Определение № 203 от 11.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1372/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Ц. К. срещу решение №2377 от 19.12.2014 г. по гр.д.№2405/2014 г. на САС. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №2558 от 14.04.2014 г., по гр.д.№14 423/12 г. на СГС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Ц. К. срещу [фирма] иск по чл.226, ал.1 от КЗ за разликата над уважения размер от 12 000 лв., до пълния предявен размер от 70 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 22.06.2009 г., ведно със законната лихва от 26.10.2009 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните въпроси, доуточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и за задължителното излагане от страна на съда на съображения за определяне на същия. 2. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.226, ал.1 от КЗ. 3. За допустимостта при разглеждане на иск по чл.226, ал.1 от КЗ, съдът да основе изводите си за липса на вина в поведението на застрахования водач, на постановление на органите на досъдебното производство за прекратяване на наказателното производство. 4. За задължението на въззивния съд да допусне направените във въззивната жалба доказателствени искания при наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, довели до неизясняване на делото от фактическа страна. По отношение на така формулираните въпроси се твърди наличие на селективното основание по чл.280 ал.1, т.1 от ГПК, поради решаването: на първия от тях в противоречие с ППВС №4/68 г., ППВС №4/75 г., решение №172 от 03.12.2012 г. по т.д. №1152/2011 г. на ВКС, ТК, решение №161/17.01.2013 г. по т.д. №1040/2011 г. на ВКС, ТК, решение №124 по т.д. №708/2009 г. на ВКС, ТК и решение №749 по т.д. №387/2008 г. на ВКС, ТК, на втория – в противоречие с ППВС №17/63 г. и с решение №99 от 28.05.2013 г. по т.д.№44/2012 г. на ВКС, ТК, на третия – в противоречие с решение №43 от 15.03.2011 г. по т.д.№414/2010 г. на ВКС, ТК и решение №43 от 16.04.2009 г. по т.д.№648/2008 г. на ВКС, ТК и на четвъртия въпрос – в противоречие с решение №110 то 04.09.2013 г. по т.д.№194/2012 г. на ВКС, ТК. Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновност на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия. Счел е, предвид установеното от заключенията на назначените САТЕ-зи, внезапно навлизане на пострадалия върху двулентовото платно за движение, че последният не е положил усилия да съобрази, че разстоянието до приближаващото превозно средство е по-малко от опасната зона за спиране, дори и при максимално разрешената скорост на движение, с което е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл.113, ал.2 и чл.114, т.1 от ЗДвП. Обосновал е извод, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е 60%, като е посочил също така, че приложените по делото доказателства не установяват ударът да е настъпил на пешеходна пътека. Съобразявайки възрастта на ищеца, видът и броя на претърпените увреждания /счупване на външния глезен и изкълчване на глезенна става/, интензитетът и продължителността на общия лечебен и възстановителен период /открито наместване и стабилизиране чрез метални остеосинтези и изваждането им впоследствие с общ лечебен и възстановителен период от пет месеца/, остатъчните проявления на увреждането /лявата глезенна става стои оточна, но е стабилна с нормален обем и сила на движенията/ и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП, е определил като справедлив размер на обезщетение по смисъла на чл.52 от ЗЗД, сумата от 30 000 лв., който е редуцирал с приетото процентно съотношение на съпричиняване, до сумата от 12 000 лв. Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изложените в решението мотиви, поставените материалноправни въпроси /първи и втори от изложението/ са формирали правната воля на въззивния съд, тъй като решаването им е обусловило частичното отхвърляне на предявения иск. По отношение на тези въпроси обаче не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в задължителната съдебна практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от лице в резултат на причинени му от деликт телесни увреждания, следва да се вземат предвид, както характерът и тежестта на увреждането, интензитетът и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, и прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид, обсъдил е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато. В цитираното в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК решение, а и в константната задължителна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, е застъпено становището, което се възприема изцяло от настоящия състав, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането, като също така приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената задължителна практика на ВКС, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по втория от поставените въпроси. Предвид мотивите на въззивния съд, формулираните процесуалноправни въпроси /трети и четвърти/ не са обусловили решаващата му воля, изразена в съдебното решение. На първо място в решението не се съдържа извод за липса на вина в поведението на застрахования при ответника водач на МПС, респективно при постановяването на съдебното решение постановленията на органите на досъдебното производство изобщо не са взети предвид - напротив, както бе посочено, в решението изрично е прието, че водачът на МПС също има вина за настъпването на ПТП. От друга страна е видно, че обстоятелствата, за установяване на които ищецът е искал допускане на доказателства във въззивната жалба – липсата на пешеходна пътека на мястото на удара и в близост, са приети за установени в съдебното решение /а и същите са били безспорни, с оглед отговора на ответника на въззивната жалба на ищеца/. В този смисъл въпросите не отговарят на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, поради и което не следва да се обсъжда наличието на твърдяното от касатора селективно основание. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 1702 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,