Определение № 649 от 17.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 485/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на В. П. Р., Росица А. Д. и А. З. Дунавски срещу решение № 2049 от 06.11.2013 г. по в. гр. д. № 2896/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, І-1 състав решение от 28.05.2013 г. по гр. д. № 6667/2011 г. в обжалваната му част, са отхвърлени предявените от същите лица срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 223, ал. 2 КЗ за заплащане на сумите, съответно: по 27 286.13 лв. – на В. П. Р. и Росица А. Д., представляващи законна лихва върху извънсъдебно платено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. за периода от 21.05.2008г. до датата на плащането 30.06.2010 г. и 2 192.85 лв. – на А. З. Дунавски, представляваща законна лихва върху извънсъдебно платеното му обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 000 лв. за периода от 21.05.2008г. до датата на плащането 28.08.2010 г. Касаторите молят за отмяна на въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за погасяване на претендираните суми, обоснован със сключените между тях и ответния застраховател извънсъдебни споразумения относно размера на дължимите им застрахователни обезщетения и изплащането на същите. Считат, че решаващият състав не е отчел, че предмет на тези споразумения са само присъдените им от наказателния съд по реда на чл. 45 ЗЗД срещу делинквента обезщетения за неимуществени вреди, но не и законните лихви и разноски, както и че не са поемали задължение да не предявяват претенции за тях по съдебен ред. В касационната жалба са релевирани оплаквания и за необсъждане на довода им за недобросъвестност на застрахователя при сключване на процесните споразумения, изразяваща се в това, че същият е мотивирал отказа си за плащане на законната лихва върху обезщетенията с липсата на уведомление за настъпилото на 18.05.2008 г. пътно-транспортно произшествие, макар да е знаел за наличието на такова. Като значими за допускането на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, касаторите поставят въпросите: „ 1. Когато в сключено между увредено лице и застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите извънсъдебно споразумение по повод дължимостта и размера на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от пътно-транспортно произшествие, увреденото лице е заявило, че няма други претенции към застрахователя по повод претърпените вреди, счита ли се, че със сключеното споразумение увреденото лице е поело задължение да не предявява по съдебен ред други претенции към застрахователя във връзка с претърпените вреди; 2. Когато е налице влязло в сила съдебно решение срещу делинквента, с което последният е осъден да заплати обезщетение за претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на задължението, и предвид обусловеността на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите от деликтното правоотношение, допустимо ли е чрез последващо извънсъдебно споразумение между увреденото лице и застрахователя да се ограничава обема на отговорността на застрахователя по смисъла на чл. 223 КЗ; 3. Когато в предмета на сключено извънсъдебно споразумение между застрахователя на виновния водач по застраховка „Гражданска отговорност” и увреденото лице изрично е посочено единствено дължимото застрахователно обезщетение за претърпените вреди, без да е изрично посочена законната лихва върху това обезщетение, счита ли се, че сключеното споразумение има правопогасяващо действие и по отношение на законната лихва върху дължимото обезщетение”. Касаторите поддържат, че първите два въпроса са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС – постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 220 от 07.01.2013 г. по т. д. № 1106/2011 г. на ІІ т. о., както и че се решават противоречиво от съдилищата, за което се позовават на оставеното в сила с това решение на ВКС въззивното решение № 1123 от 06.07.2011 г. по гр. д. № 1615/2011 г. на Софийски апелативен съд. По отношение на третия въпрос заявяват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за неяснота на разпоредбата на чл. 223, ал. 2 КЗ във връзка с чл. 365 ЗЗД. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 04.02.2014г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Същата обаче е процесуално допустима само по отношение на касаторите В. П. Р. и Росица А. Д., но е недопустима по отношение на касатора А. З. Дунавски, тъй като цената на предявения от него иск – 2 192.85 лв. – е под установения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимален размер за търговските дела (10 000 лв.), над който е допустим касационен контрол. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените от В. П. Р. и Росица А. Д. срещу [фирма], [населено място] искове по чл. 223, ал. 2 КЗ за заплащане на всеки от тях на сумата 27 286.13 лв., представляваща законна лихва върху извънсъдебно платено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. за периода от 21.05.2008г. до датата на плащането 30.06.2010 г., въззивният съд е приел, че тези суми са недължими, тъй като със сключените между ищците и застрахователя споразумения от 15.06.2010 г. същите са прекратили съществуващия спор относно дължимостта и размера на дължимото им се застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, като ясно са изразили воля, че няма да предявяват други претенции към застрахователя по повод претърпените вреди от настъпилото на 18.05.2008 г. ПТП. Според съдебния състав, доколкото с исковата молба не са предявени искове по чл. 33, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на споразуменията в частта им, отричаща други претенции към застрахователя, следва да се приеме, че е настъпило преобразуващото действие на споразуменията по отношение на застрахователното правоотношение /чл. 365 ЗЗД/. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия от поставените от касаторите въпроси, свързан с тълкуването на сключено между увреденото лице и застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите извънсъдебно споразумение по повод дължимостта и размера на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата, когато увреденото лице е заявило, че няма други претенции към застрахователя по повод претърпените вреди. Освен, че отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода по конкретното дело, по отношение на този въпрос е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като релевантна обаче към него следва да бъде преценена не само практиката, посочената в изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а и практиката по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 20 ЗЗД, която е служебно известна на състава – решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о.; решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ІV г.о.; решение № 318 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 182/2010 г. на ІV г. о. и др. Доколкото са относими към правилността на съдебния акт, останалите въпроси подлежат на обсъждане при решаване на спора по същество. Предвид освобождаването на ищците от заплащане на държавна такса на основание чл. 83 ГПК, делото следва да бъде докладвано на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване, без да бъдат давани указания за внасяне на такса. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК