Определение № 3696 от 15.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2465/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от адвокатско дружество “Б. и С.“, чрез адвокат Е. Д., срещу въззивно определение № 698 от 12.03.2025 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 673/2025 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Поддръжа се, че въззивният съд неправилно е приел, че спорът е подсъден на Пазарджишкия окръжен съд - към датата на предявяване на иска ответницата М. В. е пребивавала във В., имала е адресна регистрация в София и, по общите правила за местна подсъдност на спора, делото следва да се разглежда от СГС, а не от ОС – Пазарджик. Нарещната страна М. Л. В., чрез адвокат В. К., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, евентуално, че частната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил определението на първостепенния Софийски градски съд приел, че местно компетентен да разгледа спора е Пазарджишкият окръжен съд. Искът е по чл. 36, ал. 4 от ЗА. Предявен е пред Софийския градски съд (на 29.12.2023 г.), като препис от исковата молба е изпратен на посочения в нея адрес на ответника М. В., в [населено място]. Съобщението е върнато в цялост с указание, че лицето не е намерено при посещение в четири различни дати и никой в сградата не е съгласен да получи съобщението. Съдът е извършил служебна справка за постоянен и настоящ адрес на В., от която установил, че те са в [населено място], но който е осъществено връчване чрез залепено уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК. Впоследствие, исковата молба й е била връчена редовно чрез адв. К., който е подал в срок отговор и с него отвод за местна подсъдност – молбата е с пощенско клеймо от 21.08.2024 г. Въззоивният съд намерил, че посочен адрес в изтека карта – в случая на В., в София, не удостоверява постоянен или настоящ адрес; последните са установени по надлежен ред служебно по чл. 47, ал. 3 ГПК от първостепенния съд. Въззивният съд и сам, служебно, е извършил служебна справка в НБД, от който установил, че още от 07.03.2023 г. В. е с настоящ адрес в [населено място]. За неоснователно е прието възражението, че ответникът по иска е пропуснал в срок да направи отвод за местна подсъдност. Съгласно чл. 105 ГПК искът се предявява пред съда по постоянния адрес на ответника; възражението за недподсъдност може да се прави от ответника с отговора на исковата молба – чл. 119, ал. 4 ГПК. С случая възражението е сторено с отговора, подаден от адв. К., който е наделжно упълномощен процесуален представител на страната. Жалбоподателят обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса към кой момент настъпва стабилизиране на местната подсъдност по делото съгласно чл. 120 ГПК – към датата на депозиране на исковата молба в съда или към датата на депозиране на възражението на ответника по чл. 119, ал. 3 ГПК, като твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на възприетото в определение № 540 от 22.11.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4281/2018 г., IV г.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният въпрос е неотносим към постановеното от въззивния съд, защото в случая няма промяна в адреса на ответника след датата на подаване на исковата молба, съответно цитираната съдебна практика е неотносима. Съдът е установил, че още при сезиране на СГС, В. не е имала постоянен или настоящ адрес в [населено място], а в Б.. Въззивният съд, също така, по никакъв начин не се е обосновал с адреса на ответника по иска към датата на подаване на отговор по исковата молба, съответно на отвода за присъдено нещо. Въззивната инстанция е изследвала кога и как на В. надлежно е връчено копие от исковата молба и кога е депозирала отговора по нея с отвода за местна подсъдност, във връзка с възражението на жалбоподателя, че последният е направен след изтичане на срока. В цитираното, като практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, определение на ВКС е изследвана хипотеза на промяна на адреса след подаване на исковата молба, а случаят не е такъв. Трябва също така да се уточни, че използваната от състава на ВКС по цитираното дело терминология, е неточна – ВКС е дал отговор към кой момент се преценява местно компетентния по спора съд и дали настъпили след подаване на исковата молба обстоятелства могат да се отразят върху подсъдността, т.е. дал е отговор по въпрос, който е по тълкуването на чл. 120 ГПК. Местната подсъдност, когато съдът не следи служебно за нея, се стабилизира към датата на изтичане на срока по чл. 119, ал. 4 ГПК, което значи, че нито съдът, нито страните от тук насетне могат да повдигат въпроса за местно компетентния съд по делото. Под „стабилизиране на подсъдността“ се има предвид моментът, след който тя не може да бъде проверявана, а кой е този момент е законодателно разрешен в различните хипотези на чл. 119 ГПК. Касаторите се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Мотивиран от горното, съдът