Определение № 177 от 14.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2519/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Д. К. Н. срещу определение № 9180 от 17.06.2020 г. по ч.гр.д № 3660 от 2020 г. на Софийския градски съд, Търговско отделение, с което е потвърдено разпореждане № 27728 от 28.01.2020 г. по гр.д.№ 38574 от 2013 г. на Софийски районен съд, 119 състав за връщане на въззивната жалба на Д. К. Н. срещу постановеното по делото решение.

Въззивният съд е приел, че указанията на районния съд за отстраняване на констатираната нередовност на въззивната жалба по чл.261, т.4 ГПК са надлежно връчени на жалбоподателя чрез процесуалния му представител на 20.01.2020 г., като в указания му срок същите не били изпълнени. Действително въззивната жалба била нередовна на констатираното от Софийски районен съд основание, като правилни и съответни на обжалваните части от решението и нормата на чл.18, ал.1, във вр. с чл.8 и 9 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, били и указанията за внасяне на държавна такса в размер от 2306,41 лв., който размер е формиран от половината от сбора на дължимите държавни такси за обжалваните части от решението. Прието е, че разпоредбата на чл.3 от Тарифата в случая не е приложима, тъй като с въззивната жалба не се обжалва решение по неоценяем иск. Съдът не бил сезиран с жалба за изменение на решението в частта за разноските, поради което нямало как да се произнесе по наведените в жалбата доводи за неправилност при определяне и разпределяне с решението на дължимите от страните в делбеното производство разноски. Обстоятелството, че с молбата от 24.01.2020 г. жалбоподателят е изразил несъгласие с дадените от СРС указания досежно размера на дължимата държавна такса не задължавало районният съд първо да се произнесе по молбата, след което да дава нов срок за изпълнение на указанията. В тази връзка районният съд приел, че не са налице основания по чл.253 ГПК за изменение на разпореждането за даване на указания за заплащане на дължимата по въззивната жалба държавна такса. Администрирането на въззивна жалба от районния съд, във връзка с извършване на проверката по редовността ѝ, не допускало осигуряването на повторна възможност за отстраняване на нередовността ѝ. Отстраняването следва да се извърши в дадения от съда срок по чл.262, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че след като жалбоподателят не е направил това и не е отстранил пречките за администриране на въззивната жалба, въпреки дадената му от съда възможност, то въззивната жалба правилно е била върната.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При въззивно обжалване на първоинстанционното решение във втората фаза на делбата с предмет поделяемостта на делбения имот, следва ли да се определи държавна такса на основание чл.8 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата, и на каква база, или следва да се приложат общите разпоредби на чл.71, ал.2 от ГПК ? Какъв иск – оценяем или неоценяем е поделяемостта на делбения имот и на каква база се определя държавната такса – върху стойността на целия имот, предмет на делбата, върху дела на обжалвалия тази част от решението съделител или като неоценяем, след като не съдържа осъдително искане, а определя единствено статута на делбения имот ?

2. При оспорване на дължимите държавни такси, определени общо от първоинстанционния съд по въззивната жалба, поради неяснота при определянето им, следва ли първоинстанционният съд да се произнесе за размера им поотделно при направено възражение от страна на доверителя ми преди да върне въззивната жалба или намира приложение автоматично разпоредбата на чл. 262, ал.2, т.2 ГПК и се връща въззивната жалба ? Разпореждането на администриращия съд има ли характер на определение ? Следва ли съдът да се съобрази с възражението и определи държавна такса поотделно за всяка от обжалваните части на решението и с предмета на обжалване ?

3. Следва ли администриращият съд да се произнесе по молба-възражение, подадено в срок, или следва незабавно да върне въззивната жалба, поради невнасянето на определената държавна такса в определения срок ?

По тези въпроси касаторът се позовава на противоречие на въззивното определение с Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС, определение № 197 от 04.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 3472 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение от 06.01.2020 г. по ч.гр.д.№ 4501 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 201 от 08.04.2014 г. по ч.пр.д.№ 1764 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 603 от 20.10.2011 г. по ч.пр.д.№ 556 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Ответницата по частната жалба А. К. Н. е подала писмен отговор, с който твърди, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество излага съображения за неоснователност на частната жалба. Претендира за разноските, направени в настоящето частно производство пред ВКС.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна /съделител/, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу акт на въззивен съд, с който по същество се оставя без уважение частна жалба срещу разпореждане на първоинстанционен съд, с което се прегражда по-нататъшното развитие на делото. Съгласно чл. 274, ал.3, т.1 ГПК, този акт подлежи на касационно обжалване при наличие на някое от посочените в чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК основания за това.

В случая не са налице сочените в частната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Софийския градски съд, поради следното:

1. По първия поставен въпрос, който се свежда до начина на определяне на държавната такса при обжалване на първоинстанционното решение във втора фаза от делбата, въззивният съд се е произнесъл и същият е обусловил правните му изводи, но не е налице противоречие с практиката на ВКС и възприетото от Софийския градски съд. Съгласно тази практика /например определение № 69 от 23.01.2013 г. по ч.гр.д. № 10 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ дължимата държавна такса при въззивно обжалване на решението по втората фаза на делбата се определя по реда на чл.18, ал. 1 вр.чл.8 ТДТССГПК и се равнява на 2% от стойността на дела на страната в делбения имот, като самият дял се определя с решението по допускане на делбата, а стойността му – във втората фаза, на база експертно заключение за пазарната оценка на имота. Обстоятелството, че решението по извършване на делбата не е влязло в сила, е ирелевантно, защото съгласно чл.261, т.4 ГПК съделителят, който е подал въззивна жалба, има процесуалното задължение да внесе такса по сметка на въззивния съд и да представи документа за това като приложение към въззивната жалба. Ако се обжалва и решението в частта, в която съдът се е произнесъл по исковете за сметки между съделителите, държавната такса за обжалване на решението по тези искове се определя съгласно чл.18, ал.1, във вр.с чл.1 ТДТССГПК, като се вземе предвид цената на исковете.

2,3. Вторият и третият поставен въпрос касаят действието на направеното преди изтичане на срока за внасяне на държавната такса възражение на жалбоподателя срещу указанията на първоинстанционния съд относно размера на дължимата такса. Приетото от въззивния съд по тези въпроси е в съответствие с практиката на ВКС, според която защитата на страната срещу неправилните указания на съда се осъществява чрез обжалване на определението или разпореждането за връщане на съответната искова молба, въззивна или касационна жалба, като в този случай въззивният съд преценява законосъобразността на дадените указания. При подадено от страната възражение срещу определения от съда размер на държавна такса администриращият жалбата съд не е длъжен да дава нови указания на жалбоподателя и да му определя нов срок за внасяне на дължимата държавна такса.

Независимо от гореизложеното, следва да се отбележи, че в посочените от жалбоподателя като практика на ВКС определения на ВКС няма произнасяне по относимите за настоящото дело въпроси, поради което няма как да е налице противоречие между обжалваното определение и тези определения на ВКС.

Няма противоречие и с посоченото Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк..д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС, което касае исковете по чл.109 ЗС, а не исковете за делба, поради което в същото няма произнасяне по съществените за настоящото дело въпроси: как се определя размера на държавна такса в производството във втората фаза на делбата /като за оценяем или неоценяем иск/ и каква държавна такса се дължи при въззивно обжалване на решението по извършване на делбата.

Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Софийския градски съд. Няма вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на същата.

Определението не е и очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. За да постанови определението си, въззивният съд е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на ГПК, в тяхната действаща редакция.

Предвид всичко гореизложено касационно обжалване на определението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК разноски следва да се присъдят на ответницата по частната касационна жалба. По делото е представен списък по чл.80 ГПК, видно от който направените разноски възлизат на 500 лв., дължими по договор за правна помощ и съдействие, който е представен по делото и съдържа разписка за платената сума.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение