Определение № 4890 от 29.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3490/2024 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Т. М. С., чрез адвокат Н. Ч., срещу постановеното определение №238/15.05.2024г. по в.ч.гр.д.№172/2024г. на Апелативен съд Бургас. Жалбоподателят твърди, че определението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира за неговата отмяна и възстановяване на срока за отговор по чл.131 от ГПК. Насрещната страна Й. В. О. с писмен отговор, чрез адв. И. Т., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като въззивното определение е постановено в съответствие с практиката по приложение на чл.64 от ГПК, включително и сочената от касатора, а вторият поставен въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд. Не е налице и очевидна неправилност на определението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото се обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Възникнала преди изтичане срока за отговор внезапна причина, свързана със здравословното състояние на страната (която не е имала упълномощен адвокат), поради която е пропуснато подаването в срок на отговор на искова молба, съставлява ли основание по чл. 64, ал.2 ГПК за възстановяване на пропуснатия срок? Твърди се, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие практиката на ВКС обективирана в определение № 707/23.07.2012 г. по ч.т.д. № 501/2012 г. на II т.о; определение № 937/30.12.2010 г. по т.д. № 798/2010 г. на II т.о. и определение № 469/12.08.2015 г. по ч.т.д. № 894/2016 г. на II т.о. 2/ За да се приеме наличието на особени непредвидени обстоятелства, поради които е пропуснат срока за отговор на исковата молба, следва ли да е налице субективния критерий „които не е могла да преодолее“ и който го няма като изискване в разпоредбата на чл. 133 ГПК? Твърди се противоречие на решението с установената практика на ВКС – определение № 216/18.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 4360/2018 г. на ІI г.о.; определение № 540/25.10.2012 г. по ч.гр.д. № 430/2012 г. на І г.о. 3/ Ако на страната, която няма адвокат по делото, три дни преди изтичане на срока за отговор на исковата молба ѝ се влоши здравословното състояние, налице ли е особено непредвидено обстоятелство, поради което може да се иска възстановяване на срока за отговор на исковата молба? Твърди се противоречие с практиката на ВКС – определение № 4282/24.11.2022 г. по ч.гр.д. № 4183/2022 г. на І г.о.; определение № 707/23.07.2012 г. по ч.т.д. № 501/2013 г. на І т.о. Претендира се обжалването да бъде допуснато и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като неправилното приемане от съдилищата, че въпреки настъпилото внезапно влошаване на здравословното състояние на страната по делото (която към онзи момент е нямала упълномощен адвокат), по време на срока за отговор на исковата молба, не е особено непредвидено обстоятелство, което съответно не е основание за подаване на молба по чл.64, ал.2 от ГПК, е от изключително значение за точното прилагане на закона. Наведен е довод, че неправилното тълкуване на закона ще доведе до ситуация и невъзможност за прилагане на разпоредбата на чл.64, ал.2 от ГПК, при настъпило непредвидено, внезапно по време на срока обстоятелство, станало причина за пропускането му. Направено е искане обжалването да бъде допуснато и поради очевидна неправилност на определението, породена от противоречие на правните изводи на въззивния съд с практиката на ВКС, доказателствата по делото и правилата на логичното мислене. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил постановеното от Окръжен съд – Бургас определение №527/23.02.2023г. по гр.д.№1026/2023г., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за възстановяване на срока по чл.131 от ГПК за подаване отговор на исковата молба, по реда на чл.64 от ГПК. За да постанови този резултат съдът констатирал, че ответникът е получил лично препис от исковата молба на 07.12.2023 г. и в срока по чл.131 от ГПК, изтекъл на 08.01.2024 г., не е депозирал писмен отговор. На 23.01.2024 г. по делото постъпила молба от процесуалния представител на ответника/жалбоподател, в която направил искане за възстановяване срока за отговор на исковата молба, поради наличие на внезапни пречки за подаването му, които не е могъл да преодолее. Като такива били посочени: внезапното влошаване на здравословното му състояние, настъпило на 05.01.2024 г., удостоверено с амбулаторен лист, издаден от „Аджибадем Ситиклиник“ [населено място]; предложено му било болнично лечение, което той отказал; последващия възстановителен период и липсата на упълномощен адвокат, който е могъл да подаде отговор на исковата молба в срок. За установяване на твърденията бил представен посочения в молбата амбулаторен лист, в който било направено отбелязване, че молителят е бил прегледан на посочената дата – 05.01.2024г.; предложена му била хоспитализация, която отказал и му била назначена терапия. Въз основа на изложените твърдения и представените доказателства, въззивният съд приел, че срокът, чието възстановяване се претендира започнал да тече на 07.12.2023 г. и изтекъл на 08.01.2024г. Съобщението за пропускането му страната получила на 19.01.2024г., с получаване на препис от определението на първостепенния съд за насрочване на делото в открито съдебно заседание. Приел, че въпреки възникналото влошаване на здравословното състояние на ответника, установено при проведения му на 05.01.2024г. преглед в [населено място], същият е разполагал с достатъчно време до изтичане на срока да подаде отговор, да ангажира пълномощник или да подаде молба за продължаването му. Въззивният съд приел за недоказано наведеното в жалбата възражение за наличие на непреодолими пречки, свързани с отдалечеността на страната от населеното място, в което се намирал съда, пред който делото е висящо, тъй като приел, че книжата могат да бъдат подадени чрез пощенска/куриерска служба; на електронната поща на съда; чрез ЕПЕП; лично или от ангажиран пълномощник до края на последния ден от срока. Изложил, че липсата на специални правни знания у жалбоподателя само по себе си също не е основание за уважаване на искането. По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Поставените в изложението въпроси (Възникнала преди изтичане срока за отговор внезапна причина, свързана със здравословното състояние на страната (която не е имала упълномощен адвокат), поради която е пропуснато подаването в срок на отговор на искова молба, съставлява ли основание по чл. 64, ал.2 ГПК за възстановяване на пропуснатия срок?; За да се приеме наличието на особени непредвидени обстоятелства, поради които е пропуснат срока за отговор на исковата молба, следва ли да е налице субективния критерий „които не е могла да преодолее“ и който го няма като изискване в разпоредбата на чл. 133 ГПК?; Ако на страната, която няма адвокат по делото, три дни преди изтичане на срока за отговор на исковата молба ѝ се влоши здравословното състояние, налице ли е особено непредвидено обстоятелство, поради което може да се иска възстановяване на срока за отговор на исковата молба?), са свързани с приложението на разпоредбата на чл.64 от ГПК и обстоятелствата, при наличието на които съдът възстановява пропуснатия от страната срок. По тях е налице трайно установена съдебна практика, според която пропуснатият процесуален срок се възстановява при наличие на особени непредвидени обстоятелства, които са причинили пропускането му и обективна невъзможност на страната да ги преодолее. Прието е, че използваното в закона понятие "особено непредвидено обстоятелство" няма легално определение и се тълкува като причина от обективен или субективен характер, независеща от адресата на съобщението, която той въпреки добросъвестността си не е могъл да отстрани. Тази причина следва да е била налице в такава част от срока, че обективно да е създала пречки на страната за спазването му. Прието е, че когато тази пречка е възникнала в края на срока и е продължила до изтичането му или е съществувала в значителна част от срока, тя обективно го е препятствала да упражни процесуалните си права. Наличието на непредвидените обстоятелства следва да бъде доказано по безспорен начин в производството и не може да бъде извеждано от твърдения и предположения. В конкретния случай, въззивното определение е постановено в съответствие с така дадените разрешения. В същото съдът приел, че влошаването на здравословното състояние на ответника/жалбоподател е било на 05.01.2024г. (три дни преди изтичане срока за отговор); същото имало временен характер, предвид отказа на страната за хоспитализация и липсата на доказателства, от които да се установява невъзможност на лицето да пътува, да подаде отговора по електронен път или да упълномощи процесуален представител, който да депозира отговор на исковата молба. Посочените обстоятелства обосновали извода на съда, че сочените пречки не са от характер, който не е могъл да бъде преодолян и обективно да е препятствал страната да осъществи депозирането на отговора в определения от ГПК срок. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че същите принципни разрешения са възприети и в посочената в изложението съдебната практика (определения по ч.т.д. № 501/2012 г. на II т.о; ч.т.д. № 798/2010 г. на II т.о., ч.т.д. № 894/2016 г. на II т.о. и ч.гр.д. № 4183/2022 г. на І г.о.), но при обстоятелства различни от процесните. Част от посочените от касатора съдебни актове на ВКС (определение № 216/18.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4360/2018 г. на II г.о. и определение № 540 от 25.10.2012 г. по ч.гр. д. № 430/2012 г., I г.о.) са неотносими към предмета на настоящото производство. В тях са разгледани хипотези, в които пропускането на срока се дължи на това, че страната обективно не е могла да узнае за призоваването, респективно за връчването на книжата, защото не е била в страната от преди предявяване на иска срещу нея. Прието е, че в хипотезата на чл.46, ал.4 ГПК законодателят приравнява на особено непредвидено обстоятелство непредаването на съобщението от лицето, на което е връчено със задължение за предаване, каквато не е налице в процесния случай. Наличието на установена съдебна практика по приложение на разпоредбата на чл.64 от ГПК, която е ясна и не се нужда е от осъвременяване, изключва наличие на основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Това искане е обосновано с оплакванията свързани с несъгласието на страната с правните изводи на съда, които са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение, доколкото то не е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, въззивното определение е мотивирано и обосновано. От него не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при отхвърляне на предявения иск. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,