Определение № 231 от 26.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1992/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. А. Парижков от [населено място] срещу решение № 125 от 21.05.2025 г. по в. гр. д. № 100/2025 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 609 от 15.11.2024 г. по гр. д. № 794/2022 г. на Великотърновски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД обективно съединени искове с правно основание по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 30 000 лв. – обезщетение за допълнително установени увреждания и сумата 740 лв. – допълнителни неимуществени вреди, свързани с пътно-транспортно произшествие, станало на 30.06.2020 г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди вследствие от процесното пътно-транспортно произшествие не се дължи допълнително обезщетение, тъй като вече са обезщетени със сумите, присъдени му с влязлото в сила решение № 405 от 04.10.2021 г. по гр. д. № 727/2020 г. на Великотърновски окръжен съд. Счита този извод за противоречащ на практиката на Върховен касационен съд, обективирана в решение № 161 от 17.01.2013 г. по т. д. № 1040/2011 г. на Първо търговско отделение, по съображения, че съдът не е могъл да прогнозира новите вреди, свързани с проведените му оперативни интервенции и терапия. Именно с твърдението за противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС по чл. 290 ГПК е обосновано и допускането на касационното обжалване. Като значим за изхода на конкретното дело, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Дължи ли се обезщетение за по-късно претърпени имуществени и неимуществени вреди, които не могат да бъдат квалифицирани като ексцес/влошаване на състоянието, а са настъпили при етап от лечението/възстановяването на пострадалия с цел подобряване на състоянието му“. Ответникът по касация – Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е процесуално допустима само частично. С оглед императивната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационен контрол единствено в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, доколкото цената на същия (30 000 лв.) надвишава установения в закона минимален размер от 5 000 лв. за гражданските дела, каквото е и настоящото дело предвид обстоятелството, че негов предмет са искове на потребител (чл. 113 ГПК). Поради това, че претенцията за имуществени вреди е под този размер (740 лв.), постановеното по нея решение не подлежи на обжалване, което налага оставяне на касационната жалба в тази част без разглеждане. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Н. А. Парижков срещу Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от допълнително установени увреждания в резултат от процесното ПТП, реализирано на 30.06.2020г., въззивният съд е приел, от една страна, че не е доказано влошаване на здравословното състояние на ищеца след приключване на гр. д. № 727/2020 г., по което му е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., а от друга страна – че с тази сума са обезщетени и твърдените от него нови вреди, тъй като същите са били взети предвид при определяне размера на присъденото му обезщетение с решението по посоченото дело. Изводът, че не е налице влошаване на здравословното състояние на ищеца, е направен въз основа на заключенията на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза, след съпоставка между констатираните телесни увреждания на ищеца към момента на произшествието 30.06.2020 г. и твърдените в настоящото производство нови вреди, установени на 26.04.2022 г. в проведеното по негово искане, непосредствено след приключване на първото исково производство, магнитно-резонансно изследване. С оглед становището на експерта, че установените при това изследване вреди са 3 групи – травматични, дегенеративни и вродени, решаващият състав е счел, че следва да се преценяват единствено травматичните увреждания, тъй като останалите два вида не подлежат на обезщетяване, доколкото не са свързани с произшествието. По отношение на тези увреждания въззивният съд е съобразил разясненията на вещото лице, че оперативната интервенция след 26.04.2022 г. е свързана с разкъсването на минискуса и че е извършена тогава, когато самият пациент е решил да се подложи на нея, докато от медицинска гледна точка, за направата й се е изисквало изтичане на срок от месец до два от травмата; че няма нови увреждания и че находката и при двете ядрено магнитни изследвания е една и съща, като вторият ЯМР не показва влошаване на състоянието, а напротив – че счупването от 2020 г. вече е зараснало. За да приеме, че претендираните от ищеца нови неимуществени вреди вече са били обезщетени, решаващият въззивен състав е съобразил мотивите на решенията по приключилото дело между страните, от които е видно, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди са отчетени, освен вида и характера на получените телесни увреждания и тяхната тежест, времетраенето на оздравителния процес за най тежкото от тях - вътреставното счупване на голямопищялната кост в областта на дясната коленна става, отражението на произшествието върху психо емоционалното състояние на ищеца, а също така и „наличието на трайни и невъзстановими последици и двигателен дефицит, които са пожизнени“, което „изцяло променя в негативен аспект качеството на живот на ищеца и обичайния му ритъм, двигателна активност и каквато и да било деятелност“. С оглед на това е формиран извод, че при определяне на справедливия размер на обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД в предходното производство е взето предвид становището на вещото лице-лекар, че при ищеца „възстановяването не е завършило“, т. е. присъденото обезщетение обхваща и бъдещите вреди, които ищецът ще търпи вследствие на травматичните увреждания от произшествието. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Безспорно, поставеният от касатора въпрос е значим за изхода на конкретното дело, поради което е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не може да се счете, обаче, че е налице поддържаното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е налице твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд не е отрекъл принципно дължимостта на обезщетение „за по-късно претърпени имуществени и неимуществени вреди, които не могат да бъдат квалифицирани като ексцес/влошаване на състоянието, а са настъпили при етап от лечението/възстановяването на пострадалия с цел подобряване на състоянието му“. Приел е, че в конкретния случай допълнително обезщетение не се дължи на ищеца, тъй като присъденото му в предходното производство обезщетение обхваща и тези вреди, т. е. че същите вече са били обезщетени. Следователно, въззивният съд не се е отклонил от посочената казуална практика, а изводът му е обусловен от фактите по делото, обсъждането на които е в изключителната му компетентност на инстанция по същество. Правилността на този извод е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК