Определение № 348 от 04.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2737/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. И. М. и С. И. Исмедова, срещу определение №1231/27.09.2024г. по ч.гр.д. №779/2024г. на Великотърновски окръжен съд. С него е потвърдено определение №991/08.07.2024г. по гр.д. №1442/2023г. на Районен съд – Горна Оряховица, 8 с-в, с което е оставена без уважение молба с вх. №7713/12.06.2024г. на частните касатори за изменение и допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските, с искане за намаляване на присъдените в полза на ответника разноски за заплатено адвокатско възнаграждение до минималния размер от 2382 лв., съобразно материалния интерес по делото, в условията на евентуалност за намаляване на адвокатското възнаграждение до справедлив и обоснован размер. Частните касационни жалбоподатели поддържат, че въззивното определение е неправилно и незаконосъобразно. Твърдят, че преценката за това дали уговореното и платено адвокатско възнаграждение е справедливо и обосновано се извършва според спецификата на всеки конкретен случай, а не различни групи дела да се поставят под общ знаменател. Според тях неправилно въззивният съд, предвид обстоятелството, че производството има за предмет застрахователна претенция, е изложил съображения,, че за такива спорове обичайно се заплащат адвокатски възнаграждение към и малко над праговете по Наредба №1/09.07.2004г. Считат, че при определяне на възнаграждението следва да се съобрази и намаляването на цената на втората искова претенция. Изразяват несъгласие с изводите на въззивния съд, че процесното адвокатско възнаграждение е съобразено с фактическата и правна сложност на делото и с вида и количеството на извършената от адвоката работа, както и че в уговорения хонорар няма пречка да се включат и разноските за път, които пълномощникът ще направи във връзка с делото. Поддържат, че съдът е нарушил изискването на чл.36, ал.2 от ЗА за определянето на справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частните касационни жалбоподатели поставят следните въпроси: 1/ Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях?; 2/ Допустимо ли е при определяне размера на адвокатското възнаграждение да се съобразяват разноските за път, които ще направи пълномощника, с оглед обичайното развитие на делото?; 3/Налице ли е изключение от прилагането на решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/22, когато се касае за застрахователни претенции; 4/Към кой момент следва да се направи преценката за съответствие на размера на адвокатското възнаграждение с Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в случаите, когато е предявен иск с личен характер, първоначалният ищец е починал и наследниците му все още не са заявили дали и за какъв размер ще поддържат предявените искове? Твърдят, че първи въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, I т.о., решение №76/12.06.202г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, II т.о. и решение №194/11.01.2021г. по гр.д. № 4488/2019г. на ВКС, IV г.о.; втори въпрос – в противоречие с определение № 1105/12.03.2024г. по ч.гр.д. № 151/2024г. на ВКС, III г.о. и решение № 192/25.06.2014г. по гр.д. № 5663/2013г. на ВКС, IV г.о., а трети въпрос – в противоречие с определение №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. на ВКС, I т.о. По четвърти въпрос сочат допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовават се и на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът „ДЗИ - Животозастраховане“ ЕАД поддържа, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК, както и че частната касационна жалба е неоснователна по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е съобразил, че предмет на гр.д. №1442/2023г. на РС – Горна Оряховица са предявени от И. М. А. срещу „ДЗИ-Животозастраховане“ ЕАД обективно кумулативно съединени осъдителни искове за заплащане на сумата от 17 682 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи ексцес от ПТП на 18.06.1993г., изразяващи се в разликата между получаваната пенсия и пропуснати трудови възнаграждения за периода от 27.11.2019г. до датата на предявяване на иска, както и сумата от 621 лв. месечно – обезщетение за бъдещи имуществени вреди; ответникът, чрез упълномощен юрисконсулт, е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил допустимостта и основателността на исковите претенции; в хода на делото, с оглед настъпилата смърт на ищеца, на осн. чл.227 от ГПК са конституирани неговите наследници по закон - М. И. М. и С. И. Исмедова, които на 22.01.2024 г. са намалили втората искова претенция до размера от 4340 лв.; на 10.01.2024г. ответникът е упълномощил адв.П. А. за свой процесуален представител, при уговорено по договор за правна защита и съдействие от 11.01.2024г. възнаграждение в размер на 3855 лв., платено по банков път на 17.01.2024г. С оглед релевираното от ищците възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, въззивният съд е изложил съображения, че преценката на съда се съсредоточава върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело, като за да е прекомерно, уговореното възнаграждение следва да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнагражденията за дела с подобна фактическа и правна сложност, при съобразяване, че от доверителя не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да избере адвокат, оценяващ най – ниско труда си. Подчертал е, че преценката се извършва към момента на сключване на договора и се основава на опитните правила, като съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.07.2024г., предвид решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22. Решаващият състав при съобразяване на предмета на делото, вида и количеството на свършената работа е приел, че уговореният и заплатен хонорар в размер на 3855 лв. не е прекомерен и съответства на възнагражденията, заплащани за този вид дела /с предмет застрахователни претенции/, които обичайно са определяни към и малко над праговете по Наредба № 1/09.07.2004г. Отбелязал е, че предвид материалния интерес по делото и вида и броя на предявените искове, минимално предвиденият в чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата размер на възнаграждението възлиза на 4403,40 лв., като е подчертал, че макар и да не е обвързан от въведените с наредбата минимални граници, същите могат да служат като ориентир при преценката относно справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение. Посочил е, че намаляването на цената на втората искова претенция е без значение при определяне на минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004г., доколкото преценката за съответствие се извършва към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие. Във връзка с наведеното от частните жалбоподатели оплакване, че делото не се отличава с фактическа сложност, въззивният съд е изложил съображения, че в хипотезата на ексцес на вреди здравословното състояние на пострадалия подлежи на изследване от датата на застрахователното събитие, с цел установяване наличието на причинна връзка между ПТП и настъпилите впоследствие усложнения на здравето, като се изследва и обстоятелството дали се касае за допълнително породени вреди от същото непозволено увреждане, които не са били обезщетени, доколкото са се проявили впоследствие. Подчертал е, че правната сложност на делото се характеризира с нуждата от издирване на приложимия материален закон, предвид датата на деликта и настъпилите след това промени в законодателството във връзка със застраховането. Намерил е, че положените от процесуалния представител на ответника усилия съответстват на фактическата и правна сложност на делото, като не разкриват трудът му да е бил надценен при заплащане на уговореното възнаграждение. В тази връзка е изтъкнал проявената от адв.П. А. активност, изразяваща се в релевирането на възражения срещу редовността на иска, дали основание на съда да укаже на ищеца необходимостта от тяхното поправяне; направените доказателствени искания, различни от посочените в отговора на исковата молба – поставянето на нови въпроси към СМЕ и искания по чл.192 от ГПК към различни учреждения; липсата на пасивност при събирането на гласни доказателства; участие в три от четирите по делото открити съдебни заседания; депозирането в срок на аргументирана писмена защита, в която е взето становище по всички подлежащи на установяване правнорелевантни факти. Отбелязал е, че разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК не изключва възможността при уговаряне на размера на адвокатското възнаграждение да се съобразят обичайните разноски за път, които ще направи пълномощникът, с оглед очакваното развитие на делото. С оглед на тези съображения, въззивният съд е заключил, че уговореното и платено адвокатско възнаграждение не е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, тъй като съответства на фактическата и правна сложност на делото и е пропорционално на извършената от адвоката работа. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Първият и вторият въпроси, поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, следва да бъдат разгледани заедно, доколкото и двата са обвързани от доводите на частните касационни жалбоподатели, че в отговорността за разноски не следва да се включват и пътните разходи, направени от процесуалния представител. Противно на твърдението на частните касатори, във връзка с което е поставен първият въпрос, въззивният съд е обсъдил довода, че разходите за път не подлежат на самостоятелно присъждане, като е посочил, че същият има своето основание в чл.78, ал.1 от ГПК, но е акцентирал, че разпоредбата не изключва възможността тези разноски да бъдат съобразени при уговаряне на размера на адвокатското възнаграждение. С оглед на тези съображения, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираното от касаторите определение № 1105/12.03.2024г. по ч.гр.д. №151/2024г. на ВКС, III г.о., в което е прието, че пътните разходи не са съдебно -деловодни разноски по смисъла на чл.78, ал.1 от ГПК и не могат да се претендират на това основание. Едновременно с това съдът е съобразил и константната практика на ВКС, съгласно която по реда на ангажиране на отговорността за разноски се покриват само тези, които по естеството си са необходими за движението на процеса – нормативно предопределени или свързани с процесуално действие, указано от съда, поради което не са в дискреция на страната /напр. дали да изпрати исковата молба по пощата или да се депозира лично в съда, дали да се ползва с определен вид превоз, вкл. за процесуалния представител на страната/. Връзката на направените разноски с процесуални факти – израз на концентрационното начало в гражданския процес, свежда присъждането им до държавни такси по делото, направени разноски за производството като възнаграждения за вещо лице, за явяване на свидетели, за участие на преводач и тълковник, както и за изплатеното възнаграждение за един адвокат. Пътните разходи при сегашната уредба на отговорността за разноски не се овъзмездяват, за разлика от уредбата при действието на ЗГС /отм./. Няма ограничение, включително по ЗАвд и Наредба № 1/2004г. на свободата на договаряне между клиент и адвокат /чиито отношения максимално се доближават до тези от договор за поръчка/, което да не позволява пътните разходи за процесуално представителство на адвоката да се имат предвид в размера на договореното адвокатско възнаграждение и да се овъзмездяват чрез присъждането му /в този смисъл определение № 379/16.10.2018г. по ч.гр.д. № 3121/2018г. на ВКС, III г.о. и цитираните в него решения по чл.290 от ГПК на различни състави на ВКС/. С оглед на изложеното не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Третият и четвъртият въпроси не удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не кореспондират с мотивите на въззивния съд и не са от значение за изхода на делото. В обжалваното определение въззивният съд е посочил, че преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение се извършва към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие и се основава на опитните правила, като е подчертал, при съобразяване на решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, че при извършването на тази преценка не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.07.2024г. Съдът не е формирал извод за приложимост на приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба №1/2004г., нито е обсъждал дали процесният случай, касаещ предявена от пострадал застрахователна претенция, представлява изключение от посоченото решение на СЕС. Отделно, въззивният съд не се е отклонил от даденото от СЕС задължително тълкуване, нито от цитираното от частните жалбоподатели определение №50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на ВКС, I т.о., като е изложил нарочни мотиви защо счита уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 3855 лв. за справедливо и обосновано, с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото, защитавания материален интерес и вида и количеството на извършената от процесуалния представител работа. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната очевидна неправилност на въззивния акт. Не са налице основания за извод законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да са игнорирани императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или да са грубо нарушени правилата на логиката. Доводите на касаторите, че изводът на съда, че размерът на адвокатското възнаграждение може да бъде завишен с оглед евентуалната направа на обичайните разноски за път, е формиран без никакви доказателства за направени разходи за път от пълномощника, не обосновават грубо нарушение на формалната логика. Дори да бъдат споделени, те биха обусловили извод за необоснованост на въззивния акт, която не съставлява проявление на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд