Определение № 525 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2294/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. П. Т., В. Д. Д. и П. Д. Д., в качеството им на наследници на Л. Г. М., представлявани от адв. П. В., срещу въззивно решение № 1256/05.03.2024 г. по в. гр. д. 11315/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 276924/18.11.2019 г., постановено по гр. д. №51746/2016 г. по описа на Софийски районен съд и вместо него е отхвърлен предявеният от Л. Г. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на Г. Д. С., че е собственик на 1/4 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, с площ 2 330 кв. м., находящ се в землището на [населено място], район „Н. И.“, местността „Т.“, както и за осъждането му да предаде владението върху 1/4 ид. част от описания недвижим имот. В подадената касационна жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния и процесуалния закони. Посочва се, че ищцата в първоинстанционното дело Л. Г. М. е починала на 07.08.2023 г., а съдът се произнесъл спрямо нея в обжалваното решение, вместо да конституира нейните наследници. Считат още, че ответникът не е придобил недвижимия имот въз основа на давностно владение, тъй като същото е било смутено с предявяването на ревандикационен иск от сестрата на ищцата в настоящото производство, с което добросъвестния владелец се е превърнал в недобросъвестен. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Предаването въз основа на договор, с който съсобственик прехвърля правото на собственост върху целия имот, да изключи владението на другите съсобственици и съответно да обуслови приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС върху целия имот по отношение на третото лице /купувач/?“; 2. Възможно ли е третото лице /купувач/ да придобие идеални части от недвижим имот чрез давностно владение на основание чл. 69 ЗС, във връзка с чл. 79, ал. 2 ЗС, ако е сключило договор за покупко-продажба с един от съсобствениците, ползвал официални писмени документи, които са с невярно съдържание, удостоверяващи изключителното му право на собственост“; 3. „Добросъвестността на третото лице/купувач/ към кой момент от давностното владение по чл. 69 ЗС, във връзка с чл. 79, ал. 2 ЗС следва да е налице?“; 4. „Може ли да се приеме, че предявен иск с правно основание по чл. 108 ЗС от един от съсобствениците по отношение на неговите идеални части от имота, представлява смущаване на владението и по отношение на идеалните на другите съсобственици, които бездействат; 5. „Могат ли да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани?“; 6. „Следва ли съдебното решение да касае наследниците на страната при условие, че те са конституирани преди неговото постановяване и има ли сила на присъдено нещо решението спрямо тях“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с определение № 194/28.04.2021 г. по гр. д. № 4195/2020 г. на ВКС, II г. о. В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба Г. Д. С., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел следното: По делото е установено, че ищцата Л. Г. М., както и В. Г. С., Л. Г. П. и М. Г. К. са низходящи на починалия на 28.02.1984 г. Г. К. С.. С влязло в сила на 22.12.1998 г. решение № 1411/07.12.1998 г. на Поземлена комисия „Нови Искър“ е възстановено правото на собственост върху шест имота по реда на чл. 27 ЗСПЗЗ на наследниците на Г. К. С., включително и процесния. Прието е за доказано, че въз основа на подправено удостоверение за отказ от наследство № 2559/04.12.1999 г. М. Г. К. /брат на ищцата/ се е снабдил с нотариален акт за собственост по реда на чл. 14 ЗСПЗЗ вр. чл. 18ж ППЗСПЗЗ върху процесния поземлен имот и на 11.09.2006 г. сключил с ответника Г. Д. С. предварителен договор за покупко-продажба, а на 11.12.2006 г. бил сключен и окончателният договор с нотариален акт № 87, том V, рег. № 50760, дело № 874/2006 г. За спорен по делото е приет въпросът дали е основателно направеното в отговора на исковата молба на ответника С. възражение, че процесният имот е придобит от него на оригинерно основание – давност. Въз основа на неоспореното съдържание на предварителния договор (чл. 1, ал. 3) е прието за безспорно установено, че владението на процесния имот било предадено от продавача на купувача от момента на сключването на предварителния договор – 11.09.2006 г. От събраните по делото свидетелски показания е прието за установено, че нито М. К., нито ищцата, нито останалите две сестри – Л. П. и В. С. за периода от 2006 г. до 2011 г. по някакъв начин са оспорвали или препятствали владението на процесния имот, като едва през 2011 г. – на 17.09.2011 г. една от наследниците на Г. К. П. /С./ - В. С. предявила иск по чл.108 от ЗС срещу Г. С. относно 1/4 от процесния имот /гр. д. № 39607/2011 г. по описа на СРС, в. гр. д. № 9974/2013г. на СГС/. С оглед изложеното, съдът приел, че за периода от предаването на владението върху процесния имот на 11.09.2006 г. до подаването на исковата молба на 11.09.2006 г. е упражнявана фактическа власт от ответника Г. Д. С. върху процесния имот. По отношение на субективния елемент на владението са изложени съображения, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, като знанието на владелеца, че е договарял с несобственик, не се предполага, а подлежало на доказване по несъмнен начин. В настоящия случай е прието, че ищцата не е ангажирала доказателства за да обори презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС. Посочено е също така, че съгласно практиката на ВКС последващото узнаване от владелеца на пороците на придобивното основание не превръща владението в недобросъвестно, поради което наведеното в тази насока възражение е счетено за неоснователно. За неоснователни са приети и доводите, че предявяването на 17.09.2011 г. на иск по чл.108 ЗС от В. С. срещу Г. С. представлявало основание за прекъсване течението на давностния срок, тъй като това действие не било предприето нито от носителя на материалното право, нито относно процесната част от имота. Въз основа на горното е направен извод, че в полза на ответника на 11.09.2011 г. е изтекъл 5-годишният срок по чл. 79, ал. 2 ЗС. За пълнота на изложението е посочено, че дори и ответника да се приеме за недобросъвестен владелец, то към датата на подаване на исковата молба /14.09.2016 г./ в негова полза е изтекла и 10 годишната придобивна давност /11.09.2006 г. – 11.09.2016 г./., и същия е станал собственик на оригинерно основание, доколкото предявяване на иск за собственост за друга идеална част от друг претендиращ собственик не прекъсва давността по смисъла на чл. 116, буква “б”, изр. 2 ЗЗД във вр. чл. 84 ЗС за процесната идеална част. По допустимостта на обжалваното решение: Обжалваното въззивно решение е допустимо поради следните съображения: Съдебната практика е константна, че когато страната е починала след приключване на устните състезания, не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие, респ. същото би било недопустимо само в случай, че е постановено спрямо страна, починала преди края на устните състезания /Решение № 96/27.09.1985 г. по гр. д. № 67/85 г. на ОСГК, Решение № 9/21.01.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на първо г. о., Решение № 23/16.02.2021 г. по гр. д. № 2564/2019 г. на второ г. о. и Решение № 60096/26.11.2021 г по гр. д. № 3869/2020 г. на ВКС, второ г. о./. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 229, ал. 2, изр.2 ГПК, според която, ако страната е починала след завършване на съдебното дирене, производството по делото се спира след постановяване на съдебното решение. На това основание следва да се приеме, че произнасянето на въззивния съд в конкретния случай е съобразено с процесуалния закон /Л. М. е починала след края на устните състезания/, като нейните наследници е следвало да бъдат конституирани след постановяване на съдебното решение и участието им в процеса е занапред. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Обобщени, първите три въпроса се свеждат до направените в обжалваното въззивно решение обуславящи изводи, че добросъвестността на владелеца се преценява към момента на възникване на правното основание. Съгласно чл. 70 ЗС добросъвестно е владението, което е установено на правно основание, което е годно на направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се преценява към момента на възникване на правното основание и се предполага до доказване на противното. Последващото узнаване на обстоятелството, че праводателят не е бил собственик, не рефлектира върху добросъвестния характер на владението. Предвид липсата на собственост на праводателя договорът не може да породи вещноправно действие по правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, но това не означава, че отпада годността му да бъде юридическо основание на добросъвестно владение, щом той е валиден като конкретен транслативен акт- продажбата на чужда вещ не е нищожна. Последващото узнаване от приобретателя, че праводателят му не е собственик на прехвърления имот, не го прави обикновен владелец занапред, тъй като меродавният момент, с оглед на който се преценява добросъвестността на владелеца, е този на възникване на правното основание- чл. 70, ал. 1 ЗС. Добросъвестността се свежда само до незнание на определени обстоятелства. Без значение е извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на владелеца при това незнание, поради което възможността за узнаване на определено обстоятелство не води до опровергаване презумцията, установена в цитираната норма, а за целта знанието на купувача следва да се докаже по несъмнен начин. В цитирания по-горе смисъл е трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 52/23.07.2018 г. по гр. д. № 1455/2017 г. на първо г. о., решение № 138/07.10.2019 г. по гр. д. № 348/2019 г. на първо г. о. и решение № 86/30.10.2020 г. по гр. д. № 3076/2019 г. на второ г. о., която се споделя от настоящия съдебен състав. Именно с даденото разрешение в практиката са аргументирани изводите на въззвивния съд за това, че ответникът – купувач е добросъвестен владелец, като е прието, че не е доказано по несъмнен начин неговото знание. Независимо от изложеното, в настоящата хипотеза дори да се приеме, че владението е било недобросъвестно, в полза на ответника е изтекъл и десетгодишен давностен срок, довел до осъществяване на фактическия състав на придобивната давност. Въпросите под номер четири и пет в изложението са поставени в контекста на оплакването, че въззивният съд, противно на първоинстанционния, е приел, че воденият от В. С. иск срещу Г. С. по гр. д. № 39607/2011 г. на Софийски районен съд не прекъсва придобивната давност в отношенията между настоящите ищец и ответник. Според чл. 116, б. ”б” ЗЗД връзка чл. 84 ЗС придобивната давност се прекъсва с предявяване на иск или възражение. В практиката на ВКС – например решение № 170/11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г., решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., и решение № 401/12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на първо г. о. – се приема, че давностният срок на владение се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй като последиците на погасителната давност са свързани с бездействие на носителя на правото. Прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. ”б” ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност. В случая такова действие не е било предприето от Л. М.. С оглед на горното не е налице противоречиво разрешаване на поставения въпрос в обжалваното решение с установената съдебна практика. Твърдяното противоречие всъщност е с определение № 194/28.04.2021 г. по гр. д. № 4195/2020 г. на ВКС, II г. о. за недопускане касационно обжалване на въззивно решение № 2235/15.04.2020 г. по гр. д. № 16905/2018 г. на Софийски районен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от Л. Г. П. срещу Г. Д. С. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС относно 1/4 ид. ч. от процесния имот. В касационната жалба на настоящия ответник по жалба не са били поставени правни въпроси, относими към решаващата воля на съда за това, че владението е било скрито, годни да обосноват допускането на касационно обжалване. Шестият въпрос е относим съм изложените по-горе доводи за допустимостта на обжалваното решение, поради което не следва да бъде обсъждан при преценка наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице наведеното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съществува изобилна съдебна практика на ВКС по поставените въпроси, както тълкувателна, така и на отделни състави, с която въззивното решение не влиза в противоречие, а касаторите не излагат съображения, които да налагат същата да бъде изоставена или променена, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на делото касаторите дължат на ответника по жалба направените разноски за касационното производство в размер на сумата 1 000 лв. /за адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.