Определение № 167 от 14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 714/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Булгаро машини“ АД срещу определение №289 от 11.11.2021 г. по ч.т.д.№880/2021 г. на АС Пловдив. С обжалваното определение е потвърдено определение №260848 от 26.08.2021 г. по т.д.№1315/2020 г. на ОС Стара Загора, с което по реда на чл.248 от ГПК е допълнено определение №260576 от 25.05.2021 г. т.д.№1315/2020 г. на ОС Стара Загора, в частта за разноските, като „Булгаро машини“ АД е осъдено да заплати на „Кооперация Агро Црънча“ ЕООД сумата от 5995.85 лв., заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС. Посочва се, че определението е неправилно, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. При прекратяване на делото поради приет отвод по чл.8, ал.1 от ЗМТА, вр. чл.19 от ГПК, прекратителното определение слага ли край на спора или той е висящ и в тази връзка дължат ли се в тази хипотеза разноски в полза на ответника по делото на основание чл.78, ал.4 от ГПК. 2. При прекратяване на делото поради приет отвод по чл.8, ал.1 от ЗМТА, вр. чл.19 от ГПК, но при наличие на направено признание на иска от страна на ответника, дължат ли се разноски в полза на същия ответник на основание чл.78, ла.4 от ГПК. Ответникът по частната касационна жалба „Кооперация Агро Црънча“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е посочил, че в случая са поискани от ответника и присъдени разноски по чл.78, ал.4 от ГПК, вр. чл.8, ал.1 от ЗМТА, а материалният интерес, спрямо който производството е било прекратено, е в общ размер на сумата 173 326.90 лв. Приел е, че съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение за защита на този интерес е точно в размер на сумата 5995.85 лв. с ДДС, колкото е присъдил и окръжният съд, като сумата е съответна на частта от общо платеното от ответника адвокатско възнаграждение от 6 276 лв. с ДДС, което на свой ред е било съответно на общо защитавания от ответника материален интерес, също определено по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Счел е, че признанието на иска в случая е без значение, защото основанието за прекратяване на част от производството /чл.8, ал.1 от ЗМТА/ е без правна връзка с евентуално даден от ответника повод за завеждане на делото /чл.78, ал.2 от ГПК/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Спрямо формулираните от частния касатор въпроси, макар и обусловили решаващата воля на въззивния съд, не се установява наличие на поддържаното селективно основание. Освен, че позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Разпоредбите на чл.8, ал.1 от ЗМТА и чл.78, ал.4 от ГПК са ясни и непротиворечиви, като по приложението им е формирана константна практика на ВКС, съгласно която при наличието на арбитражно споразумение и възражение на ответника, съдът се десезира по време на висящността на допустим съдебен процес. Инициирането му от ищеца при несъобразяване с договорената арбитражна клауза съставлява основание за възлагане в негова тежест на направените от ответника разноски до прекратяването на производството по делото поради наличие на относителна отрицателна процесуална предпоставка за продължаване на неговото развитие. Нормата на чл.78, ал.4 от ГПК е ясна и не предпоставя тълкуване, а разпоредбите на ал.2 и ал.3 на чл.78 от ГПК разглеждат напълно различни и несъвместими с ал.4 хипотези. Направените от ответника разноски до момента на прекратяването имат своето процесуално основание, тъй като прекратяването не настъпва по силата на закона, нито се касае за процесуална пречка, за която съдът следи служебно. Разноските са провокирани от несъобразяване на ищеца с договорената арбитражна клауза - относителна отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, от което следва, че ищецът следва да понесе и неблагоприятните последици от последващото му прекратяване, при позоваване на ответника за съществуването й, в срока по чл.8, ал.1, вр. §3 от ПЗР на ЗМТА. В конкретния случай въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика, поради което Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,