Определение № 50530 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1164/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 932 от 04.08.2021 г. по гр.д. № 3866/2020 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 3118 от 13.05.2020 г., поправено с решение № 260301 от 01.10.2020 г. по гр.д. № 576/2018 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на Я. Д. И., П. Д. И., Е. П. Д., В. К. Ш., А. Д. Ш., Б. Ц. А., Л. С. Д., А. С. Д. и „Авеста Трейд” АД, че Столична община е собственик на основание чл. 79 ЗС по силата на изтекла придобивна давност на следните имоти:

• 9/14 ид. части от поземлен имот с идентификатор ......по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-45 от 09.07.2020 г. на изп.директор на АГКК, с площ на имота 375 кв.м,

• 9/14 ид. части от апартамент, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ....., находящ се на първия етаж в сградата, построена в описания по - горе поземлен имот, със застроена площ 70.76 кв.м;

• 9/14 ид. части от магазин „Б”, представляващ обект за търговска дейност с идентификатор ....., находящ се на първия /партерен/ етаж на сградата, със застроена площ 15.78 кв.м, с прилежащото му мазе с площ 13.78 кв.м

• 9/14 ид. части от магазин „А”, представляващ обект за търговска дейност с идентификатор ...., находящ се на първия /партерен/ етаж на сградата, със застроена площ от 21.60 кв.м, с прилежащото му мазе с площ 13.78 кв.м;

-на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по давност № .... г. в частта, с която „Авеста трейд” АД е признато за собственик на 9/14 ид. части от УПИ .... в кв. ....по действащия план на [населено място], м.” П.- Ц.”, целият с площ 375 кв.м, който по КККР на [населено място] представлява поземлен имот с идентификатор ......

• на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за право на собственост на недвижим имот № ..... г. на нотариус с рег. № 075 от регистъра на НК, в частта, с която „Авеста трейд” АД е признато за собственик на основание чл. 30, ал.4 ППЗОбС на 9/14 ид. части от УПИ ..... в кв. .....по плана на [населено място], м. „П.- Ц.”, с площ 375 кв.м, съставляващ поземлен имот с идентификатор ......

В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответника „Авеста трейд” АД чрез процесуалния представител на дружеството адв. В. М.-Т.. В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е подложил на самостоятелна съвкупна и обективна преценка събраните по делото доказателства, и не е обсъдил всички доводи и възражения на страните. В противоречие със събраните по делото писмени доказателства-договори за наем и споразумителни протоколи, в които не се съдържат уговорки за ползване на дворното място, е приел, че чрез наемателите ищецът е упражнявал фактическа власт върху него, в резултат на което го е придобил по давност. Поддържа също, че по делото са били представени писмени доказателства, необсъдени от въззивния съд, които в своята съвкупност обосновават извод, че в капитала на дружеството са били апортирани и спорните идеални части от терена, наред с търговския обект магазин-хлебарница. Сочи, че дружеството упражнява фактическа власт върху процесния имот от 1997 г., когато същият му е бил предоставен за стопанисване и управление, че владението му е било явно, непрекъснато и необезпокоявано в изискуемия се от закона давностен срок и е станало достояние на Столична община.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси, по които се иска допускане на въвзивното решение до касационно обжалване: 1. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си без да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства съвкупно и в тяхната взаимна връзка. 2. При установена фактическа власт върху изцяло чужд имот без правно основание приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си. 3. Следва ли да се обективира намерението за своене на дадена вещ пред нейния собственик, за да може владелецът да се позове на ефекта на придобивната давност. Според жалбоподателя тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което е налице основание за достъп да касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПк. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК- очевидна неправилност.

Ответникът по касация Столична община не е взел становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззиввният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1965 г. по реда на ЗПИНМ/ отм./ във връзка с идейно-застроителния план и проведена отчуждителна процедура е отчужден недвижим имот, представляващ дворно място в [населено място], с площ 357 кв.м, съставляващо парцел.....в кв. .....в м.”П.-Ц.”, ведно с построената в него масивна постройка с площ 218 кв.м, състояща се от етаж и мазе, включваща жилищна площ, магазини и мазета, ведно с масивна пристройка с площ 16.80 кв.м. Имотът е отчужден от наследници на Д. Л.. През 1966 г. е съставен АДС № 6530, в който е посочено, че наследниците на собственика са обезщетени.

С решение от 21.10.1996 г. по адм. дело № 1262/1993 г. на Софийския градски съд след отмяна на отказ на кмета на Столична община е постановена отмяна на отчуждаването на описания недвижим имот.

Със Заповеди №№ РД-57-173 от 14.04.1998 г., РД-57-214 от 06.05.1998 г. и РД-57-215 от 06.05.1998 г. по искане на част от наследниците на Д. Л. П. са отписани от актовите книги за общинска собственост общо 5/14 ид. части от отчуждения имот, владението върху които е предадено на С. Е., Н. Е., М. М. Ш., В. Л. Ш., М. Л. Ш.-Д., Е. Г. К., К. Г. К. и М. Г. Т.. Не е било спорно по делото, че посочените лица / респ. техните преки наследодатели/ са били обезщетени парично за отчуждение имот.

Със споразумителни протоколи от 2001 г., 2004 г., 2008 г. и 2012 г., подписани между Столична община и съсобствениците М. Ш., В. Ш., М. Ш., С. Е., Н. Е., К. К., М. К.-С. и М. Т., е разпределено ползването на имотите, намиращи се в С. на [улица] - апартамент откъм [улица]южно от входа на сградата, с обща светла площ 70, 67 кв. м, състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения, и на две преходни помещения откъм [улица], северно от входа на сградата, с обща светла площ 31, 49 кв. м, заедно с клозет с вход от двора. Посочено е, че Столична община, като собственик на 9/14 ид. части от имотите ще ползва изцяло апартамента с площ 70.76 кв.м откъм [улица], а физическите лица като собственици на 5/14 ид. части ще ползват изцяло двете преходни помещения. В споразумителния протокол от 2012 г. двата обекта са индивидуализирани с идентификатори по КККР на [населено място], като апартаментът с площ 70.76 кв.м е посочен с идентификатор ....., а двете преходни помещения северно от входа на сградата - съответно с идентификатор .....и ...... Представени са писмени доказателства - настанителни заповеди и договори за наем, видно от които в апартамента с площ 70.76 кв.м Столична община е настанила наемател, считано от 1995 г.

Не е било спорно между страните, че в дворното място с идентификатор .....има още един самостоятелен обект с идентификатор ....., представляващ търговски обект с Г-образна форма, с разгърната площ 187.47 кв.м, състоящ се от партер със застроена площ 90.27 кв.м, включващ търговска зала, склад, гардероб и санитарен възел, и сутерен със застроена площ 97.20 кв.м, включващ избени помещения. Страните не спорят, че с Решение № 16 по Протокол № 31 от 28.07.1998 г. на Столичния общински съвет този обект, представляващ към същия момент „хлебарница” на [улица], е предоставен за стопанисване и управление на „Триадица” ЕАД, а с Решение № 9 по Протокол № 40 от 09.03.1998 г. е внесен като непарична вноска в капитала на дружеството, обозначен като обект № .....-магазин на [улица]. Този търговски обект не е предмет на предявения иск за собственост.

Предмет на спора за собственост са 9/14 ид. части от възстановените по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНС и др. дворно място с идентификатор ....., 9/14 ид. части от апартамента на първия етаж с идентификатор .....и 9/14 ид. части от двата магазина с идентификатори съответно .....и ....., собственост на наследниците на Д. Л. П., които при отчуждаването са били обезщетени с отстъпване на жилища.

Твърдението на ищеца Столична община е било, че от 21.10.1996 г.- датата на влизане в сила на решението по адм.д. № 1262/93 г., има качеството на владелец на тези идеални части. Владението е продължило в рамките на установения в чл. 79, ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок, било е явно, необезпокоявано и е довело до придобиване на спорните идеални части по давност.

За да намери предявения иск за основателен въззивният съд е приел, че по отношение на процесните 9/14 ид. части решението за отмяна на отчуждаването е влязло в сила от датата на постановяването му на 21.10.1996 г., по аргумент от чл. 5, ал.1 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. От този момент общината е изгубила правото си на собственост, но е продължила да упражнява фактическа власт върху тези идеални части за себе с намерение за своене. Посочил е, че този извод се налага от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства - съставения през 1998 г. от Столична община АЧОС № 179/26.01.1998 г.; споразумителните протоколи, с които е разпределено ползването на спорните имоти между Столична община и реституираните собственици, притежаващи 5/14 ид. части; настанителните заповеди и договорите за наем, по които Столична община като наемодател е предоставила за временно и възмездно ползване апартамента в имота, а също и показанията на свидетелката А. Н. - съпруга на наемателя Ц. Н., която е заявила пред съда, че живее заедно със семейството си в жилището от 1987 г., и че дворното място се ползва само от тях. Достъпът до него се осъществява през жилището им, а откъм [улица]има порта, през която преминават за да паркират автомобилите си. Свидетелката е заявила пред съда, че от магазините няма достъп до двора, както и че друг няма ключ за портата и никой не е искал да го ползва. Непосредствено до самата къща има заградено място, което се ползва за склад, достъпът до който се осъществява през магазините. Въззивният съд е ценил показанията на тази свидетелка при условията на чл. 172 ГПК, при отчитане на вероятната й заинтересованост от изхода на спора за собственост, но е приел, че като последователни, подробни, логични и кореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства следва да ги кредитира. В обобщение, въззивният съд е направил извод, че по отношение на спорните идеални части от дворното място Столична община е упражнявала фактическа власт с характер на владение чрез наемателите на жилището в рамките на предвидения в чл. 79, ал.1 ЗС давностен срок, поради което към 21.10.2006 г. е придобила правото на собственост по давност.

С отговора на исковата молба ответникът „Авеста трейд” АД е оспорил предявения иск за собственост. Твърдял е, че ищецът не е установявал и не е упражнявал фактическа власт върху поземления имот с идентификатор ....., тъй като владението върху спорните 9/14 ид. части е било упражнявано от дружеството от 1997 г., когато имотът е бил внесен в капитала му с решение на Столичен общински съвет. Позовал се е и на придобивна давност.

Тези възражения са обсъдени от въззивния съд и са намерени за неоснователни. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява включването в капитала на „Триадица” АД, съответно на „Авеста трейд” АД на спорните 9/14 ид. части от поземления имот с идентификатор ..... С акта на Столичния общински съвет в капитала на дружеството е включен единствено търговският обект магазин- хлебарница, който не е предмет на спора за собственост. Възражението за придобивна давност е намерено за неоснователно по съображения, че не се установява дружеството да е упражнявало владение върху двора. Разпитаните по делото свидетели безпротиворечиво са заявили, че дворното място се е ползвало и се ползва само от наемателите на жилището /апартамента/, които единствено имат достъп до него, и че ползвателите на магазина с Г-образна форма нямат достъп до двора, освен до онази негова част, която е заградена и представлява склад към търговския обект.

Първият въпрос, изведен в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК, по който се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване, касае задължението на въззивния съд да постанови решението си като обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства съвкупно и в тяхната взаимна връзка. Въпросът е обуславящ изхода на делото, но в случая не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд обсъдил всички събрани по делото доказателства, посочил кои релевантни за спора факти приема за доказани и въз основа на кои конкретно доказателства. Мотивите на въззивната инстанция са подробни, последователни и ясни и съдържат отговор на доводите и възражения на страните. Обстоятелството, че при тази преценка въззивният съд е направил фактически и правни изводи, с които жалбоподателят не е съгласен, не представлява основание за достъп до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Правилността на тези изводи не може да се проверява в тази фаза на касационното производство.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по следващите два въпроса, свързани с приложението на чл. 69 ЗС. Те отразяват тезата на жалбоподателя, че дворното място не е предмет на наемното правоотношение между Столична община и наемателите на жилището, поради което до опровергаване на презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се приеме, че наемателите са владяли имота за себе си, а не за общината. Поставени в този контекст, въпросите не са обуславящи изхода на спора за собственост на дворното място. На първо място, те касаят вътрешните отношения между наемателите и Столична община. В отношенията между тях не е било спорно, че незастроената част от дворното място се ползва от физическите лица, настанени под наем в жилището, именно в качеството им на наематели - факт, установен от показанията на свидетелката А. Н.. Жалбоподателят не е процесуален субституент на наемателите и не може да заявява и да поддържа чужди права. На следващо място, дори дворното място да не е предмет на наемното правоотношение, това не е достатъчно да обоснове извод, че наемателите са упражнявали владение за себе си. Както е посочено в т.1 от ППВС № 6/74 г., възможно е държане и при липсата на договори или други юридически актове със собственика, стига лицето да не държи вещта за себе си като своя. Следва да се посочи също, че в частта, с която е признато за установено правото на собственост на Столична община върху 9/14 ид. части от поземлен имот с идентификатор ...., придобито на основание придобивна давност по чл. 79, ал.1 ЗС, по отношение на ответниците физически лица Я. Д. И., П. Д. И., Е. П. Д., В. К. Ш., А. Д. Ш., Б. Ц. А., Л. С. Д., А. С. Д. първоинстанционното решение е влязло в сила

За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290 ГПК проверка за законосъобразност. Обжалваното решение не страда от такива пороци. Не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или решението да е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Поради това не е налице и основанието на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК за достъп до касационно обжалване.

В обобщение на изложеното, не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Водим от гореизложеното съдът