Определение № 207 от 21.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 955/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Р. М., представляван от адв. Т. Г., срещу решение № 1087 от 28.11.2013г. по в.т.д. № 2054/2013г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение от 24.07.2013г. по гр. № 15954/2012г. на Варненски районен съд, XVІ състав е отхвърлен предявеният от Ж. Р. М. против [фирма], представляван от Ваня Н. Й., иск за установяване на вземане за сумата 19 000 лева, дължима по запис на заповед с дата на издаване 03.03.2009г. и с падеж 31.12.2009г., ведно със законната лихва, считано от 16.07.2012г., за която е издадена заповед за изпълнение № 5480/18.07.2012г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 10266/12г. на В., ХХІV състав и Ж. Р. М. е осъден да заплати на [фирма], представляван от Ваня Н. Й. направените разноски в размер на 1 660 лева – пред първата инстанция и 1 780 лева – пред въззивната инстанция.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Поддържа, че с оглед направеното от ответницата възражение за пълно изпълнение от нейна страна на задължението по каузалното правоотношение въззивният съд е обсъдил приложения по делото договор за заем, който е изключен от първоинстанционния съд от доказателствата по делото, като е приел, че ищецът се бил задължил като управител на [фирма] да предостави на [фирма] сумата 21 700 лева. Поддържа, че изложените от съда мотиви във връзка с липсата на валидно сключен договор за заем са неясни, неправилни, вътрешно противоречиви и погрешни, като в тази връзка въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, кредитирайки и обсъждайки договор за заем, сключен между трето лице и ответника, който документ е бил изключен от доказателствата по делото от първоинстанционния съд. Счита за необосновано становището на въззивния съд, че не е постановено изрично изключване на договора за заем от приетите доказателства, тъй като, видно от протокол от с.з. от 26.06.2013г., първоинстанционният съд с изрично определение е изключил от доказателствата по делото представения договор за заем. Поради това и доколкото посоченото доказателство не е прието при разглеждане на делото във въззивната инстанция, поддържа, че въззивният съд не би могъл да го обсъжда. Поддържа още, че в настоящия случай е направено от ответницата абсолютно възражение срещу ценната книга, а същински възражения за наличие на каузална сделка между ищеца и ответника по повод на издадения запис на заповед не са наведени от издателя, като при наведени такива възражения е негова тежестта за доказването им. Счита, че въпреки обсъждането на изключения от доказателствата договор за заем, въззивният съд не е обсъдил в решението си всички твърдения на страните в тази насока, нито направеното признание на факти. Твърди още, че са неправилни изводите на въззивния съд относно разпределението на доказателствената тежест между страните.

В изложението по чл.284, ал.3 ГПК обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е въззивният съд да обоснове мотивите на решението си въз основа на доказателство, което не е прието по установения ред – противоречие с решение № 263 от 01.07.2011г. по гр.д. № 561/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.;

2. По какъв начин следва да бъде преценявано изходящо от страната по спора признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано – противоречие с решение № 249 от 27.12.2011г. по гр.д. № 1037/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 199 от 05.10.2011г. по гр.д. № 1771/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 117 от 08.07.2011г. по т.д. № 1076/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.;

3. Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и направените признания, както и излагане на ясно и точни мотиви защо съдът счита за доказани или не определени факти, а определени възражения – за неоснователни – противоречие с решение № 212 от 01.02.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС и т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС;

4. Следва ли съдът да укаже изрично в доклада по делото на ищеца по иск с правно основание чл.422 вр. чл.417, т.9 ГПК, че е негова доказателствената тежест относно факти извън ценната книга, както и да му укаже, че не сочи доказателства и да му даде възможност за предприеме съответните процесуални действия – противоречие с решение № 226 от 28.12.2010г. по т.д. № 1012/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 412 от 21.11.2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 866 от 13.12.2010г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 135 от 20.12.2010г. по т.д. № 13/2010г. на ВКС, ТК, І т.о.;

5. Допустимо ли е в производството по чл.422 вр. чл.417, т.9 ГПК съдът да изследва каузални правоотношения и съответно ищецът – поемател да доказва изискуемо свое вземане по каузална сделка и ако да – в кои случаи – противоречие с решение № 82 от 10.04.2013г. по т.д. № 804/2010г. на ВКС, ТК, ІІ то.;

6. Следва ли ищецът по иск с правно основание чл.422 вр. чл.417, т.9 ГПК да доказва съществуването на каузално правоотношение между ответника и трето лице, което не е страна в производството и не е поемател по издадения запис на заповед?

7. При наличие на договор, подписан от лице в качеството му на представляващ дружество с ограничена отговорност, следва ли да се приеме, че разпоредбите на този договор обвързват физическото лице – представител лично с поетите от името и за сметка на дружеството, което представлява, права и задължения?

8. Допустимо ли е едва с решението на въззивния съд да се разпределя доказателствената тежест, без да бъде указвано на ищеца както с доклада в първоинстанционното, така и във въззивното производство, че е налице подлежащ на доказване от негова страна факт?

9. Носи ли ищецът по делото доказателствена тежест за установяване на факти, признанието за които се съдържа в подадения от ответника отговор?

Поддържа, че последните четири формулирани правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация Ваня Н. Й. – С. като [фирма] не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че по силата на запис на заповед от 13.03.2009г. ответницата се е задължила да заплати на 31.12.2009г. на въззиваемия ищец Ж. Р. М. сумата 21 700 лева, като в записа на заповед са вписани уговорките „без разноски” и „без протест”. Обсъдил е възраженията на въззивницата – ответник по иска, за погасяване на вземането по давност поради изтичане на едногодишния давностен срок по чл.531, ал.2 ТЗ и за нередовност на менителничния документ от външна страна и е приел, че са неоснователни. Предвид обстоятелството, че ефектът е платим на конкретно определен падеж, а не при предявяване, е счел за неоснователно и възражението, че записът на заповед не е предявен.

С оглед на това въззивният съд е приел, че следва да обсъди доводите на въззивницата за наличието на валидно каузално правоотношение с ответника – договор за заем, по който е изпълнила изцяло поетите задължения за връщане на получената в заем сума. Обсъдил е приложения на лист 18 от делото на В. договор за заем, за който е приел, че липсва изрично определение за неприемането му като доказателство по делото, доколкото определението от съдебно заседание на 26.06.2013г. не постановява неговото изрично изключване от приетите доказателства. Въз основа на този документ е приел за установено, че на 13.03.2009г. въззиваемият ищец Ж. М. в качеството си на представляващ [фирма] се е задължил да предостави на въззивницата сумата 21 700 лева, която следва да бъде върната на 31.12.2009г., като съгласно т.3 от договора заемателят се е задължил при подписване на договора да издаде в полза на заемодателя и запис на заповед за посочената сума. Въззивният съд е изложил съображения, че при сравнение на представения по делото запис на заповед, от който въззиваемият черпи права, с договора за заем от 13.03.2009г., е налице пълно съвпадение на датата на подписване, размера на предоставената сума и падежа на задължението, както и на заемополучателя, с оглед на което е приел, че записът на заповед е издаден като гаранция за изпълнение на задълженията на въззивницата по този договор за заем от 13.03.2009г.. Като е посочил, че въззиваемият не е навел твърдения и не е представил доказателства за подписване от страна на въззивницата на друг запис на заповед от 13.03.2009г. с поемател [фирма], В., е приел, че е без значение за крайния му извод обстоятелството, че заемодател по договора за заем от 13.03.2009г. е дружеството, представлявано от Ж. Р. М., а поемател по записа на заповед е физическото лице Ж. Р. М..

По изложените съображения въззивният съд е приел за доказани доводите на въззивницата, че представеният по делото запис на заповед е издаден като гаранция за изпълнение на задълженията й по договор за заем от 13.03.2009г. и е изложил съображения, че предвид реалния характер на този договор в тежест на ищеца по делото е да установи валидното сключване на договора, чрез доказване на факта на реално предаване на въззивницата на посочената в договора и записа на заповед сума от 21 700 лева. Приел е, че доказателства за това не са ангажирани, поради което каузалното правоотношение, за обезпечаване на изпълнението по което е издаден процесният запис на заповед, не е възникнало валидно между страните. С оглед на изложените съображения е достигнал до крайния извод, че записът на заповед не удостоверява изискуемо вземане на поемателя спрямо издателя, доколкото между страните не е налице валидно облигационно отношение, което записът на заповед обезпечава.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните в изложението първи, втори и трети процесуалноправни въпроси са важни, тъй като са от значение за решаване на спора. По отношение на първия от тях – относно допустимостта въззивният съд да основе изводите си в решението на доказателство, което не е прието по установения ред, е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика, която настоящият състав споделя – приложеното към изложението решение № 263 от 01.07.2011г. по гр.д. № 561/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 265 от 10.09.2012г. по гр.д. № 703/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 81 от 08.07.2014г. по гр.д. № 5665/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че съдът може да преценява само доказателства, които са събрани в производството по делото или в производство за обезпечаване на доказателства, а единственото изключение от това правило е уредено в чл.232 ГПК при оттегляне на иска. Прието е, че на изключен съгласно чл.183, предл.2 ГПК препис от документ въззивният съд не може да основе решението си, ако документът не бъде приобщен към доказателствата по делото по съответния процесуален ред, с определение по чл.157 ГПК в хода на съдебното производство. Въззивният съд се е отклонил от тази практика, като е основал изводите си на писмен документ – договор за заем от 13.03.2009г., който с изрично определение на първоинстанционния съд в открито съдебно заседание на 26.06.2013г. е изключен от доказателствата по делото поради неотносимост към предмета спора и който не е приет като доказателство във въззивното производство. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по посочения процесуалноправен въпрос.

Налице е основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по процесуалноправните въпроси относно доказателствената сила на признанието на факт, изхождащо от страна по спора и относно задължението на въззивния съд да обсъди направено от страната признание на факт и всички доводи и възражения на страните, както и да изложи ясни и точни мотиви по тях. По тези въпроси е постановена задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 117 от 18.07.2011г. по т.д. № 1076/2010г. на ВКС, ТК, ІІ то., решение № 199 от 05.10.2011г. по гр.д. № 1171/2010г. на ВКС, ТК, ІІ г.о., решение № 249 от 27.12.2011г. по т.д. № 1037/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК и представени с изложението. Съгласно тази практика, решаването на спора по същество от въззивната инстанция предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения при съобразяване със съдържанието на въззивната жалба. Твърдението на ответника за осъществяването на неизгоден за него факт, съдържащо се в становището му по иска, следва да се приеме за признание по смисъла на чл.175 ГПК и ако по делото липсват данни в противен смисъл, осъществяването на този факт може да се приеме за доказано. Въззивният съд се е отклонил от тази практика, като не е обсъдил изложените от страните твърдения – становището на ответницата в отговора на исковата молба, че по делото не е спорно, че е получила сумата 21 000 лева от търговското дружество, представлявано от ищеца, а не от самия ищец, както и че сумата е била изплатена изцяло в срока до падежа на задължението, както и значението на тези твърдения за крайния изход на спора, а е отхвърлил предявения иск, приемайки за недоказано предаването на сумата по договора за заем от 13.03.2009г. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и по тези процесуалноправни въпроси. С оглед обсъдената постоянна съдебна практика не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на последния процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението, относно задължението на ищеца да ангажира доказателства за факти, признанието за които се съдържа в подадения от ответника отговор.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по процесуалноправните въпроси относно задължението на съда, свързано със съдържанието на доклада и дължимите указания относно разпределението на доказателствената тежест между страните, и относно допустимостта въззивният съд да разпределя доказателствената тежест едва с решението си, тъй като тези въпроси не са релевантни. Съгласно т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и само при направено във въззивната жалба или отговора основателно оплакване в тази връзка дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай във въззивното производство не са наведени оплаквания от страните за непълнота или неточност на доклада на делото, направен от първоинстанционния съд, поради което въззивният съд не е бил задължен да предприеме действия в тази връзка.

Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси относно предмета на производството по установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и относно разпределението между страните на доказателствената тежест относно подлежащите на установяване факти са важни, тъй като произнасянето на въззивния съд по тях е обусловило крайния му извод. По отношение на тези въпроси обаче не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Противоречивата практика по посочените въпроси е уеднаквена с т.17 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, в което е прието, че предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а именно доказва съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. При възникнал между страните спор относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга и твърдени от страните различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на задължението по записа на заповед. В този случай всяка от страните съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил наведените от ответницата възражения, че записът на заповед обезпечава изпълнението на задължение по договор за заем, сключен с представлявано от ищеца търговско дружество, и след като е счел това твърдение за доказано, е приел, че в тежест на ищеца е да докаже възникването на вземане по каузалното правоотношение. Тъй като по формулираните правни въпроси съдебната практика е уеднаквена, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Формулираният в изложението материалноправен въпрос, свързан с действието на договора по отношение на физическото лице, което го е подписало като представител на О., не е обсъждан от въззивния съд, не е обусловил решаващите му изводи и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът - ищец следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 380 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,