Определение № 3583 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 310/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. Д. Т., чрез адвокат Б. Д., срещу въззивно решение № 788 от 09.06.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 3404/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Излага съображения за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Насрещната страна “У. Б.“ АД, представлявана от изпълнителните директори Ц. М. и А. Т., чрез адвокат М. Ж., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Насрещната страна частен съдебен изпълнител Л. С., чрез адвокат А. П., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Адвокат П. моли за присъждане на адвокатско възнаграждение за инстанцията по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). „Д. Общо застраховане“ ЕАД, София, трето лице – помагач на ответника ЧСИ Л. С., не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил исковете на С. Д. Т. против “У. Б.“ АД, на осн. чл. 49 ЗЗД и против ЧСИ Л. С. С., рег. № ., на осн. чл. 411 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, всеки от тях да бъде осъден да й заплати по 101 400 лв. – обезщетение за причинени й имуществени вреди, изразяващи се в половината от стойността на апартамент, продаден на публична продан, по изп.д. № 20178950401266, поради отказ да бъде прието, като плащане на задълженията на С. Т., депозиран чек с молба с вх. №405/22.01.2018 г. от Г. Р. Т. (другият солидарен длъжник) по изпълнителното дело. Въззивният съд, за да се произнесе, установил, че по три заповеди за изпълнение е образувано изпълнително производство при ответника ЧСИ срещу ищцата и съпруга ѝ, като принудителното изпълнение е насочено срещу имот в режим на съпружеска имуществена общност, за който е била насрочена публична продан. В последния ден (22.01.2018 г.), Г. Т. е представил на съдебния изпълнител чек на френски език (без превод), издаден на 17.01.2018 г., за сумата от 150 000 евро, с искане съдебния изпълнител да го осребри. От представения в хода на производството превод на чека се установява, че е съставен върху чекова бланка на Банка „Д. и Ко“, като в текста на чека е вписано следното: „Платете срещу този поименен чек, непрехвърляем освен в полза на банка или на друга организация, определени като бенефициенти съгласно закона, 150 000 евро на господин Г. Р. Т.“, „платим във Ф. 00001 00221133705 27 „Ла Н. Е. Д.“ ООД, П., [улица]. Съдебният изпълнител е уведомил банката-взискател за постъпилата ценна книга (за да изрази тя становище), като същевременно е отказал да прекрати производството на основание на депозирания чек, защото представянето му автоматично не погасява дълга. Публичната продан е проведена и имотът е възложен с постановление. По искане на Т., на 25.01.2018 г. чекът му е бил върнат. По делото е установено, че два от исковете на банката по чл. 422 ГПК са отхвърлени, тъй като не е спазено изискването за надлежно уведомяване на длъжника С. Т. за настъпилата предсрочна изискуемост. Спрямо тях изпълнението е прекратено, но е останало по отношение на третата заповед (и изпълнителен лист). Имотът е възложен на цена от 188 697,94 лв., като за банката е разпределена и преведена сумата от 181 699,72 лв. По отношение на иска срещу банката въззивният съд разяснил, че за да се ангажира отговорността й, трябва да се установят предпоставките на чл. 49 ЗЗД, а именно - че при или по повод изпълнението на възложената работа, от виновно и противоправно действие или бездействие на служители (работници) на банката, са настъпили вреди за ищцата. Такова поведение не е установено. В случая, доколкото платец по чекове могат да бъдат само банки, дружеството „Ла Н. Е. Д.“ ООД е наредило на френска банка, в полза на Г. Т., да се преведе сумата от 150 000 евро, което значи, че Т. има вземане срещу трето лице (банка). Това вземане може да бъде възложено от банката - взискател „У. Б.“ АД за събиране от ЧСИ по реда на ГПК - чл. 515, но това не е сторено, защото изпълнението е вече провеждано спрямо друго имущество на длъжника, което е било посочено от кредитора, като предпочитан начин за осребряване на дълга. Банката не е била длъжна да предприеме събиране на вземането по чека - нито в момента на представяне на същия в края на обявената публична продан, нито дори и ако са били налице данни за този чек в по-ранен момент. Направено е заключение, че не може да се ангажира гаранционната отговорност на банката. Развити са и допълнителни съображения, че липсва и вреда. По отношение на иска срещу съдебния изпълнител съдът приел, че в случая не е налице противоправно поведение на съдебния изпълнител. Ввзискателят-банка е посочил предпочитаните начини за изпълнение - опис и възбрана на ипотекирания имот, запор на трудово възнаграждение и пр., като след установяване на наличието на ценна книга не се е възползвал от възможността по чл. 515, ал. 3 ГПК да възложи на ЧСИ да събере вземането по чека. Съдът е съобразил, че банката-платец във Ф. може да откаже плащане по чека, в случай, че намери същия за нередовен, а в такъв случай вземането на банката-взискател ще остане неудовлетворено. Съдът посочил още, че с представянето на чека солидарният длъжник не е релевирал претенции относно промяна в обезпечаването на дълга с вземането по чека. Съдът достигнал до извод, че самото наличие на ценната книга не съставлява основание нито за спиране, нито за прекратяване на изпълнението поради осъществяване на някоя от предпоставките по чл. 432 и чл. 433 ГПК. Като допълнителни съображения за неоснователността на иска е посочил,че липсва вреда. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: при твърдения в исковата молба, че взискателят е „събрал дълг, отречен със съдебно решение“, налице ли е неоснователно обогатяване или страните изрично трябва да посочат, че е налице такова; длъжни ли са страните да посочат правната квалификация на иска, или определянето ѝ е задължение на съда, и трябва ли страната да прави възражения за правната квалификация, или съдът следи служебно за нея; може ли съдът да разгледа алтернативни искове, като разгледа различни правни квалификации, при разглеждането на едни и същи факти, или е ограничен до посочването на една правна квалификация, в случай че ищецът изрично не е посочил алтернативни искове; преклудира ли се въобще правото на страната пред въззивната инстанция да поиска промяна на правната квалификация и може ли правната квалификация да бъде изменена на въззивна, респективно на касационна инстанция; следва ли съдът да укаже на съответната страна в доклада по делото, че в нейна тежест е да докаже валидността на депозирания чек по изпълнителното дело, при условие че валидност могат да докажат единствено банките; извършването на публична продан на имущество на длъжника, след надлежно плащане на дълга, незаконосъобразно ли е: Касаторът цитира следната съдебна практика: решение № 157 от 30.10.2013 г. по т.д. № 1091/2012 г. на ВКС, I т.о.; решение № 226 от 03.08.2011 г. по гр.д. № 1470/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 1789/2010г. на ВКС, III г.о.; решение № 138 от 25.03.2011 г. по гр.д. № 1127/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр.д. № 931/2009 г. на ВКС, IV г.о; решение № 673 от 29.09.2009 г. по гр.д. № 2868/2008 г. на ВКС, III г.о.; решение № 439 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 476/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 398 от 25.05.2010 г. по гр.д. № 738/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 75 от 28.05.2010 г. по т.д. № 923/2009 г. на ВКС, II т.о.; цитират се и решение № 65 от 27.04.2016 г. по гр.д. № 3693/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 50 от 06.03.2015 г. по гр.д. № 3359/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 47 от 04.03.2015 г. по гр. д. № 5995/2014 г. на ВКС, I г.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание да допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. Въззивният съд се е произнесъл по предмета, с който надлежно е сезиран и е отнесъл очертания от ищцата спор под относимата материалноправна норма – чл. 49 ЗЗД по иска срещу банката и по чл. 411 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД по иска срещу ЧСИ. Поставените в изложението въпроси (първата група) предполагат произнасяне на съда на база грешно дадена от страната квалификация – цифрово и чрез термини, въпреки, че приложимият закон е друг, а това не е вярно. Не е ясно какво има предвид страната под „алтернативно“ разглеждане на искове, въз основа на разгледани „различни правни квалификации“, при разглеждане на едни и същи факти. Съдът дължи произнасяне по предмета на спора, чийто господар е ищецът и този предмет се очертава с правопораждащи юридически факти, петитум и насрещни страни. Този предмет се подвежда под относимата материалноправна норма (дава се квалификация) и защитаваното материално право (предмет на спора) не може да бъде „алтернативно“ квалифицирано или да има „едновременно“ няколко правни квалификации. Правната квалификация, сочена от страната, е правен довод, поради което не е ясно за какви преклузии и за какви „изменения“ на правната квалификация става реч в питането на касатора. Следва да се посочи в допълнение, че по никакъв начин в решението си въззивният съд не се е произнесъл и в противоречие с посочената по-горе съдебна практика. Касаторът е цитирал още ТР на ОСНК, присъда на районен съд, решение по наказателно дело на окръжен съд и решение по търговско дело на окръжен съд, които не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а наред с това, нямат и никакво отношение към постановеното от въззивния съд в обжалваното решение. По въпроса за указанията на съда как се разпределя тежестта на доказване, същият е неотносим относно дейността на въззивната инстанция; би имал значение, ако е свързан с питане, свързано с оплакване за неточно приложение на въззивния съд на чл. 266, ал. 3 ГПК, но тази разпоредба няма приложение по казуса. На следващо място, въззивният съд не е постановил решението си поради извод, че процесният чек е бил невалиден. Цялото питане (втората група въпроси) няма отношение към съществените съображения на въззивния съд и доводите му, свързани с характеристиките на чека като ценна книга и кога става реалното плащане при предявяване на чек. В поставените въпроси са вмъкнати и твърдения за изводи, каквито въззивният съд не е правил – напр., че е имало надлежно плащане на дълга преди публичната продан. Като въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поставя следните: банковият чек надлежно платежно средство/инструмент ли е в изпълнителното производство и ако е такъв, налице ли е реално плащане, равнозначно на парично погашение в деня на депозирането му по изпълнителното дело (съгласно данъчното законодателство - чл.118, ал.1 ЗДДС всяко регистрирано и нерегистрирано по този закон /ЗДДС/ лице е длъжно да регистрира и отчита извършените от него продажби в търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от фискално устройство, като фискалният бон е хартиен документ, регистриращ продажба на стока или услуга в търговски обект, по която се плаща в брой, с чек, с ваучер, с банкова, кредитна или дебитна карта или с други заместващи парите платежни средства, издадени от въведено в експлоатация фискално устройство от одобрен тип), или е друго имущество - ценна книга; в кой момент се счита, че е извършено плащането с чека - при депозирането или при последващото му осребряване; следва ли съдебният изпълнител при плащане с чек да спре изпълнението, като задържи обезпечителните мерки върху другото имущество, до извършване на осребряването на чека и/или е задължен да признае плащането незабавно; качеството на взискателя има ли значение при плащането с чек, с оглед на отказа му да приеме този начин на плащане или поставянето на неизпълними условия - до края на деня заверяване по банковата му сметка на сумата, при условие че обслужването на чекове е част от предмета му на дейност (касателно доказване на вина за увреда на длъжника); има ли право взискателят да откаже плащане с валиден чек, за да насочи изпълнението върху друго имущество на длъжника, доколкото е негово право да избира върху какво имущество да изпълнява при изричната норма на чл. 542 ТЗ, че чекът не подлежи на приемане. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото няма развити никакви съображения за наличието на допълнителните условия, визирани в хипотезата на правната норма, което изключва възможността да се допусне касационно обжалване на посоченото основание (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Цитираните решения по наказателни дела и едно решение по търговско дело на окръжен съд не съставляват подобна обосновка, а и те нямат отношение към правните мотиви в обжалвания съдебен акт. Посоченият Регламент (ЕС) 2018/1672 на Европейския парламент и на Съвета, посочен от касатора също не е ясно какво общо има с това, че депозирането на чек, не е равнозначно на погасяване на задължението. Прави впечатление, че въпросите на касатора са насочени все към характеристики на чека, които обаче по никакъв начин не променят момента, в който реално се извършва плащането и става погасяване на задължението. В допълнение, няма основание за допускане на касационно обжалване с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото по поставените въпроси, защото в ЗЗД и ТЗ се съдържа ясна правна уредба, по която има многобройна и непротиворечива практика на съдилищата, включително на Върховния касационен съд, и е несъмнено, че чекът е платежен инструмент. Кредиторът (взискателят), който не е ремитент, не е длъжен да го приеме вместо плащане и това не зависи от дейността, професионалните познания или занятието на кредитора; за банките като кредитори/взискатели не се съдържа специални правила, както се домогва да установи касаторът чрез питането си. Взискателят има право да изисква плащане в брой или по банков път, за да се гарантира ликвидността на сумата. Той може да откаже чека като несигурен способ за погасяване на дълга. Плащането с чек се счита за извършено условно в момента на неговото предаване (депозиране) и безусловно (окончателно) едва след неговото реално осребряване (получаването на сумата по сметка). Чрез него се получават от кредитора/взискателя безусловно парите и задължението на платеца се погасява окончателно. Докато банката на платеца не преведе реално средствата и те не постъпят по сметката на получателя, плащането се води условно (под прекратително условие). Ето защо, дори приемането на чек от кредитора не погасява задължението автоматично. Според логиката на касатора – щом е депозиран чека, плащането се счита за извършено, но чековете могат да бъдат и без покритие. Частният съдебен изпълнител носи отговорност за точното изпълнение. Ако приеме, че депозирането на чек е форма на погасяване на дълга, но впоследствие този чек се окаже без покритие, съдия-изпълнителят може да бъде подведен под отговорност за незаконосъобразни действия или забава. Той не е длъжен да приема ценни книжа (включително чекове) като форма на окончателно плащане, докато сумата по тях не постъпи реално по неговата сметка. Дотогава изпълнителните действия не се преустановяват. Изпълнителното производство се прекратява само при реално осребряване. Депозирането на чека не е равносилно на погасяване на дълга, докато не бъде осребрен. Няма никакво съмнение също, че представянето на чека, без изрично изявление от длъжника, не е равнозначно на искане за промяна в обезпечаването на дълга с вземането по чека. Самото наличие на ценната книга няма как да е основание за спиране или за прекратяване на изпълнението. В закона (чл. 432 и чл. 433 ГПК) изрично са предвидени кои са предпоставките, когато съдия-изпълнителят спира или прекратява изпълнителното производство. На следващо място, няма как да се отговори на въпрос чия е отговорността за отказ да извърши действие, което ответникът по иск с правно осн. чл. 45/49 ЗЗД не дължи, както е в случая. Следва също да се припомни, че нормата на чл. 542 от Търговския закон (ТЗ) не означава, че кредиторът е длъжен да приеме чека вместо плащане. Правилото, че чекът не подлежи на приемане и, че всяка бележка за приемане върху него е недействителна, въвежда забрана за акцепт (за разлика от менителницата, банката - платецът по чека, няма правно задължение да подписва чека, за да гарантира, че ще го плати), както и, че чекът е средство за плащане (той не е кредитен инструмент), поради което се предявява пред банката само за плащане, а не за предварително приемане (акцептиране). Единствено по своя воля и в хипотезата на чл. 510 ГПК, която в случая е неприложима, взискателят може да се съгласи да приеме чек като изпълнение, но това е въпрос на негов избор, а не задължение, породено от чл. 542 от ТЗ. В този смисъл, вмъкнатото твърдение в последния въпрос от втората група, че съдия–изпълнителят поставя неизпълними условия и нарушава чл. 542 ТЗ, не съответства на данните и на законовата уредба. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Адв. П., процесуален представител на ЧСИ С., е поискала заплащане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Представила е списък за разноски, в който е вписала размера на възнагражденеито, което смята, че й се полага, като се е позовала на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г.на Висшия адвокатски съвет. Предвид резултата по делото, адвокат П., като представляваща безплатно страна с юридическо образование, в чиято ползва е приключил спора, има право на адвокатско възнаграждение, което трябва да бъде справедливо по размер. Списък по чл. 80 ГПК не се представя, защото не се касае за разноски, дължими на страна по делото, а за лично вземане на процесуалния представител. Договорът за процесуално представителство между адв. П. и нейния довереник е сключен на 26.11.2025 г. На същата дата е депозиран по електронна поща и отговорът на касационната жалба, което значи, че към този момент следва да се преценява действащото законодателство. Посочената сума от адвоката в списъка по чл. 80 ГПК не обвързва съда, защото той е този, който определя размера на адвокатското възнаграждение според извършената работа по делото от адвоката, фактическата и правна сложност на спора пред ВКС. Съдът не е обвързан и от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт, изготвен от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, (решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22) Минималните размери на адвокатско възнаграждение, определени в Наредба № 1/2004 г. не са задължителни за съда. Съдебният състав намира, че визираните размери на адвокатско възнаграждение в Наредба № 1/2004 г., следва да разглежда само като ориентир за пазара на адвокатския труд. По това делото, размерът на адвокатското възнаграждение за защита на ответника по касационната жалба пред ВКС е в размер на 6487 лв., определен по чл. 9, ал. 3 от наредбата. След тези предварителни съображения, касационната инстанция, за да определи размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от касатора на адв. П., съобрази следните обстоятелства: материалният интерес пред ВКС, който има значение за отговорността на адвоката, фактическата сложност на спора, която не е висока, значителната правна сложност, предвид спецификата на касационното обжалване, предварителната селекция по чл. 288 ГПК, множеството правни въпроси, поставени от касатора и големия брой цитирани съдебни актове в изложението; предоставената услуга от адв. П. – депозиране на отговор, в който се съдържат обстойни съображения относно допускането на касационно обжалване, с разглеждане на всички многобройни въпроси, поставени от касатора, поотделно, и анализ на съдебна практика, както и становище по съществото на касационната жалба. Отговорът е с голям обем, което се дължи на професионално излагане на конкретни правни доводи, а не съставлява „пълнеж“ на страници, нито резултат от ползване на едър шрифт и голям междуредов интервал. Изложеното сочи на значително време за подготовка и за излагане на съображенията в отговора от адвоката. Съдът взе предвид, че делото е приключило без призоваване на страните и само с произнасяне по чл. 288 ГПК, но също така, че отговорът съдържа писмени съображения по основателността на касационната жалба, което е част от предвиденото в ГПК съдържание на отговора по чл. 287 ГПК. Съдът оцени и изискванията за минимален стаж за адвоката, при представителство пред ВКС, което предполага натрупан опит и висок професионализъм. При всичко изложено, съставът на Върховния касационен съд намира, че възнаграждение от 3 300 евро се явява справедливо възнаграждение за адвокат П. за предоставената от нея адвокатска услуга на ответника Л. С. в производството пред ВКС. Мотивиран от горното, съдът