Определение № 4844 от 25.10.2024 г. на ВКС по д. № 586/2024 г.

Производството е по чл.288,вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Л. Иванова срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №3514/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касаторката срещу „Топлофикация София“ ЕАД по чл.270 ГПК, за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 11.02.21 г., издадена по ч.гр.д. №6927/21 г. на СРС,79-ти състав. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 и ал.2 ГПК. На първо място намира, че въззивното решение противоречи на ТР №4/14 г. ОСГТК и на решение на СЕС по дело С - 119/05 г., защото въззивният съд не е отчел, че заповедта е издадена на лице, различно от ищцата и не става въпрос за ОФГ, защото такава грешка може да се поправи в хода на заповедното производство до връчване на заповедта на длъжника, но не и след това. Изтъква неблагоприятните последици от невярното посочване на името на ищцата в заповедта –Л. С./наместо Стоянова/ Иванова при връчването на заповедта и в изпълнителния процес. В поставените в касационната жалба въпроси сочи, че тя не е собственик и няма вещни права върху апартамента, за който е издадена заповедта, а заповедта за изпълнение е документ с невярно съдържание. При издаването й са нарушени правото на ЕС, приложимо в случая при споделена компетентност, след като материята е изцяло регламентирана в правото на ЕС. Касаторът не е обосновал тежестта и особеностите на пороците на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК, на които се позовава /нищожност и недопустимост/. По допускане на обжалването ВКС намира следното: След връщане на делото на районния/ заповеден/ съд за поправка на ЯФГ в заповедта за изпълнение, се установява, че грешката в бащиното име на ищцата/ касатор сега/ е поправена с разпореждане от 4.11.22 г. Това, при приетото в т.7 от ТР №4/18.06.14 г. ОСГТК, обезмисля всички въпроси на касатора, свързани с допуснатата грешка в името й при издаване на заповедта, вкл. квалифицирането й като документ с невярно съдържание.. Въззивният съд е приел, че условията за валидност на постановените от съда актове се определят от вътрешното процесуално законодателство на държавата – членка на ЕС, затова и валидността на акта / оспорената заповед в случая/ не зависи от правото на ЕС.Според въззивния съд неотносими към нищожността на атакувания съдебен акт са въпросите за неправилно прилагане от заповедния съд на нормите на правото на ЕС със споделена компетентност и необходимостта от отправяне на Преюдициално запитване. Противоречието с норми на общностното право може да доведе до нищожност на съдебния акт единствено ако постановените с него правни последици влизат в противоречие със свръхповелителни правни норми или предписват явно престъпление. В случая в заповедното производство съдът не решава със СПН въпроса за дължимостта на претендираното вземане, за което по дефиниция се предполага, че е безспорно. Твърденията на ищцата – касатор, че не е посочен юридическия факт, от който произтича вземането, че не е съобразено, че тя не е собственик на процесния имот, че вземането не е индивидуализирано и че е предявен чужд дълг са относими към правилността на заповедта за изпълнение и подлежат на изследване не в заповедното производство, а в евентуален следващ го исков процес за установяване на вземането, образуван след подадено от длъжника възражение. Ищцата – касатор не може по реда на настоящото производство да санира свои процесуални пропуски, изразили се в несвоевременно упражняване на предоставената й от закона възможност за защита. Заповедта за изпълнение не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е изчерпателно уредено в чл.412 ГПК – съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като в останалите случаи / какъвто е и процесният/ правораздавателната му воля се обективира в самата заповед. Тези изводи не противоречат на практиката на ВКС – ТР №4/14 г., нито на р. на СЕС по дело С-119/2005 г., постановено по въпрос, относим към начина, по който длъжникът по заповед за изпълнение може да защити правата си в случай, че заповедният съд не е преценявал съществуването на неравноправни клаузи, но не и към предпоставките за валидността на заповедта за изпълнение / в този см. опр. по гр.д. №2833/23 г. на четвърто г.о. на ВКС/. В съответствие с утвърдената практика на ВКС / обобщена напр. в опр. по гр.д. №5242/23 г. на трето г.о./ въззивният и първоинстанционният съд са приели, че искът за прогласяване по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК на нищожността на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е неоснователен, защото не се твърдят и установяват недостатъци, водещи до нейната нищожност, а именно: заповедта е постановена в писмена форма от съд, действащ в надлежен състав, в нея се съдържа произнасяне по въпроси, попадащи в рамките на предоставената му от закона правораздавателна компетентност, подписана е и не противоречи на свръхповелителни правни норми, респективно не разпорежда извършването на престъпление. Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.