Определение № 1013 от 22.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1550/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “БУЛСАТКОМ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 468/10.07.2023 г. по в.т.д. № 78/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 6 търговски състав, с което е потвърдено решение № 1196/31.10.2022 г. по т.д. № 2132/2021 г. на Софийския градски съд, в частта, с която по иска с правно основание чл.95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, предявен от П. В. З. против “БУЛСАТКОМ” ЕООД е признато за установено, че ответникът е извършил нарушение на авторското право на ищеца върху компютърна програма, представляваща софтуер от вида мидълуер, който се използва за цифрови сателитни приемници модели ZHD-100, ZHD-200 и ZHD-210, включващ изброени модули и функционалности, което нарушение се изразява в осъществено използване на това произведение без съгласието на автора чрез действия по разпространението му сред неограничен брой лица с предоставяне срещу възнаграждение на потребители на услугата сателитна телевизия на цифрови сателитни приемници модели ZHD-100, ZHD-200 и ZHD-210, в които компютърната програма е инсталирана, които действия са извършени в периода от 2011 г. до м. юни 2018 г., както и през м. февруари 2021 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и съответно т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че решението е недопустимо поради произнасяне в отклонение от претенцията на ищеца по отношение на процесния период предвид направените уточнения. Счита се, че по твърдения на ищеца процесният софтуер е създаден “в периода 01.2010-09.2011 г.”, което означава, че до м. 09.2011 г. не съществува годен за закрила обект на авторско право по чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗАПСП. Излагат се доводи, че въззивният съд е извършил съществени процесуални нарушения. Не е обсъдил доводите на жалбоподателя за свързаност между ищеца П. В. З., ответника “БУЛСАТКОМ” ЕООД (правоприемник на “БУЛСАТКОМ” АД) и доставчика на сателитните приемници с релевирания софтуер “Делтаком Електроникс” ООД в част от процесния период, с произтичащите от това правни последици при преценката на правомерността на поведението на страните по делото. Аргументира се, че целият цикъл от създаването на софтуера през производството на сателитните приемници до използването им по предназначение от оператор на електронни съобщителни мрежи и услуги е свързан с братята П. и М. З. и техния баща В. З.. По делото не са представени договори, обективиращи отношенията между ищеца П. З. като автор, М. З. в качеството му на представляващ “Делтаком Електроникс” ООД и съответно представляващ “БУЛСАТКОМ” АД към началния момент на ищцовата претенция, но съществуването на съответни договорености не само не се отрича от ищеца, а се потвърждава от представени от него доказателства, както и от собственото му поведение в периода от първата доставка на приемници от 07.11.2011 г. до датата на исковата молба. Добавя се, че въ ззивният съд не е обсъдил защитната теза на ответника, че процесният код е създаден при условията на поръчка по чл. 42 ЗАПСП за нуждите на “БУЛСАТКОМ” ЕООД и по негово възлагане чрез “Делтаком Електроникс” ООД, като двете дружества са представлявани в процесния период от брата на ищеца - М. З.. Сочи се, че същият е използван от ответника на валидно правно основание. Изтъква се, че липсва произнасяне по възражението за неправилно разпределение на тежестта за доказване на авторството върху софтуера. Изразява се несъгласие с извода на въззивната инстанция за наличие на годен обект на закрила по чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, като, според касатора, същият е направен въз основа на ограничени по обхват и неубедителни по съдържание доказателствени средства. Акцентира се, че в конкретния случай ищецът е следвало да установи не само наличието на версии на софтуерен код на собствения си компютър, но и идентичността на тези версии с програмния код, действително вложен и използван от ответника, а при неустановяване на това съдът е следвало да отхвърли иска. Релевира се, че по делото не е установено наличието на оригинално произведение - компютърна програма по смисъла на Директива 2009/24/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 23 април 2009 година относно правната закрила на компютърните програми. Оспорва се изводът на въззивната инстанция за установяване на авторството на ищеца. За неправилно се счита приетото от съда, че липсва съгласие за използване на процесния софтуер, тъй като към датата на създаване на кода управител на ответното дружество е братът на ищеца – М. З., който е и управител на “Делтаком Електроникс” ООД - производителя на приемниците с фабрично вложения в тях код; повече от 10 години ищецът не е претендирал неразрешено използване, като е продължил да развива кода с оглед нуждите на “БУЛСАТКОМ” ЕООД; в материалите по делото се съдържат доказателства, че ответното дружество е задало изходните параметрите за създаване на процесния код; законът не съдържа забрана съгласието да се даде и чрез едностранно волеизявление или чрез конклудентни действия на носителя на авторското право. Като неправилни се определят и мотивите за виновно поведение на ответника. О босновава се, че р азумното очакване на купувача на дадено устройство с фабрично заложен необходим за функционирането му софтуер е, че със сделката по покупката на вещта ще придобие и правото на използване на съответното устройство и всички фабрично вложени в него компоненти. Изтъкнато е, че приемането на неправомерно поведение, състоящо се в липсата на документация, свидетелстваща за провеждането на “преговори”, от двете страни на които като представител е едно и също физическо лице, е несъстоятелно както от правна, така и от житейска гледна точка.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на въззивното решение.

Поддържа се и допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при изясняване на делото от фактическа и правна страна?

По отношение на този въпрос се застъпва отклонение на даденото от въззивния състав разрешение с възприетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., р ешение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о.

2. Допустимо ли по иск за установяване на нарушено авторско право съдът да възложи в тежест на ответника да докаже, че автор на процесното произведение е конкретно трето лице?

По този въпрос се сочи, че е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с формираната практика на ВКС - решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д. № 706/2017 г. на ВКС IV г.о., решение № 183/23.07.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 394/18.05.2010 г. по гр.д. № 1584/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 361/31.05.2011 г. по гр.д. № 484/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 25/27.01.2012 г. по гр.д. № 1832/2010 г., решение № 670/15.11.2010 г. по гр. д. № 695/2009 г., решение № 147/19.06.2012 г. по гр.д. № 582/2011 г., р ешение № 222/24.06.2011 г. по гр.д № 982/2010 г., решение № 95/21.07.2016 г. по т.д. № 1280/2015 г. на ВКС, определение № 539/16.05.2016 г. по гр.д. № 1571/2016 г. на ВКС, IV г.о.

3. Допустимо ли е ищецът по иск за установяване на нарушение на право върху компютърна програма да индивидуализира програмата като обект на авторско право чрез екранни снимки на потребителски интерфейс без да представи по делото съответния програмен код, който представлява защитимото литературно произведение по чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗАПСП?

По този въпрос като допълнителни основания са посочени чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие на обжалваното решение с практиката на Съда на Европейския съюз ( Решение на СЕС по дело С-393/09 от 22.12.2010 г.) и съответно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за развитие на правото и точното прилагане на закона.

4. Допустимо ли е съгласието на автора за използване на произведението му по чл. 35 ЗАПСП да бъде дадено чрез едностранно волеизявление? В случай, че това е недопустимо, то допустимо ли е договор за използване на произведение по чл. 36 ЗАПСП да бъде сключен чрез конклудентни действия на страните?

5. В хипотезата на договор за поръчка по смисъла на чл. 42 ЗАПСП длъжен ли е поръчващият да извърши обстойна проверка за авторството и наличието на изрично съгласие на автора по чл. 35 ЗАПСП за използването на отделни обекти, включени в създаденото произведение или правото му по чл. 42, ал. 2 ЗАПСП да използва произведението за целите, за които е поръчано, го освобождава от това задължение?

По четвъртия и петия въпрос се поддържа наличие на основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация П. В. З. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че в жалбата не се поддържат релевираните в отговора на исковата молба възражения, че претендираната като обект на авторско право компютърна програма не се ползва от закрилата на закона, тъй като съгласно чл. 1, ал. 2 от Директива 2009/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. относно правната закрила на компютърните програми, идеи и принципи, които са заложени в който и да е елемент на компютърна програма, включително тези, които са заложени в нейните интерфейси, не се закрилят с авторско право по настоящата директива, както и че обектът на изследване не е оригинално произведение по смисъла на ЗАПСП и горепосочената директива. Независимо от това съдът е посочил, че основателността и на двете възражения е опровергана от констатациите в изготвеното от вещото лице И. Д. заключение на техническа експертиза, които не са били оспорени от процесуалния представител на ответника. Като основно оплакване в жалбата е изведено това срещу изводите на първоинстанциониия съд относно авторството на процесния софтуер, които според въззивника са основани на догадки и предположения. Въззивната инстанция е съобразила, че в случая липсват доказателства, които пряко да установяват осъществяването на релевантния за спора факт, което налага да бъдат обсъдени онези факти, които, без да са правнорелевантни спрямо спорното право, стоят в някаква връзка с него и индицират неговото осъществяване. Такъв доказателствен факт, установен от заключението на експертизата, са съхранените от ищеца множество версии на софтуерния пакет за сателитни приемници от посочените модели, в който е включен и т.нар. изходен код (source code) - термин, чиято легална дефиниция в § 1, т. 29 от ДР на ЗЕУ е “набор от инструкции и коментари, написани на разбираем за човека език за програмиране, които формират компютърна програма”, притежаваните от ищеца различни версии на програмния продукт. Допълнено е, че друго основание за този извод е личното възприятие на вещото лице на познанията на ищеца относно начина на работа на този софтуер, както и на умението да го манипулира (“като демонстрация извърши промяна в един от елементите на визуализация, а именно положението на текущия часовник”). В тази посока е и констатацията, че според наличните данни тази програма има създадени различни версии, най-ранната от които е от около 2011 г., която потвърждава твърдението в исковата молба, че софтуерът е бил създаден в периода януари 2010 г. - септември 2011 г., като всички последващи модификации и преработки са били извършени от ищеца и “се намират под негов контрол и авторство”. В контекста на изложеното за несъстоятелно е прието възражението на въззивника, че не е представено нито едно доказателство - диплома, сертификат и др., което да свидетелства, че ищецът “има познания в областта на сателитното разпространение на телевизионен сигнал, в областта на чиповете, с които е изграден този сет-бокс и в областта на взаимодействието на програмната схема”. Не е споделено от решаващия състав възражението, че първоинстанционният съд е игнорирал изявлението на вещото лице относно евентуалната възможност запознат с компютърната програма специалист, който не е нейн автор, впоследствие да я манипулира, както и че всяко лице, сдобило се по незаконен начин с т.нар. изходен код “винаги ще бъде признато за автор”. Изтъкнато е, че ответникът не е твърдял друго лице да е притежавало изходния код на междинния софтуер, нито неговите архивни версии да са били съхранявани на друг компютър, поради което така заявеното възражение е твърде хипотетично, за да противостои като сериозен аргумент срещу основания на личните възприятия на експерта извод относно авторството на компютърната програма. Добавено е, че при обсъждането на заключението процесуалният представител на ответника не е поискал от вещото лице да направи допълнителни разяснения по който и да било от поставените въпроси, не е изразил несъгласие с неговите изводи, нито е оспорил заключението, а в тежест на ответника е било доказването на фактите, които обуславят основателност на заявените в отговора на исковата молба възражения. С оглед на това въззивната инстанция е намерила, че в своята съвкупност установените посредством това доказателствено средство косвени факти сочат на осъществяването на релевантния за спора факт - авторството на ищеца на софтуерния продукт.

Апелативният съд е съобразил също, че страните не спорят, че в периода от 2011 г. до м. юни 2018 г., като и през м. февруари 2021 г., ответното дружеството е купувало от “Делтаком електроникс” ООД цифровите сателитни приемници, за да ги предостави срещу заплащане на потребителите, ползващи услугата сателитна телевизия. Изтъкнал е, че въпросът дали произведения от ищеца софтуерен продукт е бил използван на законно основание се поставя във връзка с възражението на ответника, основано на твърдението, че той е придобивал собствеността върху цифровите приемници по силата на договор за изработка, по който “Делтаком електроникс” ООД е имало задължението да ги изработи и достави, като доставката им без наличен помощен фърмуеър щяло да ги направи негодни за употреба, поради което ответникът е идентифицирал доставчика като “носител на правата върху имплементирания в приемниците фърмуеър, обезпечаващ функционирането на приемниците” и неговата цена била включена в тази на устройствата. Затова ответникът бил действал добросъвестно и придобил законно правото да използва компютърната програма в съответствие с диспозитивните правила на чл.70 ЗАПСП. Апелативният съд е счел, че договорът за ползване на авторското право би могъл да бъде сключен и с вербално изразеното съгласие на страните относно неговите съществени условия, но по делото не са заявени твърдения, нито има доказателства това да се е случило. При това положение незнанието на ответника, като купувач на изделието, че в същото има инсталиран софтуер, който е отделен обект на авторско право и за чието използване трябва да има изрично предварително съгласие, не го освобождава от отговорността му към титуляра на авторското право, но може да ангажира договорната отговорност на доставчика на стоката за евентуално претърпените имуществени вреди от неточното изпълнение на задълженията му по договора. Преценил е, че при краен извод, че с разпространението сред неограничен брой лица на произведения от ищеца софтуерен продукт без предварителното му съгласие ответникът е нарушил неговото изключително право да го използва, като вината се предполага на основание чл. 95г ЗАПСП. Като е съобразил предмета на дейност на ответното дружество и общоизвестния факт, че същото е един от основните участници на пазара на телекомуникационни услуги и в частност на предоставянето на телевизия, която се разпространява чрез спътник, решаващият състав е поставил извън съмнение наличието на персонал от висококвалифицирани специалисти в областта на информационните технологии (компютри, програмиране, изкуствен интелект). Обосновал е, че при воденето на преговори и сключване на договор с доставчика грижата на добрия търговец и правният интерес на ответника - купувач са изисквали да бъде негова инициативата за включването в бъдещото съглашение на отделна клауза, в която по ясен и недвусмислен начин да бъде регламентирана отговорността на продавача за неуредени авторски права със създателите на продукти на интелектуален труд, вложени в предмета на сделката. Акцентирал е, че по делото няма данни това да е било сторено - нещо повече, липсва и писмен договор, като самият ответник не отрича този факт и се позовава на търговски отношения, които се базират на поръчки и фактури, в които са посочени броят на приемниците и техния модел, единична и обща цена. В контекста на тези съждения е преценено като несъстоятелно възражението на въззивника, че е положил дължимата грижа да установи авторството на процесния софтуер, защото бил прегледал всички документи, съпътстващи доставките на приемниците, а тези документи не са индикирали по никакъв начин наличие на специален софтуер в приемниците, нито правата върху този софтуер, принадлежащи на трети лица, различни от производителя. Споделил е крайните изводи на първата инстанция за основателност на предявения иск по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите в обжалваното решение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Доводите на касатора относно несъществуването на годен обект за закрила в част от процесния период представляват по същество оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради евентуално нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, ал. 3, предл. 1 ГПК, а не за недопустимост на решението. С оглед на горното не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество при постановяване на решението си да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти, и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с цитираната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, и е намерил, че искът по чл. 95б, ал. 1, т. 1 ЗАПСП е доказан и основателен. По-горе подробно са изложени решаващите изводи на въззивната инстанция за основателност на ищцовата претенция, а доводите на касатора, касаещи необсъждането на твърдяната свързаност на лицата, и изразеното несъгласие с мотивите на съда не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Също така, свързаността на лицата не би могла да изключи закрилата на авторското право при установяване наличието на всички предпоставки на сложния фактически състав на твърдения деликт, а това обстоятелство може да се разглежда единствено във връзка с недобросъвестност при евентуална договорна отговорност на доставчика. Поради това по така формулирания първи въпрос не се обосновава наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора втори въпрос е свързан с разпределението на доказателствената тежест в процеса по иск за установяване на нарушение на авторското право. Същият не кореспондира с фактическата обстановка по делото, поради което не покрива изискванията за правен по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая с определението от 26.04.2022 г. при разпределението на доказателствената тежест първоинстанционният съд е указал на ищеца, че следва да докаже, че е автор на процесната компютърна програма, а на ответника - да докаже направеното възражение срещу предявените искове, че автор на процесната програма е лице, различно от ищеца, и че авторът му е дал съгласие да я използва за предоставяне на сателитна телевизия чрез сателитни приемници. Следователно в тежест на ответника е разпределено доказване на направеното правоизключващо възражение касателно автора на процесната компютърна програма. Поради това така формулираният въпрос не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва и обсъждането на сочената допълнителна такава по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора трети въпрос не е коректно зададен, тъй като процесната компютърна програма не е индивидуализирана само чрез екранни снимки на потребителски интерфейс. По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-техническата експертиза, с оглед необходимостта от изясняване на възникнали въпроси, за което са нужни специални знания от областта на информатиката. Въззивният съд е приел, че от експертното заключение се установява, че при ищеца са съхранени множество различни версии на софтуерния пакет за сателитни приемници от посочените модели, в който е включен и т.нар. изходен код (source code), чиято легална дефиниция в § 1, т. 29 от ДР на ЗЕУ е “набор от инструкции и коментари, написани на разбираем за човека език за програмиране, които формират компютърна програма”. Съобразено е също и личното възприятие на вещото лице на познанията на ищеца относно начина на работа на този софтуер, както и на умението да го променя. С оглед на горното така формулираният трети въпрос не отговаря на решаващите изводи на въззивната инстанция, поради което не е налице общият критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Липсата на обосноваването му изключва необходимостта от обсъждане на допълнителните такива по чл. 280, ал. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираното Решение от 22.12.2010 г. по дело С-393/09 на СЕС е ирелевантно, тъй като касае само графичен потребителски интерфейс, а съгласно подадената искова молба интерфейсът е само един от компонентите на процесния софтуер.

Поставеният от касатора четвърти въпрос касае начините за предоставяне на съгласие от автора за използване на произведението му. Същият е относим и има характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК са неоснователни. В противовес с вложеното във въпроса съдържание, въззивният съд не е отрекъл възможността договор за ползване на авторското право (неизключително) да бъде сключен и с вербално изразеното съгласие на страните относно неговите съществени условия, но е приел, че по делото не са заявени твърдения, нито има доказателства това да се е случило. Преценил е, че от събраните по делото доказателства не се установява да е дадено от автора ищец предварително съгласие за ползване на произведението му. В допълнение, от касатора не се твърди въпросът да е от значение за създаването на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви норми, нито да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й поради изменения в законодателството и обществените условия (т. 4 от горецитираното тълкувателно решение). Поради това не се обосновава наличие на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Петият въпрос, поставен от касатора, се отнася до използване на произведение, създадено по договор за поръчка съгласно чл. 42 ЗАПСП. Същият не е коректно зададен, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция. Въпросът е израз на доводите на касатора, че въззивният съд е допуснал грешка при издирване на приложимия материален закон (чл. 42, ал. 2 ЗАПСП), както и че твърдяното право на ответника да използва процесното произведение следва от тази материалноправна норма. От апелативния съд не е приемано наличие на договор за поръчка, сключен между автора и ответното дружество. По отношение на доставките от “Делтаком Електроникс” ООД към “БУЛСАТКОМ” АД (праводателя на ответника), е съобразено, че това не освобождава ответното дружество от отговорността му към титуляра на авторското право, но може да доведе до ангажиране на договорната отговорност на доставчика на стоката за евентуално претърпените имуществени вреди от неточното изпълнение на задълженията му. Поради горното и по така формулирания въпрос не се обосновава наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това изключва разглеждането на сочения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол право на разноски има ответникът по касация. Същият не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред касационната инстанция, поради което разноски по настоящото дело не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,