Определение № 168 от 31.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1335/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Я. И. и касационна жалба на ЗК „ Лев инс „ АД- [населено място], срещу решение №260101 от 30.11.2020г. по т.д.326/20г. на Пловдивски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: По касационната жалба на И. Я. И.: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима: С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.П. К. е поддържал основания по чл.280,ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Направени са оплаквания за неправилност на решението, с оглед постановения от съда резултат, така квалифицирани и от страната и свързани с недоволство от размера на присъденото обезщетение по чл.52 ЗЗД. Касаторът е посочил за сравнение редица актове, по които счита, че при същите условия са присъдени обезщетения в по-висок размер. Отново са направени оплаквания за неправилност на изводите на състава,като са възпроизведени фактите по делото. Страната е заявила, че съдът неправилно е „съпоставил действително търпените вреди със справедлив размер на обезщетение“. Като значим за делото материалноправен въпрос е формулирано – „ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя“. Така формулирания въпрос е доразвит с няколко подвъпроса, свързани, със задълженията на възивния съд да обсъди всички събрани доказателства, както и критериите, по които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди. Накрая е обобщено, че тъй като съдът не е извършил тази преценка, решението било постановено в противоречие с изброени решения на ВКС и ППВС №4/68г.. В тази връзка са поставени и няколко уточняващи въпроса, все свързани с определяне на критериите, по които съдът следва да определи размера на обезщетението.Развити са подробни оплаквания за неправилност на изводите на съда в тази връзка отново обосновани с разбирането на страната по приложение критериите за справедливост, като е подкрепила своите оплаквания с изброяване на съдебна практика и е поддържала, че при изброените решения, съдилищата били определили различен размер на обезщетенията. Повторен е отново общият въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и също така са изброени съдебни актове, за които е твърдяно, че съдържат разрешения, от които съдът се е отклонил, с оглед постановения по тях размер на обезщетенията.Страната е изложила и подробни доводи за неправилност на решението, с оглед развитото й оплакване,че съдът неправилно е приел съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат в размер на 10%. В тази връзка, страната е формулирала – „ Трябва ли приносът да е конкретен- да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, намиращи се в доказана причинна връзка с настъпилите последици, а не хипотетично предполагаеми“. Изброени са съдебни актове и е поставен въпросът – „ Нарушен ли е материалния закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия..“ Отново са изброени решения на ВКС. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените въпроси свързани с критериите за определяне размера на обезщетенията по смисъла на чл.52 ЗЗД са основани на твърдения на страната и нейни оплаквания, които не съответстват на мотивите на съда, който е развил изрично, съобразно установеното по спора, решаващи мотиви, свързани с начина на формиране на конкретния размер обезщетение. Съдът, при така установеното доказване на претенциите е приел, че ищецът е активно легитимиран да получи обезщетение, тъй като между него и пострадалата е създадена връзка наподобяваща семейната, която е траела от нейната четиригодишна възраст до смъртта й при ПТП, като същият е живеел на семейни начала с нейната рождена майка при твърдение, че е биологичен баща на пострадалата, но не я е припознал. Съставът е разгледал установеното, в контекста на критериите по чл.52 ЗЗД и е счел, че първостепенният съд е занижил, при тези данни, обезщетението, което се дължи, като така е мотивирал размерът от 160 000лв. Несъгласието с тези мотиви не обосновава, нито извод за наличие на общо основание при така поставените множество въпроси, нито установява необоснованите правно твърдения за отклоняване от константна съдебна практика, тъй като недоказването на вредите в твърдяния обем, не може да се третира като неправилност, доколкото липсата му е свързана изцяло с процесуалните пропуски на страната, а не на съда. Касаторът, чрез пълномощника си, е пояснил общо поставените си въпроси относно критериите за определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, като е въвеждал различни критерии, по които самият той не е поддържал да е ангажирал конкретни специфични доказателства, за да бъдат същите изрично съобразени от възивният съд, който е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил данните по делото, подробно е изяснил доказването на твърденията за претендирания размер на претърпените неимуществени вреди в каквато връзка множеството въпроси всъщност съставляват оплакване за несъгласие с изводите на съда относно определяне на обезщетението, а не правно обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Или, така поставени и обосновани тези въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дори, обаче и да бъде изведен релевантен правен въпрос, тъй като основното съдържание на въпросите, свързано с определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане, то и в тази връзка страната го е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, както вече бе посочено, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалата, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението, като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, ц итираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, сочено от страната, по общия въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, то касаторът следва да съобрази указанията дадени с т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. разясняваща съдържанието на основанието и критериите, по които същото следва да бъде обосновано за да се приеме, че е установено. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Основанието е въведено чрез посочване на текста и то след като е поддържано и с цитирана практика във вр. с основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, твърдението за наличие, на което, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на поставените въпроси относно съпричиняването на вредоносния резултат, следва да се има предвид вече изложеното във връзка с това, че общите оплаквания за неправилност на акта не могат да обосноват наличие на предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените въпроси не са съобразени с установените по делото факти. Така например безспорно установено е, че пострадалата е знаела за това че съпругът й е употребил наркотично вещество, както и това, че същият е неправоспособен, но въпреки това не е направила необходимото, за да не постави в риск себе си а и водача на автомобила, с оглед това че са били съпрузи и същата е могла да реагира по адекватно. Или налага се извод, че поставените въпроси не обосновават довод за наличие на общо основание, като несъобразени с фактите по делото и с решаващите мотиви на въззивния съд, който освен това значително е намалил процента на съпричиняване, определен от първостепенния съд. Така поставени, тези въпроси водят до извод за липса на установена релевантност по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са изцяло в контекста на оплакванията на страната за неправилност на изводите на състава, неподкрепени с данните по делото и изведени от нейното разбиране за това, че съдът независимо от доказателствата е следвало да удовлетвори искането й за присъждане на обезщетения, без съобразяване поведението на пострадалата. Следователно и в този случай страната не установява наличие на общо основание, а и не излага конкретни доводи по допълнителния критерий, като се е задоволила общо да изброи съдебни актове без да обоснове конкретно противоречие на правни изводи по така поставените от нея въпроси. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала, като накратко е развила доводи за несъответствие, според касаторите, на фактическите изводи на съда и установените по делото факти, без да изложи каквито и да било доводи по него, като е изразила общо и лаконично оплакване за неправилност, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторите не обосновават извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната от И. част. По касационната жалба на ЗК „ Лев инс” АД – [населено място]: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,инкорпорирано в касационната жалба, касаторът,чрез пълномощника си – ст. юрк. Р.Ч. е изложил пространно оплакванията си за неправилност на решението във връзка с размера, който страната е счита за прекомерно завишен с оглед разбирането й, че 20 000лв. / за сумата за която решението е влязло в сила/ е достатъчно възмездяване за претърпяната от ищеца загуба. Така след оплакванията за неправилност /така определени и от страната/ е посочено, че обуславящия материалноправен въпрос бил- „ Следва ли въззивният съд да определя по-висок размер сума за обезвреда на неимуществени вреди- болки и страдания без в хода на производството да са събрани нови факти от значение за спорното право свързани с равностойността на моралната подкрепа, която би осигурил ако беше жив пострадалия с размера на обезщетението.“ Направени са кратки изводи под формата на въпрос в аналогичен смисъл и е възпроизведен неточно текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Други доводи не са развити. Дори, поставените въпроси да бъдат приети за релевантни, те не могат самостоятелно да формират установеност на основание за допускане на касационно обжалване, т.е. следва да бъде налице и допълнителен критерий. Единственото сочено основание от касатора е това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание предполага, че той следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С отглед така разясненото със задължителна практика съдържание на основанието страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в подкрепа на разбирането си, за това, че е налице такова основание. Освен това по въпросите за приложението на чл.52 ЗЗД, е налице многобройна, както задължителна, така и казуална практика на ВКС, която изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Извън това и критериите за приложението на чл.52 ЗЗД както вече бе разгледано по повод жалбата на противната страна са изяснени, чрез задължителна за съдилищата практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., от която е изведено и съдържанието на преценката на съда при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди.Следователно, не са налице предпоставки за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и решението на Софийски апелативен съд, в обжалваната от дружеството част също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение