Определение № 411 от 21.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1518/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Ф. Е., чрез пълномощника му адв. С. М. от КАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 88/15.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 64/2023 г. по описа на ОС-Кърджали, Първи състав, с което е потвърдено Решение № 452/30.12.2022 г., постановено по гр. д. № 614/2022 г. по описа на Районен съд-Кърджали, с което изцяло е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 3 ГПК за признаване за установено, че ЗК „Лев Инс” АД притежава право на парично вземане към Г. Ф. Е. - по породено регресно правоотношение (застрахованият е напуснал мястото на настъпването на ПТП преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон), в размер на сумата от 5350,38 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, удостоверен в застрахователна полица № BG/22/117000027827, със срок на действие от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 11.03.2022 г., до окончателното ѝ заплащане, като за удовлетворяване на това регресно вземане е издадена на 14.03.2022 г. Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 312/2022 г. по описа РС-Кърджали. Касаторът поддържа, че въззивното решение е необосновано, тъй като, макар и от събраните по делото доказателства да не се изяснява нито че ремонтът на увредения автомобил възлиза на претендираната от застрахователя сума, нито че тези увреждания са в причинно-следствена връзка с настъпване на процесното ПТП, при нарушаване на правилата на логическото мислене въззивният съд е приел тези правнорелевантни факти за установени в процеса на доказване. Счита, че при формиране на този фактически извод окръжният съд – при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, не е обсъдил изясненото от приетата по делото САТЕ обстоятелство, че към момента на настъпване на уврежданията върху процесния автомобил действителната стойност за техния ремонт (вкл. подмяна с нови части, труд и консумативи) възлиза на сумата от 2732,06 лв. до 3157,39 лв. с ДДС. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (материалноправният или процесуалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, респ. да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), но не е поставил нито един материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС (не са посочени и решения на ВКС, на които правните изводи, до които въззивният съд е достигнал в обжалвания съдебен акт, противоречат), респ. които да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. които биха способствали за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уреждащи регресната отговорност на застрахования по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно правната норма, уредена в чл. 386, ал. 2 КЗ, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност, като в чл. 400, ал. 1 КЗ е регламентирана дефиниция на понятието действителна застрахователна стойност - стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество. Понятието „възстановителната стойност” е изяснено в разпоредбата на чл. 400, ал. 2 КЗ - стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. Делинквентът, респ. застрахователят, който обезпечава неговата гражданска отговорност, следва да заплати обезщетение, което да постави увредения в положение отпреди осъществения деликт (настъпилото застрахователна събитие). Като е изяснил тези принципни правни съждения, въззивният съд е достигнал до правния извод, че в случай че увреденият автомобил е бил в гаранционен срок, застрахователното обезщетението е следвало да се определи по цени за ремонт, каквито е необходимо да се заплатят в т. нар. оторизиран сервиз, щом това е уговорено изискване за обезпечаване на правата по гаранцията. Окръжният съд е приел, че съобразно периода на експлоатация, считано от годината на производство на автомобила (5-годишен гаранционен срок), обективно този автомобил имал характеристиките на нов, като всички негови съставни части са нови и оригинални. Следователно, при тези факти, които изцяло съответствали на казуса по настоящото дело, при настъпване на застрахователно събитие кредиторовият интерес на увреденото лице изцяло би бил удовлетворен, ако увредените авточасти бъдат изцяло заменени с нови - оригинални. Окръжният съд е преценил, че по настоящото дело не е спорно правнорелевантното обстоятелство, че към момента на настъпване на застрахователното събитие процесният автомобил е бил в гаранционен срок, поради което размерът на причинените от делинквента имуществени вредите съответстват на удостоверената стойност във фактурата, издадена от официалния сервиз на марката „Хюндай“ – този размер на дължимото регресно обезщетение отговарял на принципа за пазарни цени, както и на нормативните изисквания, уредени в чл. 400, ал. 1 КЗ. Съобразявайки обстоятелството, че заплатеното възнаграждение за извършения ремонт от т. нар. оторизиран сервиз на увредения автомобил (при настъпилото застрахователно събитие) – по тази фактура, възлиза на сумата от 5315,38 лв., въззивният съд изцяло е уважил предявеният регресен иск срещу застрахования делинквент. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Макар и в касационната жалба касаторът да е навел касационен довод за неправилност на въззивното решение с правното съждение, че поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила необоснован се явява фактическият извод на въззивния съд както за установена причинно-следствена връзка между противоправното поведение на застрахования делинквент и настъпилите увреждания върху процесния автомобил, така и за действителния размер на тези имуществени вреди, той не е поставил съответен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и в приложение на тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, настоящият съдебен състав не може да го изведе както от правните доводи в касационната жалба, така и от изложението към нея. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд