Определение № 5506 от 28.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 402/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото - ищеца С. И. Ц. и ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 404 от 27.10.2023 г. по гр. д. № 499 по описа за 2023 г. на Окръжен съд – Перник, ІІІ въззивен граждански състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. И. Ц. сумата 1 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 18.05.2022 г. до окончателното изплащане, като предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до сумата 20 000 лв. като неоснователен. Касаторът - ищец поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно в частта му, в която предявеният иск е отхвърлен за сумата над 1 500 лв. до целия предявен размер от 20 000 лв. поради нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено в атакуваната част и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да бъде уважен за пълния предявен размер. Моли в полза на адв. Г. Т., осъществявал безплатно процесуално представителство спрямо него, да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с което формулира следните въпроси: 1. „Дали при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва да вземе предвид всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение?“; 2. „Какъв е критерия за справедливост, влиза ли в обсега на обстоятелствата, определени като релевантни от ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, присъждането на приблизително еднакви обезщетения за неимуществени вреди по сходни казуси?”; 3. „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви как е приложил обществения критерий за справедливост и как е определил конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди?“, и 4. „Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва ли обективните факти-стандарт на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането?“. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по тази касационна жалба - Прокуратурата на Република България не подава писмен отговор. Касаторът - ответник поддържа в касационната си жалба, че въззивното решение в обжалваната от него част, с която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен, е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен или присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено до справедливия му размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, по който сочи противоречие на атакуваното въззивно решение с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 ППВС № 4/23.12.1968г.; т.3 и т.11 ТР № 3/22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по тази касационна жалба - С. И. Ц. не подава писмен отговор. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), т. е. те са допустими. Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 вр. с чл. 194, ал. 1 НК (по време на жътва ищецът като водач на товарен автомобил е прибрал част от продукцията, която е превозвал), по което е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 18.05.2022 г.. Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в хипотезата на приключило наказателно производство с оправдателна присъда по процесното обвинение, намирайки за осъществен целия фактически състав на твърдяното деликтно субективно право. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, включващи се в понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е продължителността на цялото наказателно производство – досъдебната и съдебната фаза на две съдебни инстанции – общо 1 година и 3 месеца, като е посочил, че девет месеца след привличането на ищеца като обвиняем е постановена оправдателна присъда от първата инстанция (на 26.11.2021 г.). Съобразил е още, че спрямо ищеца не е била взета мярка за неотклонение по време на цялото наказателно производство и повдигнатото обвинение обективно не e ограничилo личната му свобода. Във връзка със степента и интензитета на претърпените от незаконното обвинение морални вреди въззивният съд е приел, че няма загуба на социален и професионален статус на пострадалото лице – липсват доказателства обвинението да е попречило на професионалната реализация на ищеца, респ. това да е довело до загуба на доверие от страна на приятели. Съдът е намерил за недоказани твърденията в исковата молба и въззивната жалба на ищеца, че е търпял вреди вследствие разгласяване на обвинението в интернет публикации, доколкото представените в тази връзка писмени доказателства не съдържат посочване на индивидуализиращи данни за ищеца. От събраните по делото свидетелски показания е счел за установено, че в резултат на процесното наказателно производство ищецът е бил изнервен, потиснат, страдал е от безсъние, но така установеното психично разстройство се е проявило за период от около три месеца и не е било с интензитет, който да влияе съществено върху размера на обезщетението. Съобразил е и тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, както и че наказателното производство е приключило в разумен срок, чистото съдебно минало на увредения и възрастта му към момента на увреждането – 62 г.. Преценявайки горепосочените конкретни обстоятелства в тяхната съвкупност, въззивният съд е определил като справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди сумата 1 500 лв., за която е уважил предявения иск, а за разликата до сумата 20 000 лв. го е отхвърлил като неоснователен. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. И двамата касатори поставят сходни въпроси, които могат да бъдат обобщени в един правен въпрос, отнасящ се до критериите, които следва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Този въпрос е обуславящ за изхода на конкретния спор, но е разрешен в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968г. размерът на обезщетението за неимуществените вреди при деликт се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: възрастта и съдебното минало на ищеца, здравословното му състояние, степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивния съд се е съобразил с горепосоченото задължително разрешение, доразвито в множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, при постановяване на своето решение. Наведеният от ищеца довод за нарушаване от въззивния съд на изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи в контекста на поставения правен въпрос за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД е неотносим и не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като за определянето на размера на обезщетението по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, имат значение множество обстоятелства, които са специфични за всеки отделен случай. Разликата в размера на присъдените от различните съдебни състави обезщетения за неимуществени вреди произтича от различните установени правнорелевантни факти при различните казуси. Съобразно гореизложеното, не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът – ищец е навел и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но без да е посочил конкретни обстоятелства защо поставеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това по последния е налице многобройна безпротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване. Поради това следва да се приеме, че не е осъществено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и релевираното от ищеца основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Доколкото касаторът - ищец не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение, не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При неоснователност на касационните жалби и на двете насрещни страни, настоящият съдебен състав не присъжда съдебно – деловодни разноски. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение