Определение № 3191 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2120/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищцата Г. К. срещу въззивно определение на Софийски градски съд.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното разпореждане, с което е прекратено производството по предявения иск.

Съобразно исковата молба искът се основава на твърденията, че с влязло в сила решение на Софийски апелативен съд гръцкото застрахователно дружество ЗК „Атлантик Еноси“ на основание застраховка „Гражданска отговорност“ е осъдено да заплати на ищцата застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 441,70 лв. Със същото решение всяка от страните била осъдена да заплати на другата съответни съдебни разноски.

След предявяване на искане за заплащане на присъдените суми ищцата получила отговор от „Корис България“ ООД - представител за уреждане на претенции по смисъла на чл. 503 КЗ - с изявление, че присъдените в полза на застрахователя съдебни разноски се прихващат срещу присъдените на ищцата застрахователно обезщетение с лихва и съдебни разноски, в резултат на което на ищцата била заплатена сумата 1704,68 лв.

Оспорвайки прихващането с тезата, че такова може да бъде извършено само между насрещните вземания за разноски, ищцата е заявила, че с неизпълнението на влязлото в сила решение застрахователят неправомерно я уврежда с оглед невъзможността за принудително изпълнение на територията на България предвид липсата на притежавани от него активи в страната и е формулирала искане за осъждането му да ѝ заплати разликата между присъденото застрахователно обезщетение и изплатената сума като обезщетение за претърпяната от нея вреда.

С допълнително депозираната в отговор на указанията на първоинстанционния съд за обосноваване на правен интерес молба ищцата е уточнила, че интересът произтича от невъзможността за изпълнение срещу ответника на територията на България, наличието на спор относно размера на подлежащите на плащане суми с оглед извършеното прихващане и неоснователното обогатяване на ответника със задържаната сума.

Първоинстанционният съд е прекратил производството поради липса на интерес с оглед възможността за принудително събиране на присъдените суми, както и с оглед обстоятелството, че предвид предмета на иска - обезщетение за вреди от неизпълнение на съдебно решение - същият не може да бъде насочен срещу ответника чрез представителя му за уреждане на претенции. Приел е също, че е налице и нередовност на исковата молба - противоречие между обстоятелствена част и петитум - с оглед твърдението за извършено прихващане, с което длъжникът е изпълнил задължението си, от една страна, и формулираното искане за обезщетение за вреди от неизпълнение.

За да потвърди първоинстанционното разпореждане, въззивният съд е споделил съображенията на първата инстанция, като е посочил, че доводът за липса на активи на територията на България не може да обоснове интерес с оглед възможността за изпълнение на влязлото в сила решение и по правилата на Регламент № 1215/2012 г.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, по които липсва практика на ВКС, а именно:

• налице ли е правен интерес за кредитора да предяви иск, с който оспорва законосъобразността на извършено от длъжника извънсъдебно прихващане след влизане в сила на съдебното решение или наличието на изпълнителен титул и възможността за образуване на изпълнително производство в друга държава-членка по реда на Регламент № 1215/2012 г. изключва този правен интерес, и

• допустимо ли е по силата на българското право да се извърши прихващане на парично вземане срещу несеквестируемото съгласно чл. 381, ал. 1 КЗ вземане на увредено лице по застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“?

Вторият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Въпросите за секвестируемостта на вземането, възможността с него да бъде извършено прихващане и погасителния ефект на такова прихващане са от изцяло материалноправно естество и от значение по съществото на спора, произнасяне по който от първата и въззивната инстанция не е налице.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и първият въпрос, доколкото въззивният съд не се е произнесъл по допустимостта на иск, с който се оспорва законосъобразността на прихващане между присъдени вземания, какъвто иск не е предявен по настоящото дело. С оглед изложените твърдения и петитум предмет на предявения иск е неизплатената част от присъденото застрахователно обезщетение, независимо от дадената от ищцата квалификация на тази част като „вреди от неизпълнение на влязлото в сила решение“. Без да се обсъжда допустимостта на такъв иск от гледна точка на правилата по чл. 299 ГПК, доколкото въззивният съд не е изложил мотиви в тази насока, достатъчно е да се посочи, че описаното в исковата молба прихващане и неговото погасително действие, както и направеното от ищцата оспорване на последното, не са предмет на иска за присъждане на неплатената разлика, а като настъпили след влизане в сила на решението обстоятелства от значение за евентуалното погасяване на присъденото вземане се явяват преюдициални за евентуалния отрицателен установителен иск на длъжника, по повод на който може да бъде разрешен и спорът за погасителното действие на прихващането. От тази гледна точка въззивният съд е извършил преценка за допустимост от гледна точка на правния интерес на предявения иск с очертания по-горе предмет, но не и на иск с предмет съгласно формулировката на поставения въпрос, поради което последният не може да бъде основание за допускане на касационното обжалване.

С тези мотиви съдът