Определение № 3357 от 12.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1873/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца „Хитачи Енерджи България“ ЕООД срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд. Ответникът „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. С определението в обжалваната част, поправено с последващо определение по реда на чл. 247 ГПК, е потвърдено първоинстанционното определение, в частта, с която е постановено частично връщане на исковата молба относно предявения иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че е предявен установителен иск за признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът не е във виновно неизпълнение на договора между тях, даващо основание последният да бъде развален от "ECO" ЕАД, както и че същият съставлява валидно обвързващо страните облигационно правоотношение и че не е развален. Споделил е мотивите на първата инстанция за липса на правен интерес и за недопустимост съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, като, позовавайки се на практика на ВКС, е изложил съображенията, че установяването на обстоятелството дали едната страна незаконосъобразно е прекратила или развалила договора не може да бъде предмет на установителен иск в нито една от хипотезите на чл.124 ГПК и е недопустимо да се иска установяване съществуването на право по прекратен договор, тъй като на практика съдът санира един прекратен договор (без значение правилно или неправилно прекратен), което е недопустимо. Посочил е също, че неизпълнението по един двустранен договор от една от страните е основание за другата страна да търси обезщетение за неизпълнението (чл. 82 и сл. ЗЗД), при преценката за наличие на което ще се преценява изправността на страните по договора. Установителен иск за всеки факт, който законът изрично не е въздигнал в предмет на такъв иск, е недопустим, тъй като всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъде проверен и установен по повод на делото относно това правоотношение. Когато фактът е релевантен за гражданско правоотношение, съдът е длъжен чрез тълкуване на исковата молба и чрез разяснителни въпроси до ищеца да провери дали ищецът цели да установи само факта, или чрез него цели да установи правоотношението, което този факт поражда. В конкретния случай при дадени от съда указания в посочения смисъл, ищецът поддържа, че иска да установи факта, че договорът между страните не е развален, тъй като има интерес да обвърже ответника именно с този факт. Освен съображенията, основани на вида на предявения иск, съдът е изложил и мотиви за липса на правен интерес, като е приел, че такъв не може да бъде извлечен от възможността за в бъдеще ищецът да бъде отстраняван от участие в обществени поръчки предвид несигурността за подобно развитие, вкл. с оглед възможността по чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗОП възложителят, след преценка за размера на неизпълнението, да не отстрани участника от процедурата по възлагане. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи за противоречие с практиката на ВКС на изводите на въззивния съд по въпросите: 1) при неяснота относно сезирането и по-конкретно при съмнение дали съдът е сезиран с иск по чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК (установителен иск за факти с правно значение) или с иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване съществуването или несъществуването на право или правоотношение, длъжен ли е съдът да даде указания на ищеца да уточни петитума на иска като заяви дали предявява иск, с който цели да установи факт, релевантен за гражданско правоотношение или чрез него цели да установи правоотношението или право, произтичащо от него; 2) длъжен ли е съдът да извърши проверка за редовност на исковата молба преди да извърши преценката за недопустимост на иска при неяснота на волята на ищеца относно предявения иск; 3) длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна проверка за редовност и допустимост на исковата молба; 4) при съмнение за недопустимост на предявения установителен иск поради липса на правен интерес следва ли преди да прекрати производството като недопустимо съдът да даде указания на ищеца, с оглед на изпълнението на които да прецени сезиран ли е или не с допустим иск, напр. да изложи допълнителни фактически твърдения, които да обосноват правния му интерес от предявяване на такъв иск; 5) обосноваването на недопустимостта на установителен иск, в качеството му на субсидиарна форма на защита, с наличието на друг иск за защита на правото на ищеца, предпоставя ли подробна конкретизация на този друг иск по вид и предмет, с оглед преценката му за съответствие със съдържанието на конкретното правоотношение и предмета на търсената от ищеца защита; 6) налице ли е правен интерес и съответно допустим ли е установителен иск за съществуването на облигационно правоотношение по договор за обществена поръчка поради липса на предпоставките за развалянето му, когато с установителния иск се търси защита, различна от обезщетяване на претърпени вреди, при липса на правна възможност за ищеца по иска да претендира обезщетение на основание чл. 82 ЗЗД,както и при невъзможност да получи търсената от него защита чрез предявяване на друг иск; 7) необходимо ли е интересът от водене на установителен иск непременно да е непосредствен или наличието на евентуален интерес е достатъчно за допустимост на иска; 8) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност? Не е налице основание за допускане на касационното обжалване, доколкото формулираните въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Обобщени, решаващите правни изводи на съда се свеждат до недопустимостта на иск за установяване, че договор не е развален или прекратен, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС, изразена напр. в решение № 127/29.10.2010 г. по т. д. № 20/2010 г. на I т. о. и решение № 13/30.01.2019 г. по гр. д. № 1806/2018 г. на IV г. о. Към тези изводи на съда въпросите от четвърти до осми, свързани с допълнителните съображения за отсъствие на правен интерес, нямат отношение. Що се отнася до първите три въпроса, същите биха могли да са значими, доколкото се отнасят до правилното определяне на предмета на иска като предпоставка за прилагане на даденото в горепосочената практика разрешение. В конкретния случай обаче въпросите не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са обусловили извода на въззивния съд относно предмета на иска. Последният е изведен както от съдържанието на исковата молба с уточнението по допълнителната искова молба, така и от съдържанието на самата частна жалба, където изрично е посочено, че се иска да се установи, че договорът не е развален поради отсъствие на право на ответника на едностранно разваляне с оглед липсата на виновно неизпълнение от страна на ищеца. Тоест по делото въпрос за нередовности на исковата молба от гледна точка на непълни, неясни или противоречиви твърдения и искания не е налице, а в действителност поддържаната от жалбоподателя теза е в смисъл, че изложените твърдения, заедно с петитума, представляват иск за правоотношение по чл. 124, ал. 1 ГПК, а не иск за факт по чл. 124, ал. 4 ГПК, каквито именно са и доводите във въззивната жалба, с които е оспорена правилността на извършената от първата инстанция квалификация на иска като такъв за факт. С тези мотиви съдът