Определение № 120 от 14.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4137/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. Д., Б. Д. и Л. Д., чрез процесуалния им представител адв. Ел-Т. против определение № 1801/17.07.2024 г., постановено от Софийски апелативен съд по ч.гр.дело № 1365/2024 г., с което е оставена без уважение частната им жалба с вх. № 41754/10.04.2024 г. срещу определение № 3608/13.03.2024 г., постановено по гр.д. № 2141/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено като недопустимо производството по гр.д. № 2141/2024 г. по описа на Софийски градски съд, образувано по искова молба, предявена от Б. Д., Б. Д. и Л. Д. срещу Българска академия на науките и Национален институт по метеорология и хидрология. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че заявените от ищците в производството по гр.д. № 2141/2024 г. възражения за нищожност на протоколи от 6.03.1959 г. и от 10.04.1959 г. за замени на недвижими имоти, е следвало да се заявят в срока за отговор на исковата молба по образуваното гр.д. № 10929/2019 г., като пропускът да бъде направено това, не може да бъде саниран посредством предявяването на нов иск. Касаторите поддържат, че за тях съществува правен интерес от предявяване на обективно съединените искове за нищожност на двата протокола за замени, докато спорът за собственост по образувано преди това срещу тях производство е все още висящо, тъй като решението по установителните искове за нищожност на сделките, по които те не са страна, безспорно ще се отрази на тяхната имуществена сфера, което обуславя и допустимост на предявените от тях искове. Отделно от това се поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по всички оплаквания, изложени в частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, а именно - по възражението, че произнасянето на съда по гр.д. № 10929/2019 г. в мотивите на решението по въпроса за нищожността на сделките няма да се обхване от силата на пресъдено нещо на решението по предявения от Българска академия на науките отрицателен установителен иск и по оплакването, че съдът разглеждащ производството по този иск не е постановил определение, с което да укаже на страните, че ще се произнася по въпроса за действителността на двата протокола за замени. На следващо място се поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че в конкретния случай приложение следва да намери разрешението, дадено по ТР № 5/2012 г. по тълк.дело № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което при пропускане на срока за оспорване истинността на документ и откриване на производство по чл.193 ГПК, е недопустимо предявяване на иск по реда на чл.124, ал.4 ГПК. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като се касае за релевиране на възражения за нищожност на сделка, които могат да се правят и след срока за отговор на исковата молба. Излагат се и съображения, че дори и да се приеме за правилен изводът на въззивния съд, че съдът, разглеждащ спора по отрицателния установителен иск, има задължение служебно да се произнесе по въпроса за нищожността на двата протокола за замени, поради противоречието им със закона, то съгласно постановките на ТР № 1/24.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, за този съд не съществува служебно задължение да се произнесе по въпроса за нищожност на протокола от 6.03.1959 г. поради липса на съгласие. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ Налице ли е правен интерес и допустим ли е установителен иск с правно основание чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожност на сделка от лице, което не е страна по нея, но решението по делото ще се отрази върху неговата правна сфера; 2/ Допустим ли е иск за обявяване нищожност на правна сделка за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот, ако страната не е релевирала възражение за нищожност на сделката по висящия спор за собственост. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по първия въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 436/2012 г. и по гр.д. № 318/2001 г. и двете на IV г.о., а по втория въпрос – с решение по гр.д. № 447/2011 г. на III г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Служебното задължение на съда, съгласно ТР № 1/2020 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, препятства ли възможността страна по делото да предяви иск за нищожност на правната сделка в друго производство; 2/ Неизпълнение на задължението на съда, съгласно ТР № 1/2020 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС да постанови определение, с което уведомява страните, че с решението си ще се произнесе по действителността на правна сделка, като им даде възможност да изложат становището си и представят доказателства, обуславя ли правния интерес на страна по делото да предяви иск за нищожност на правна сделка в друго производство и 3/ Постановките на ТР № 5/2012 г. по тълк.дело № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, по отношение възможността за предявяване на иск в отделно производство, при пропускане на срока за оспорване истинността на документ по реда на чл.193 ГПК, следва ли да намерят приложение в случай на непредявени в срока по чл.131 ГПК възражения за нищожност на правна сделка. По отношение на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е изложена обосновка съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателите в частната касационна жалба приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е прекратено като недопустимо производството по гр.д. № 2141/2024 г. по описа на Софийски градски съд, образувано по искова молба, предявена от Б. Д., Б. Д. и Л. Д. срещу Българска академия на науките и Национален институт по метеорология и хидрология. За да потвърди определението на районния съд, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че въпросът за нищожността на двата протокола за замяна, предмет на образуваното производство по гр.д. № 2141/2024 г. по описа на Софийски градски съд, подлежи на разглеждане във вече висящото исково производство по гр.д. № 10929/2019 г. по описа на същия съд с оглед задължителните постановки, дадени с ТР № 1/2020 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, вменяващи на съда служебно да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Доколкото и двата протокола за замени са представени с исковата молба, по която е образувано производството по гр.д. № 10929/2019 г. и ищецът - БАН се позовава на тях, обосновавайки, че правният му интерес от предявения отрицателен установителен иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото на собственост, което отрича на правото на ответниците, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението си по отношение на тяхната валидност, но след преценка дали те са сделка или са част от сложен фактически състав от предвиден в закона ред за придобиване на право на собственост. Споделил е и изводите на първата инстанция, че фактите които ищците излагат в исковата молба, по която е образувано гр.д. № 2141/2024 г., са фактите които са изложени и в исковата молба на БАН, по която е образувано гр.д. № 10929/2019 г. и именно от тези факти следва да бъдат изведени и възраженията на ответниците по отрицателния установителен иск, предявен срещу тях, за които възражения е предвиден процесуалния ред по чл.131-133 ГПК. Ето защо, въззивният съд е приел, че обстоятелството, че ответниците по гр.д. № 10929/2019 г. не са заявили възраженията си по горния ред и срок, не може да обоснове правен интерес от воденото на производството по гр.д. № 2141/2024 г. с предмет искове за нищожност на извършените с процесните протоколи замени на недвижими имоти. Този допълнителен аргумент е обоснован с разясненията, дадени в ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк.дело № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, които макар и да се отнасят до производството по чл.193 ГПК и за невъзможността пропускането на срока за инициирането му да бъде преодоляна с по-късно заведено отделно производство по чл.124, ал.4 ГПК, са приложими и за конкретния случай, с оглед зачитане на ефекта на преклузиите по чл.131 -133 ГК, настъпили в производството по гр.д. № № 10929/2019 г. След като ответниците в това производство не са изчерпали всичките си възражения в срока за отговор на исковата молба, който безспорно е изтекъл, т.е. за тях е настъпила преклузия, недопустимо е последните да бъдат релевирани под формата на самостоятелни искове в ново производство. След изискване и запознаване с данните по гр.д. № 10929/2019 г. на Софийски градски съд, настоящият състав на ВКС констатира, че производството по делото е образувано по искова молба на Българска академия на науките срещу Б. Д., Б. Д. и Л. Д., с която е предявен отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици на реална част от ПИ с идентификатор 68134.4083.6147, а именно на 7 424 кв.м. от 8808 кв.м., представляващи площта на целия недвижим имот, като ищецът твърди, че е собственик на процесния имот на основание чл.10, ал.2 ЗБАН, а ако се приеме, че не налице фактическият състав на посочената норма – че е придобил имота по давност, тъй като го владее от 1955 г. до настоящия момент. В обстоятелствената част на исковата молба, при излагане на твърденията си, че е налице фактическия състав на чл.10, ал.2 ЗБАН, ищецът се е позовал на протокол от 6.03.1959 г. за замяна на 150 дка земя, извършена между Научно-изследователския институт по хидрология и метрология и ОТКЗС [населено място] в землището на [населено място]; последно стопанство от своя страна е предало на ОТКЗС [населено място] 150 дка земя на границата на [населено място] със [населено място], а ОТКЗС [населено място] е предало на Научно-изследователския институт по хидрология и метрология 150 дка площ в землището на [населено място], между които и част от процесния имот. Позовал се е и на извършена с протокол от 10.04.1959 г. замяна на недвижими имоти, по силата на която БАН е предала на Института по хидрология и метрология при Х. терен от 37,8 дка, намиращ се в западната част на терена, отреден за изграждане на комплекса „ФИ с АНЕБ“, а от своя страна И. по хидрология и метрология при Х. е предал на БАН терен от 37,8 дка, намиращ се непосредствено до южната граница на комплекса „ФИ с АНЕБ“. От страна на ответниците са постъпили отговори, в които се поддържа, че ищецът няма правен интерес от установителен иск, а от ревандикационен, тъй като ответниците владеят имота; оспорват процесуалната легитимация на ищеца, с доводи че той не е собственик на имота; оспорват иска с възражения, че не е осъществен фактическия състав на чл.10, ал.2 ЗБАН по отношение на процесния имот, както и че те са собственици на последния, тъй като са го придобили чрез правни сделки от трети лица, на които собствеността на имота е била възстановена по реда на ЗСПЗЗ, а при условията на евентуалност – ако се приеме, че техните праводатели не са били собственици – поддържат, че са придобили собствеността върху имота чрез давностно владение, осъществено от 2004 г. до 2018 г. С определение от открито съдебно заседание, проведено на 3.12.2021 г. съдът е изготвил и обявил доклада по делото, като е посочил, че правната квалификация на иска е по чл.124, ал.1, предл.3 ГПК- отрицателен установителен иск за собственост; че правен интерес от предявяването на този иск ищецът има когато той притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие пра, ако отрече правата на ответника. По доказателствената тежест е посочил, че ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът –фактите от които произтича правото му. В случая в тежест на БАН е да установи, че е придобил процесния имот по реда на чл. 10, ал.2 ЗБАН или по давностно владение, а в тежест на ответниците е да установят, че са собственици на имота по силата на правна сделка, както и че техните праводатели са придобили собствеността върху имота чрез възстановяване на правото им на собственост по реда на ЗСПЗЗ, както и твърдението си, че са придобили имота чрез давностно владение, упражнявано в продължение на десет години. С определение от 31.05.2024 г., съдът е изменил доклада по делото, като е посочил, че дали ищецът е собственик на процесния имот е въпрос на материално-правна легитимация, а не на процесуално-правна легитимация, съобразявайки трайната и непротиворечива практика на ВКС, постановена след приемане на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.1 от този тълкувателен акт, в производството по предявен отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Според трайната практика на ВКС, тази постановка е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежание на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той може сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по същество на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Съобразявайки тази практика на ВКС, съдът е приел, че посочвайки в доклада на делото, че обстоятелството дали ищецът е собственик на процесния имот е въпрос на процесуално-правна легитимация, а не на материално-правна легитимация, съдът е подвел ответниците, че могат да правят възражения относно нея по време на цялото производство, поради което е посочил, че ще разгледа всички възражения, направени от ответника, вкл. и тези заявени след срока за отговор на исковата молба, а именно тези направени в открито съдебно заседание от 23.02.2024 г. и тези, заявени с писмена молба от 21.02.2024 г. Съдът е изложил на страните, че е запознат с факта, че на 21.02.2024 г. ответниците са депозирали и две искови молби – с едната е предявен положителен установителен иск за собственост за процесния имот срещу Българска академия на науките и Селскостопанската академия, по което е образувано гр.д. № 2140/2024 г., а с другата са предявени искове срещу Българска академия на науките и Национален институт по метеорология и хидрология за прогласяване нищожността на извършените с протоколи от 6.03.1959 г. и от 10.04.1959 г. замени на недвижими имоти на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД – като сключени в противоречие на закона, по която искова молба е образувано гр.д. № 2141/2024 г. по описа на СГС. С определение от 07.06.2024 г., постановено по гр.д. № 2140/2024 г., съдът е прекратил производството по иск, предявен срещу Българска академия на науките, тъй като същият спор е предмет на разглеждане по гр.д. № 10 929/2019 г. по описа на същия състав на СГС и е дал указания на ищците да отстранят констатираните нередовности на исковата молба, което последните са сторили с молба от 24.07.2024 г. С определение от 23.09.2024 г., постановено по гр.д. № 2140/2024 г., съдът е присъединил същото към гр.д. № 10 929/2019 г. по описа на същия състав на СГС на основание чл.213 ГПК поради връзка между двете дела. Производството по гр.д. № 2141/2024 г. по описа на СГС е прекратено като недопустимо с определение № 3608/13.03.2024 г. Определението е обжалвано пред Софийски апелативен съд, който с определение № 1801/17.07.2024 г., постановено по ч.гр.дело № 1365/2024 г., което е предмет на настоящата частна касационна жалба, е оставил без уважение частната жалба на Б. Д., Б. Д. и Л. Д., като решаващият извод на въззивния съд е обоснован със задължителните постановки, дадени с с ТР № 1/2020 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. При така установената фактическа обстановка и изложените решаващи мотиви на въззивния съд за недопустимост на предявените искове, обосновани със задължителните постановки на ТР № 1/24.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните: Първите два въпроса нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващата воля на въззивния съд за прекратяване на производството по делото. Освен това въпросите са формулирани общо и абстрактно, без да се отчита какъв е предмета на конкретното исково производство – отрицателен установителен иск за собственост, при който правният интерес на ищеца произтича от претенцията му да е титуляр на правото на собственост, което отрича на ответниците, в който случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация, т.е. въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот, като това становище е застъпено последователно в практиката на ВКС, постановена след приемане на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК – решение по гр.д. № 6329/2015 г., решение по гр.д. № 4705/2015 г., решение по гр.д. № 3637/2015 г. и определение по гр.д. № 3593/2013 г., всичките на II г.о. При постановяване на обжалваното определение, въззивният съд се е съобразил с тази практика, както и със задължителните разяснения, дадени с ТР № 1/24.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставка на съдържанието на сделката с правилото на закона, т.е. съдът е длъжен да го констатира като не зачете нейните правни последици. Съобразявайки тези задължителни разяснения, въззивният съд правилно е приел, че съдът разглеждащ спора по отрицателния установителен иск, при който правният интерес на ищеца произтича от твърдението му, че притежава спорното право, при произнасянето си дали е налице фактическият състав на чл.10, ал.2 ЗБАН, е длъжен да се произнесе и по действителността на замените, на които ищецът се позовава, обективирани в процесните протоколи от 1959 г. и представени с исковата молба и ако констатира, че същите са сключени в противоречие със закона, да не зачете техните правни последици. Във връзка с оплакването на касаторите, че едно от заявените основания за нищожност на замените, обективирани в протокола от 6.03.1959 г. е липса на съгласие, тъй като липсват подписи на страните, за който порок съдът не следи служебно, следва се посочи, че липсата на подписи върху представения препис от протокола не може да бъде квалифицирано като порок по смисъла на чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се разглежда сочения от касаторите допълнителен критерий - противоречие с практиката на ВКС, като за пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираните в изложението решения на ВКС, постановени в производства по предявени искове с правно основание чл.108 ЗС, са неотносими към настоящия случай. Освен това следва да се отбележи, че тези съдебни актове са постановени преди приемане на ТР № 1/9.12.0213 г. по тълк.дело № 1/2013 г. и ТР № 1/24.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. и двете на ОСГТК на ВКС, с които по тълкувателен път се разрешиха въпросите кои възражения на ответника се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба и в кои случаи съдът има задължение служебно да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор. Съгласно дадените с тях задължителни разрешения и последвалата практика на ВКС по приложението им, с изтичане на срока за отговор на исковата молба се преклудират само материалноправните възражения, които: 1/ ответникът има на свое разположение към този момент; 2/ които не са свързани със служебно прилагане на императивна материалноправна норма от съда, т.е. имат за предмет въпроси, по които произнасянето на съда е обусловено от заявяване на искане или позоваване на страната, като напр. намаляване на завещание, дарение, унищожаване на договора, възражение за забава на кредитора, за неизпълнен договор, за недостатъци и др. и 3/ правоизключващите възражения за нищожност на сделката, която не произтича пряко от съдържанието и нейната форма, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Поставените в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси също не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното определение, тъй като по тях не е изложена надлежна обосновка съгласно разрешението, дадено в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, според което точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторите не сочат, както и към необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, на каквато липсва позоваване или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материално или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. В конкретния случай подобна обосновка липсва в изложението на касационната жалба. Отделно от това, по поставените въпроси, които са свързани с преклузиите на правоизключващите възражения за нищожност на сделката и за задължението на съда да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор и как следва да процедира в тези случаи първоинстанционния, съответно въззивния съд, е налице задължителна и казуална практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил при разрешаване на въпроса за допустимост на предявените в отделно производство искове за нищожност на извършените замени, които са част от предмета на доказване от страна на ищеца, който се позовава на тях при обосноваване на твърдението си за наличие на фактическия състав на чл.10, ал.2 ЗБАН, в производството по висящия между страните отрицателен установителен иск за собственост. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,