗС в редакцията към 1964 и 1986 г. е възпроизведена цитираната норма на ЗДИ от 1948 г. /отм./ и следва, че държавата придобива имотите, които нямат друг собственик. Дори да не се твърди друго правно основание, ако не се твърди и не се установява имотът да е принадлежал на трето лице, каквато е хипотезата в настоящия случай, разпоредбата на чл. 6 ЗС /отм./ съставлява правно основание за придобиване правото на собственост от държавата.

Според отразеното в акта за държавна собственост от 1964 г. имотът е отстъпен за ползване на В. Д. В. и Г. З. С.. Предоставеното ползване съгласно отразеното в разписния лист към кадастралния план от 1965/1969 г. е на основание удостоверение за отстъпено право на строеж № 11434/16.12.1960 г. Последвало е отчуждаване от М. В. К. и А. В. К. със заповед № 3745/16.12.1985 г. по чл. 98 З. /отм./ на председателя на ИК на ОНС - В. за предвидено по застроителния и регулационен план мероприятие „училище в ...-ти подрайон“, което касае единствено сградите, дворните подобрения и насаждения и отстъпеното право на строеж, и не обхваща правото на собственост върху терена, който извод следва от съвкупността на писмените доказателства и се подкрепя от обясненията на вещото лице по техническата експертиза.

Въззивният съд посочил, че по силата на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС /ДВ, бр. 92/05.11.1999 г./ настъпва трансформация на частна държавна собственост в общинска собственост върху застроени и незастроени урегулирани имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към този момент подробни градоустройствени планове. Установено е от заключението на техническата експертиза, че предвижданията за територията на процесния имот на действащия към момента на влизане в сила на посочената норма регулационен план от 1985 г., са за проектна улица и за училище, а предназначението на имота е за обществени мероприятия. По делото липсва спор, че мероприятието по отреждането към месец ноември 1999 г. на процесния имот "за училище" има /неправилно е посочено „няма“/ местно обществено и благоустройствено значение, поради което и с оглед данните по приемо-предавателния протокол от 23.09.1999 г. между Община Варна и Областна администрация „Държавна собственост“, обективиращ предаване на преписката към акт за държавна собственост № 4717 за имота на [улица], съдът приел, че в случая е изпълнен фактическият състав на правоприемството от държавата по пар. 42 от ПЗР на ЗОбС в полза на Община Варна по отношение на сградите и правото на строеж върху имота. По силата на пар. 6, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА и на ЗОбС теренът е преминал в патримониума на общината, за което е съставен и акт за общинска собственост № ..../14.12.2016 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС вр. пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС.

Въззивният съд се позовал на разпоредбата на чл. 86 ЗС от 1951 г., в редакция до изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 33/1996 г., и на пар. 1 от ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г., с последващи изменения и допълнения/, и посочил, че при отчитане естеството на собствеността, придобивната давност и темпоралното ограничение като основание за придобиване право на собственост на обектите на държавната и общинска собственост следва, че в полза на ответниците не е могло да бъде признато право на собственост, придобито на оригинерно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, удостоверено с н. а. № .../22.07.2014 г.

По тези съображения въззивният съд приел, че предявените от Община Варна искове за собственост като доказани по основание са основателни и следва да се уважат, а с оглед изхода на спора и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК следва да се отмени съставеният в полза на ответниците констативен нотариален акт.

По предпоставките за допускане на касационно обжалване, от които касаторите поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

1. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и твърдят, че въззивното решение противоречи на решение № 87/01.08.2018 г. по гр. д. № 2714/2017 г. на ВКС, I-во г. о. Поставят въпросите: при оспорване на акт за общинска собственост съдът извършва ли проверка за законност и задължен ли е при откриване на несъответствия да ги анализира в съдебното си решение или единствено може да преповтори разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗОбС; валидни ли са служебното начало и указанията, дадени с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 178/1986 г. на ОСГК на ВС и решение № 68/1988 г. на ОСГК на ВС; следва ли при постановяване на решението въззивният съд да обсъди доказателствената сила и стойност на конкретния акт за частна общинска собственост.

Не се констатира въззивното решение да противоречи на решение № 87/01.08.2018 г. по гр. д. № 2714/2017 г. на ВКС, I-во г. о., с което е прието, че актът за частна общинска собственост само констатира придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост; за да се ползва като официален удостоверителен документ с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостовереното право на собственост, същият следва да съдържа не само описание на имота и местонахождението му, но и посочване на фактическото и правно основание, по силата на което имотът е придобит от общината. Разгледан е случай, при който в акта за частна общинска собственост не е посочено нито фактическо, нито правно основание за придобиване на собствеността от общината - цитирана е разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС, без да е конкретизирано дали общината е придобила собствеността чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон, в последния случай - по силата на коя законова разпоредба, нито са посочени правопораждащите собствеността факти. Съставът на касационната инстанция е посочил, че въпреки тези данни и въпреки да е установено от събраните доказателства, че в релевантния за делото период имотът не е бил с неустановен собственик, неправилно е прието, че актът за частна общинска собственост доказва придобиването на собствеността първоначално от държавата, на основание разпоредбата на чл. 6, пр. 2 ЗС /в първоначалната редакция/, а впоследствие и от общината - липсва конкретно позоваване на някоя от хипотезите по пар. 7 ПЗР на ЗМСМА, съответно ЗОбС.

Настоящият случай е различен. В акт за общинска собственост № ..../14.12.2016 г. като правно основание за придобиване от общината на правото на собственост е посочено чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС вр. пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС. Първата разпоредба гласи, че общинска собственост са имотите и вещите, предоставени в собственост на общината със закон. Въззивният съд е приел, че това е разпоредбата на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС от 1999 г., която също е посочена в акта за общинска собственост. Съдът е изследвал и произхода на имота, като е приел, че не се твърди и установява имотът да е принадлежал на конкретно лице, поради което и разпоредбата на чл. 6 /първоначална редакция/ съставлява правно основание за придобиване правото на собственост от държавата. Оттук следва да се заключи, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с доказателствената сила на акта за частна общинска собственост, така, както същата е изяснена в съдебната практика. И след като по делото са установени правопораждащите държавната собственост факти, които сочат на безстопанствен имот /това съставлява и фактическото основание на акта за държавна собственост, а общинската собственост е производна от държавната/, както и по силата на кои законови разпоредби собствеността е трансформирана от държавна в общинска, то не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, илюстрирана с посоченото от касаторите решение.

Не се констатира въззивното решение да противоречи и на останалата съдебна практика, на която има позоваване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а и касаторите не са конкретизирали в какво според тях се изразява твърдяното противоречие.

2. В изложението изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд не е съобразил всички наведени от страните твърдения в съвкупност с всички събрани по делото доказателства, не е обсъдил доводи и възражения на ответника, като по този начин е процедирал в противоречие с решение № 422/18.07.1997 г. по гр. д. № 250/1997 г. на ВКС, 5-членен състав, решение № 204/05.06.2002 г. по гр. д. № 123/2011 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 367/30.05.2006 г. по гр. д. № 2965/2004 г. на ВКС, IV-то г. о. Във връзка с това поставят въпроса: установена и доказана ли е по делото държавната собственост върху процесния имот, за който се твърди, че е част от държавен имот с площ от 367 кв. м. съгласно представен акт за държавна собственост № ......../1964 г., и ако е установено - въз основа на какви конкретни писмени доказателства това право на държавна собственост е доказано по делото. Сочат в изложението, че без представяне на акт за държавна собственост няма как да възникнат в правната сфера на общината претендираните от нея права. Считат, че въззивният съд не е съобразил и приложил ТР № 178/1986 г. на ОСГК на ВС. В касационната жалба правят оплакване, че въззивният съд не е обсъдил данните в заповед № 3745/16.12.1985 г. по чл. 98 З. /отм./ и в оценителния протокол, според които сред отчуждените движими вещи липсва поземлен имот, в какъвто смисъл е и заключението на вещото лице; не се е съобразил и с инвестиционния проект - училище, което не е изградено, регулацията не е приложена, няма изградена улица, понастоящем спорният имот се ползва за жилищни нужди, ограден е и е застроен с едноетажна жилищна и едноетажна стопанска сграда, собственост на касаторите, за които те притежават съответните документи за строителството им. В изложението се твърди също, че изводите на съда били нелогични, не били в съответствие с установените фактически положения, а в мотивите имало противоречия, поради което въззивното решение противоречало на Постановление № 7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС.

Поддържаното противоречие с Постановление № 7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС не е налице, тъй като мотивите към въззивното решение са ясни, последователни, логични и безпротиворечиви.

Видно от същите, спорното по делото твърдение, че процесният имот е бил държавна собственост, трансформирана впоследствие в общинска, е обсъдено изрично от въззивния съд. Изводът е мотивиран със съвкупността на писмените доказателства, които подробно са посочени, както и с обясненията на вещото лице по техническата експертиза, поради което не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със съдебната практика относно съдържанието на мотивите на въззивната инстанция. Не се установява противоречие на въззивното решение и с ТР № 178/30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, според което собственикът на недвижим имот може да предяви иск за защита правото си на собственост против лицето, на което е издаден по обстоятелствена проверка нотариален акт за собственост на същия имот; при уважаване на предявения иск нотариалният акт се отменява. В съответствие с тълкувателния акт въззивният съд, след като е приел, че ищецът е доказал правото си на собственост върху спорния имот, е отменил нотариалния акт, издаден в полза на касаторите, по реда на обстоятелствената проверка.

Видно от мотивите, въззивният съд изрично е обсъдил и съдържането на заповедта по чл. 98 З. /отм./ и на протокола за оценка от 25.11.1985 г. и е съобразил в тази връзка и заключението на вещото лице, в резултат на което е формирал извода, че предмет на отчуждителното производство са били само сградите, изградени на основание отстъпено право на строеж, но не и поземленият имот. Това е обяснимо предвид установеното по делото, че земята е била държавна собственост. Данните за това, че училище не е изградено, няма и реализирана улица, а имотът се ползва за жилищни нужди и е застроен с едноетажна жилищна и едноетажна стопанска постройки също са обсъдени, поради което въззивното решение съответства на съдебната практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК.

3. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени и въпросите:

• Би ли могло да се приеме, че даден имот е придобит от държавата по силата на чл. 6, пр. 2 ЗС /Обн. - Изв., бр. 92/1951 г./, когато по действащите в съответните периоди планове, включващи и този имот, същият се е водил записан като собственост на различни лица;

• За да се ползва съставеният акт за частна общинска собственост, представляващ официален удостоверителен документ с обвързваща съда материална доказателствена сила, следва ли в същия да е посочено освен местонахождението на имота и конкретното основание за придобиването му.

По тези въпросе се поддържа противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС като основане за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: решение № 27/15.04.2016 г. по гр. д. № 3554/2015 г. на I-во г. о., и решение № 391/18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011 г. на I-во г. о., решение № 541/06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на I-во г. о., решение № 310/03.01.2012 г. по гр. д. № 456/2011 г. на II-ро г. о., и решение № 269/03.08.2012 г. по гр. д. № 643/2011 г. на I-во г. о.

С решение № 27/15.04.2016 г. по гр. д. № 3554/2015 г. на I-во г. о., и решение № 541/06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на I-во г. о., е прието, че ако по време на отреждането на имотите със съответния план /кадастрален, уличнорегулационен, план за обществени мероприятия, дворищнорегулационен план/ един имот е с неизвестен собственик, той се води като безстопанствен; в такъв случай имотът преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик; дали един имот е с неустановен собственик следва да се установи в хода на конкретното производство.

Според решение № 391/18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011 г. на I-во г. о., освен описание на имота и неговото местонахождение, в акта за държавна, съотв. за общинска собственост, се посочват фактическото и правното основание, по силата на което имотът е станал държавна /общинска/ собственост. Това е така, тъй като актовете за държавна/ общинска/ собственост нямат правопораждащо действие, а само конститират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. Същото е прието и в решение № 269/03.08.2012 г. по гр. д. № 643/2011 г. на I-во г. о. В решение № 310/03.01.2012 г. по гр. д. № 456/2011 г. на II-ро г. о., съставът на ВКС е приел за правилна съдебната практика, според която при оспорването на акт за държавна собственост с предявяването на иска за собственост общината следва да установи придобивното основание на държавата към момента на актуването и при липса на такива доказателства актовете не са зачетени с оглед изтекла придобивна давност в полза на установилите преди това владение физически лица.

Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика. Според разписния лист към първия кадастрален план от 1950 г. за територията, в която попада спорният по настоящото дело имот, не е вписан собственик на имота, а при последващото вписване в разписния лист към кадастралния план от 1965/1969 г. като собственици са записани В. Д. В. и Г. З. С., но на основание. отстъпено право на строеж според удостоверение № 11434/16.12.1960 г. Последвалото отчуждаване от М. В. К. и А. В. К. със заповед по чл. 98 З. /отм./ касае единствено сградите, дворните подобрения и насаждения и отстъпеното право на строеж и не обхваща правото на собственост върху терена. При тези данни в съответствие със съдебната практика е прието, че щом по съответните кадастрални планове теренът на поземления имот е бил с неизвестен собственик, той е безстопанствен и като такъв преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик. Обжалваното решение не противоречи и на съдебната практика по въпроса за материалната доказателствена сила на акта за държавна, съотв. общинска собственост, тъй като в акта за държавна собственост от 1964 г., съответно в акта за частна общинска собственост от 2016 г., освен описание на имота и неговото местонахождение, са посочени фактическото и правното основание, по силата на което имотът е станал държавна, а впоследствие - общинска собственост.

4. При основанието по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК са поставени въпросите:

• Оспорването на придобивното основание на ищеца включва ли оспорване на всички юридически факти, с които законът обвързва възникването на това придобивно основание;

• В случай, че в доклада по чл. 146 ГПК съдът разпредели между страните доказателствената тежест относно установяването на определени факти, то въззивният съд обвързан ли е от това произнасяне на първоинстанционния съд; в случай, че не е обвързан, следва ли изрично да укаже на страните новото разпределение на доказателствената тежест относно установяването на тези факти.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК изисква поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. В случая касаторите не се позовават на актове от рода на посочените.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква, когато: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Нито една от посочените хипотези не е мотивирана от касаторите, а и не се установява да е налице в разглеждания случай.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. То също не е мотивирано, а и не се установява законът е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или въззивното решение да е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика, поради което не може да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно.

В обобщение, поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация, защитаван от гл. юрк. С. Ц., следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 100 лева, определен съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и при приложение на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.