Определение № 5777 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1544/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Военно формирование 32890 Бургас, представлявано от капитан І ранг П., чрез процесуалния представител юрисконсулт Т. против въззивно решение № 52 от 16.01.2024г. по в.гр.д. № 1871 по описа за 2023г. на Окръжен съд Бургас, с което е отменено решение № 1907 от 21.09.2023г. по гр.д.№ 5782/2022г.на РС Бургас и вместо това е постановено друго, с което е осъдено Военно формирование 32890 Бургас да заплати на П. И. П. сумата от 16 618.93лв.,незаплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд от 5 256часа за периода 1.04.2001г.- 30.04.2022, ведно със законната лихва от 8.09.2022г., както и сумата 583.43лв., обезщетение за забава за периода от 6.05.2022г. до 7.09.2022г. и са присъдени разноски. Срещу подадената жалба е постъпил отговор от П. И. П., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Развиват се съображения и по съществото на спора. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 200лв.,съобразно приложен списък, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 15.04.2024г., в т.ІІІ от който сумата е посочена като изцяло заплатена в брой. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение съобрази следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявените искове за присъждане на стойността на 5 256 часа труд, положен за процесния период /1.04.20021г.-30.04.2022г./, при превишаване на нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца /вследствие на полагащи се и неизползвани почивки след изпълнение на дежурства по график/, ведно със законната лихва и обезщетение за забава за основателни въз основа на даденото заключение на приетата по делото експертиза. В мотивите е посочено, че дадените от Т. дежурства от 24 часа надвишават максималната продължителност на работното време и не могат да се определят като извънреден труд по смисъла на раздел ІІІ от Правилника за кадровата военна служба /отм./, защото извънредният труд предполага и надвишаване на продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2 ЗОВСРБ/отм./ В случая, се касае за дежурства, които са полагани по график, утвърден от работодателя без последният да е изпълнил задължението си да осигури почивка след тях или да компенсира военнослужещия с намалено работно време. Въззивният съд е преценил дадената от първата инстанция правна квалификация на иска за неправилна. Доколкото районният съд се е произнесъл по заявените в исковата молба фактически твърдения /а не по непредявен иск/, въззивната инстанция се е произнесла, определяйки правилната /по чл.203,ал.2 ЗОВСРБ/отм./, вр.чл.154, ал.2 ПКВС/отм./, вр.чл.194, ал.2 ЗОВСРБ/. В мотивите на въззивния съд е посочено, че неправилната правна квалификация на иска е довела до неправилни изводи относно погасяване на правото по давност. Посочил е, че във връзка със заявената претенция, както в отмененият, така и в сега действащият ЗОВСРБ, съществува празнота, която може да се преодолее чрез прилагане на чл.136а, ал.5 КТ и превишеното работно време да бъде заплатено „като извънреден труд“, т.е. не се касае за същински извънреден труд, а за приравнен на него, който се овъзмездява при прекратяване на правоотношението. Това изключва приложимостта на нормата на чл.111 б.“а“ЗЗД. Съгласно ТР № 6 от 11.02.2022г. по т.д.№ 6/2017г. на ОСГК на ВКС – от момента на прекратяване на правоотношението, вземането става изискуемо и от тогава започва за тече давността. При полагане на труд от кадрови военнослужещ с продължителност на служебното време над нормалното, но в границите на увеличеното такова, на същият се дължи компенсация чрез ползване на намаленото работно време в рамките на съответния месец. Когато военнослужещият не е компенсиран с намалено работно време през съответния месец /какъвто е настоящият случай, с оглед даденото заключение относно часовете, положен труд от ищеца/, то тогава при прекратяване на правоотношението, правото се трансформира в право да се получи възнаграждение за труда, положен в удълженото работно време, като извънреден. В изложението си, като се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът поставя следнитe два въпроса: 1. Пред вид обстоятелството, че ТР № 6 от 11.02.2022г. по т.д.№ 6/2017г. на ОСГК на ВКС извършва тълкуване, опирайки се на Наредба № Н-18 от 19.12.2012г. и ЗОВСРБ/отм.,в редакция от 2012г./, приложимо ли е това тълкуване към отчитането и възнаграждаването на служебното време на военнослужещите при носене на дежурства, през периода на действие на ЗОВСРБ /отм./, ПКВС 2000г., Заповед ОХ-313 от 15.05.2001г.на министъра на отбраната до приемане на Заповед № 296/2011г. на министъра на отбраната и до измененията на ЗОВСРБ от 2016г.? Според касатора, ако се даде положителен отговор на въпроса ще се придаде обратно действие на действащата правна уредба от 2016г. без да има подобно изрично предвиждане за това в законодателен акт и 2. Как се отнасят една към друга правните норми, регулиращи служебно време при увеличена продължителност над нормалното такова и правните норми, регулиращи служебното време в случаите, когато военнослужещите дават и дежурства, които не са част от основните функционални задължения - като обща към специална, или се касае за два различни регламента на служебно време на военнослужещите? Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, първо защото те не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд /т.е. не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост/ и второ, защото във връзка с тях – след приемане на ТР № 6 от 11.02.2022г. по т.д.№ 6/2017г. на ОСГК на ВКС е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Наличието на установена съдебна практика, изключва възможността да е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, защото съобразно дадените разяснения с т.4 от ТР №1/2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, а за да бъде поставеният правен въпрос от значение за развитие на правото, следва законите да са непълни, неясни или противоречиви, да е необходимо да се създаде съдебна практика по прилагането им или тя да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, а в случая това не е така. Първият поставен въпрос не е от значение за изхода на спора, защото съдържа условие, което не отговаря на фактите – а имено, че осъщественото с ТР № 6 от 11.02.2022г. по т.д.№ 6/2017г. на ОСГК на ВКС тълкуване е въз основа на Наредба № Н-18 от 19.12.2012г. и ЗОВСРБ в редакцията му от 2012г. Подобно отразяване в постановеното Тълкувателно решение няма. Видно от определението, с което е сезирано Общото събрание за постановяване на тълкувателния акт /определение № 417 от 30.11.2017г.по гр.д.№ 910/2017г./, противоречивата практика е по сходни на настоящето дела, в които претенцията също обхваща период от 2001г.,2002г. – до 2011г. и следващите години /т.е.визират се актове в редакция както преди, така и след 2012г. и тълкуването е идентично/. Вторият поставен от касатора въпрос също е ирелевантен, доколкото въззивният съд не е обсъждал и не е разграничавал нормите, регулиращи служебното време при увеличена продължителност над нормалното такова и тези, регулиращи служебното време в случаите, когато военнослужещите дават дежурства. Доколкото заявената от ищеца претенция е във връзка с 24-часовите дежурства, то съдът се е произнасял само по този спорен въпрос. Във връзка с 24-часовите дежурства е и даденото тълкуване с ТР №6 /11.02.2022г. по т.д.№ 6/2017г.на ОСГК на ВКС. Съгласно същото претенцията за получаване на парична компенсация - по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка и възниква при прекратяване на правоотношението. В този смисъл развитите от касатора доводи във връзка с извънредния труд са ирелавантни, защото в случая – заявената претенция не е за заплащане на положен извънреден труд. /Само заплащането на дължимата компенсацията е като за извънреден труд/. С оглед изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК и при липса на направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК от касатора, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 200лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд