Определение № 2227 от 05.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2747/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община, представлявана от ст. юрисконсулт Ир. П., срещу решение № 310 от 19.03.2024 г. по в. гр. д. № 62/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 261007 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 4815/2021 г. на Софийския градски съд.

С постановените решения са приети за основателни исковете по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на Л. Г. И. за осъждане на Столична община да му заплати сумата 25 500 лева обезщетение за неимуществени вреди, както и 214.49 лева имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, които са резултат от получено травматично увреждане при стъпване върху начупени подвижни плочки на тротоара на [улица]вечерта на 23.01.2021 г.

Производството е протекло с участието на „ДЛВ“ ЕООД в качеството на трето лице - помагач на страната на ответника.

Съгласно констатациите на въззивния съд, механизмът на увреждането и претърпените болки и страдания са установени посредством показанията на изслушаните по делото свидетели - майка и съпруга на ищеца. Първата е очевидец на инцидента, а втората е пристигнала на мястото на злополуката непосредствено след настъпването ѝ, като е откарала с личния си автомобил ищеца до УМБАЛ „Св. Анна“. Същият е приет по спешност в отделението по ортопедия с установена руптура на ахилесовото сухожилие на дясната подбедрица. На 25.01.2021 г. е извършена операция за зашиване на сухожилието и на крайника е поставена гипсова шина. След болничното лечение е последвало продължително домашно такова (6 месеца), съпроводено с прием на обезболяващи, антибиотични и антикоагулантни медикаменти. Раздвижването на крака е било трудно - първоначално ищецът е използвал проходилка, а впоследствие - патерици. Изпитвал е силни болки в увредения крайник и съпътстващи такива в областта на кръста и гръбначния стълб, които са в резултат от залежаване. Нарушило се е също така емоционалното състояние на ищеца и неговото самочувствие, тъй като за продължителен период от време той не е можел да упражнява всекидневните си дейности, да ръководи собствената си транспортна фирма, да помага в домакинството, а и на своята майка. Така изложените свидетелски показания съдът е намерил, че се подкрепят и от изслушаната съдебно-медицинска експертиза. В заключението си вещото лице е заявило, че описаният механизъм на увреждането отговаря на този, при който най-често се получава разкъсване на ахилесовото сухожилие. Общият лечебен и възстановителен период се равнява на 3 месеца, като болките и страданията са били най-интензивни през първите 30 дни и около 2 седмици след проведената рехабилитация. През останалото време са били спорадични, при преумора или промяна на метеорологичните условия. Ищецът има остатъчен белег от оперативната намеса с дължина 9 см и ширина 0,5 см, както и малка палпаторна деформация в средно-долната част на сухожилието. Също така, разкъсаното сухожилие вече не е така еластично, макар и това да не се отразява на нормалната походка на ищеца.

При тези данни апелативният съд е намерил за доказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Приел е, че Столична община отговоря за стопанисването на общинските тротоари на основание чл. 11 ЗОбС, чл. 30, ал. 4 и 5 и чл. 31 ЗП, а по аргумент от чл. 167, ал. 1, изр. 1-во ЗДвП същата е длъжна да ги поддържа в изправно състояние и да сигнализира незабавно препятствията по тях, като ги отстранява във възможно най-кратък срок - задължение, което в случая съдът е намерил за неизпълнено.

Обсъдени са доводите, че ищецът е бивш спортист, а естеството на работата му е свързано с интензивно физическо натоварване, както и придвижването в тъмна част на денонощието и метеорологическите условия, но е прието, че тези обстоятелства не са допринесли за настъпване на увреждането, поради което възражението за съпричиняване е отхвърлено като неоснователно.

С оглед изложеното, при потвърждаване на първоинстанционното решение въззивната инстанция се е мотивирала и с представените писмени доказателства, които установяват размера на претендираните имуществени вреди. По отношение определеното обезщетение за неимуществени вреди е приела, че същото съответства на интензитета и продължителността на претърпените от ищеца болки и страдания, причинените му неудобства във връзка с невъзможността да се обслужва сам, както и последствията на продължителния възстановителен период върху неговото емоционално състояние и професионалната му дейност.

Недоволна от така приетите крайни изводи по предмета на спора, ответната Столична община поддържа в касационната си жалба доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва констатациите на съда относно установеността на механизма на полученото увреждане и наличието на предпоставки за ангажиране на отговорността ѝ за вреди от непозволено увреждане. В условията на евентуалност възразява и срещу размера на присъденото обезщетението за неимуществени вреди, който намира, че не е съобразен с установения в чл. 52 ЗЗД критерий за неговото определяне.

В изложението към жалбата касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Аргументира тезата за необходимост от тълкуване по отношение размера на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди поради противоречие между даденото разрешение в обжалвания съдебен акт и това в решенията на други съдилища. В тази връзка посочва и представя решения на Софийските районен, градски и апелативен съд. Твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, чието разглеждане от касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1. „Допуснато ли е нарушение на съда, като не е отчетено, че не е оказана своевременна спешна медицинска помощ следствие на проявена небрежност и неглижиране от страна на пострадалия, което допринася за влошаване състоянието на пострадалия, и в този смисъл съдът не е направил констатациите, че е налице съпричиняване?“ и

2. „Съобразил ли е съдът размера на присъдената сума за обезщетение с трайната съдебна практика?“.

В писмен отговор третото лице - помагач „ДЛВ“ ЕООД, чрез адв. Вл. Л., изразява становище за основателност на подадената касационна жалба.

Писмен отговор е постъпил и от ищеца Л. Г. И., чрез адв. М. Н., със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Като взе предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване съобразява следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда относно основателността на предявения иск. Поставените правни въпроси, за да удовлетворяват така очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически констатации, каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда - те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане е предмет на производството по чл. 290 ГПК, но е изключено от обхвата на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби.

В разглеждания случай по делото изобщо не е достигана констатация от съдебните състави за това поведението на ищеца след настъпване на травмата да се е отразило на неговото състояние - да са настъпили допълнителни усложнения на състоянието му вследствие на обстоятелството, че не е потърсил спешна медицинска помощ, а е изчакал съпругата му да пристигне на мястото на инцидента и да го откара в болница с личния им автомобил. Или с други думи, първият от поставените въпроси е формулиран в контекста на фактическа обстановка, каквато не кореспондира на установената от съда.

Що се отнася до втория въпрос - за размера на присъденото обезщетение, в практиката на Върховния касационен съд е изтъквано многократно, че справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените неимуществени вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи (така напр. решение № 230 от 04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2016 г. на ІV-то г. о., решение № 5 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на III-то г. о., решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на III-то г. о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на IV-то г. о.). Действително, в практиката се приема още, че „справедливостта“ изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, както това е застъпено в решение № 230 от 04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., и в решение № 270 от 16.02.2018 г. по гр. д. № 284/2017 г. на ВКС, ІV-то г. о. Така заложеното изискване обаче не следва да се абсолютизира. Определянето на обезщетението по справедливост предполага преди всичко индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане. Доколкото обезщетението е винаги функция и от процеса на доказване, самата квалификация „идентичен“ и „сходен“ на друг случай е почти невъзможна, като изхождаща от различни релевантни обстоятелства, а дори при еднаквост на същите - от различна степен на доказаност в процеса. Следователно, приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД изключва въвеждането на унифицирани и универсално установени размери на обезщетенията, които да бъдат прилагани към различните, макар и сходни помежду си правоотношения, а изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи ще бъде нарушено само тогава, когато размерите на присъдените обезщетения се различават драстично помежду си, без да се констатират съответни различния в казуистиката на разглежданите правни спорове. Настоящият случай не е такъв и цитираната от касатора практика на СРС, СГС и САС, освен че не съставлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не обосновава извод за произнасяне в противоречие с така изложените указания по приложението на закона.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не се констатира наличие на нарушения, които да обуславят извод за неговата вероятна нищожност или недопустимост. Изложените от апелативния съд мотиви не разкриват и признаците на очевидна неправилност. Правните разсъждения на съда са съобразени с установената съдебна практика по приложението на относимите правни норми и основополагащите принципи в гражданското съдопроизводство, като достигнатите изводи по предмета на спора са логично обосновани и кореспондират на възприетата фактическа обстановка по делото.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на адв. М. Н.-Т. от С. адвокатска колегия - процесуален представител на ответника по касация (ищеца), следва да се присъди възнаграждение за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 030 лева за оказаната безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв адвокатска помощ.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,