Определение № 3462 от 08.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1877/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. М., чрез процесуален представител, против Решение № 849 от 19.06.2025 г. по в. гр. д. № 1187/2025 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 27 от 26.02.2025 г., по гр. д. № 104/2024 г. на Софийски окръжен съд. С посоченото решение са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу ЗК „Лев Инс” АД обективно съединени искове с правно основание чл.432, ал.1 и чл.429, ал.3 КЗ за заплащане на сумата от 70 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 1 875,54 лв., обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 08.11.2023г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 24.01.2024 г. до окончателното им заплащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искови претенции до пълния им заявен размер, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, по отношение на които се сочи, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. ,,Протоколът за ПТП, съставен съобразно изискванията на чл.3, ал.1 от Наредба № Iз-41 от 12.02.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия, ползва ли се с материална доказателствена сила относно удостоверените в него участници в ПТП, дата на ПТП и място на ПТП, при положение че в същия е отразено, че ПТП е посетено от длъжностното лице, съставило протокола ?“;

2. „Длъжен ли е съдът да приложи чл.172 ГПК и да посочи съображения за обективност на показанията на свидетел, когато същият е един от участниците в ПТП ?“;

3.„Длъжен ли е съдът да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, особено в случай на наведени във въззивната жалба доводи за наличието на заинтересованост на показанията ?“;

4. „ Длъжен ли е съдът да постанови решението си, като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правно релевантните факти, относими към тези доводи, като мотивира вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени, както и въз основа на кои доказателства?“

Заявената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулираните правни въпроси е обоснована с довода, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 – решения по: т. д. № 444/2010 г. на ВКС, I т.о.; т. д. № 768/2008 г. на ВКС, II т. о.; т. д. № 423/2011г. на ВКС, I т.о.; т. д. № 750/2011г. на ВКС, II т.о. и т.д. № 1506/2013г. на ВКС, I т.о.; по въпрос № 2 - решения по: гр.д. № 4216/2008г. на ВКС; гр.д. № 665/2020 г. на ВКС, II г.о.; гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, I г.о. и гр.д. № 3897/2015г. на ВКС, I г. о.; по въпрос № 3 - решения по: гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, I г.о.; т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о.; гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, III г.о.; гр.д. № 761/ 2010г. на ВКС, IV г.о.; т.д. № 2476/2014 г. на ВКС, I т.о.; т.д. № 1874/2013г. на ВКС, I т.о.; т.д. № 1512/2017г. на ВКС, I т.о.; т. 2 от ППВС № 7/1959 г. и т. 9 от ППВС № 7/1978 г.; по въпрос № 4 - решения по: гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, І г.о.; т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ІІ т.о.; гр.д. № 7364/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.; т.д. № 2476/2014г. на ВКС, І т.о.; т.д. № 1512/2017г. на ВКС, І т.о.; ППВС № 7/1959г. и ППВС № 7/1978г.,т.9.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата от 1 875,54 лв., обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на настъпилото на 08.11.2023г. ПТП, се преценява като процесуално недопустима. Цената на иска от 1 875,54 лв. не надхвърля законодателно определения праг от 5 000 лева на необжалваемост на въззивните решения, предвиден в разпоредбата на чл.280,ал.3,т.1 ГПК. Следователно, касационната жалба срещу обжалваното решение на Софийски апелативен съд в посочената част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационното производство.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Решаващ за приетата неоснователност на иска е изводът на въззивния съд за недоказаност на противоправното поведение на водача на автобуса (гражданската отговорност на който е застрахована от ответното дружество), обосновано с твърдения в исковата молба за допуснати от последния нарушения на чл.5, чл.20 и чл.42 ЗДвП, вследствие на които при маневра „изпреварване“ поради неспазване на правилата за дистанция е релизирал удар с движещия се отдясно на движението на автобуса в същата посока велосипед, управляван от ищеца. В тази връзка съставът на Апелативен съд – София е констатирал несъответствия между твърденията в исковата молба и съдържащите се в Протокола за ПТП и в съставените на водача на автобуса АУАН и наказателно постановление данни за допуснати от последния нарушения на правилата за движение по пътищата и механизъм на ПТП. Установено е, че според твърденията в исковата молба водачът на автобуса не е спазил правилата за дистанция, което не се подкрепя от представените по делото Протокол за ПТП и схема към него, както и от представените АУАН и наказателно постановление, според които същият не се е убедил, че ППС, което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение на посоката на движение. Въззивният съд е подчертал, че в твърденията в исковата молба не се съдържа такова, че ищецът като велосипедист е бил подал сигнал за промяна в посоката си на движение, с който водачът на автобуса да не се е съобразил / така, както е прието в АУАН/. Наред с това, въззивният съд при условията на чл.172 ГПК е кредитирал свидетелските показания на водача на автобуса К., въз основа на които са изготвени приетите в първоинстанционното и във въззивното производство заключения на САТЕ, според които: Причините за възникване на ПТП от техническа гледна точка следва да се търсят единствено в субективните действия на водача на велосипеда, който преди да предприеме маневра за отклоняване наляво по платното за движение, не се е убедил, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение; За водача на автобуса ПТП е било непредотвратимо, тъй като велосипедистът е предприел маневра за изменение на посоката си на движение към момента, когато челната част на автобуса почти се е била изравнила с велосипеда.

При произнасянето си по спорните между страните въпроси, Апелативен съд – София е посочил, че съставеният протокол за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. По делото било установено, че съставителите на протокола са отишли на мястото на ПТП 10 минути след неговото настъпване, поради което съдът е приел, че те не са могли да възприемат лично посоченото в АУАН и НП нарушение на чл.42, ал.1, т.1, предл.3 ЗДвП - че водачът на автобуса не се е убедил, че ППС, което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение на посоката си на движение. В тази връзка е посочено, че констатациите на длъжностното лице в протокола за ПТП в частта му „Обстоятелства и причини за ПТП“, както и възпроизвеждането им в АУАН, не обвързват съда с материална доказателствена сила именно поради обстоятелството, че съставителят им не е възприел лично настъпването на инцидента, а изготвената схема не сочи на извършено от водача на автобуса нарушение, а същата и не представлява скица на запазено местопроизшествие.

С тези мотиви съставът на САС е потвърдил обжалваното от ищеца решение.

Настоящият състав на ВКС намира следното по приложното поле на касационното обжалване:

Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства.

Първият въпрос от изложението е относим към материалната доказателствена сила на протокола за ПТП по отношение на отразените в същия данни за ПТП, като участници, дата и място. Първо, следва да се отбележи, че по въпроса кога, къде и с участието на кои лица е настъпило процесното ПТП, между страните по делото не е имало спор. При произнасянето си относно материалната доказателствена сила на протокола за ПТП въззивният съд не е излагал мотиви в посочения аспект, поради което въпросът е лишен от нужното правно значение за спора. Изложените от съда във връзка с обвързващата доказателствена сила на протокола за ПТП съображения са за това доколко същата обхваща удостовереното относно механизма на ПТП, който е спорният по делото въпрос, разрешението на който е обуславящо за установяване на причините за настъпване на ПТП и на противоправното поведение на кой/кои от участниците в същото се дължи. Доколкото не съдържа питане в посочения смисъл, въпросът не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания на посоченото тълкувателно решение.

Следващите два въпроса от изложението са поставени във връзка с оплакването на касатора, заявено и във въззивната му жалба, че констатациите в изготвените по делото автотехнически експертизи, въз основа на които въззивният съд е базирал изводите си относно механизма и причините за настъпване на ПТП, се основават изцяло на показанията, дадени от виновния водач И. К., заинтересован от изхода на делото, доколкото е причинител на вредите и показанията му следва да се преценяват през призмата на чл.172 ГПК. Изводът за липса на противоправно поведение на водача на автобуса е обоснован с експертните заключения, които действително са изготвени единствено на база свидетелските показания на водача на автобуса. При тяхното обсъждане решаващият съд е изложил, че ги преценява при условията на чл.172 ГПК, както и, че липсва основание да не ги кредитира, тъй като същите не противоречат на други събрани по делото доказателства. Въззивният съд е посочил също така, че в тежест на ищеца е пълното и главно доказване противоправното поведение на застрахования при ответното дружество участник в ПТП, каквото е намерил, че в случая не е проведено. Дори и да се приеме, че въпросът удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не се установява допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В посочените от касатора решения на ВКС, от мотивите на които е видно, че касационният контрол е бил допуснат по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства, е прието, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Доколкото в случая въззивният съд изрично е посочил, че при обсъждане свидетелските показания на водача на автобуса цени същите при съобразяване с условията на чл.172 ГПК, т.е. с евентуалната му заинтересованост от изхода на спора и с оглед на всички други данни по делото, не се установява по поставените въпроси обжалваното решение да е постановено в противоречие с цитираната практика на ВКС.

Последният поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос, отнасящ се обобщено до процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, е принципно значим за разрешаването на всеки правен спор. В случая обаче не се установяват необсъдени от въззивния съд доказателства и доводи на страните или липса на обосноваване кои факти и въз основа на кои доказателства приема за установени. Доколкото, както в касационната жалба, така и при обосноваване на питането, касаторът не се позовава на конкретен пропуск на съда в посочения аспект, следва да се приеме, че въпросът изразява несъгласието на страната с решаващите фактически и правни изводи на съда. Както се посочи по-горе, обосноваността и съответно правилността на обжалваното решение не са предмет на преценка в селективната фаза на касационното производство, поради което и този въпрос не може да предпостави искания достъп до касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК