Определение № 3303 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4202/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. срещу въззивно решение № 3102 от 12.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 10814/2022 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 7860 от 11.07.2022 г. по гр. д. № 1526/2022 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против С. С. А. иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на противоправно поведение, изразяващо се в нарушение на чл. 61, ал. 3 ЗЗДискр., вр. чл. 22 ГПК от ответника, който е участвал в разглеждането на пр. №150/2016 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация и не си е дал отвод, въпреки че са били налице предпоставките за това, поради наличие на висящо между страните н. ч. х. д. № 18529/2015 г. по описа на Софийския районен съд. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ответникът С. А., в качеството си на член на Комисията за защита от дискриминация /КЗД/, е участвал в разглеждането на пр. № 150/2016 по описа на КЗД, образувана по жалба на ищеца Т. П., и не си е направил отвод, въпреки наличието на н. ч. х. д. № 18529/2015 г. по описа на Софийския районен съд със страни ищеца и ответника. Изложени са съображения, че КЗД е независим специализиран държавен орган за предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и осигуряване равенство на възможностите, състоящ се от 9 души, с мандат на членовете от 5 години. Разпоредбата на чл. 48 ЗЗДискр. предвижда, че КЗД разглежда и решава заведените пред нея преписки в заседателни състави, които се определят от председателя на комисията. Съгласно чл. 61, ал. 3 ЗЗДискр. членовете на заседателния състав се отстраняват на основанията и по реда, предвидени в чл. 22 - 24 ГПК. В разпоредбата на чл. 22 ГПК са изброени основания за отвод, при наличието на които съдията, респективно член на КЗД, е длъжен сам да се отстрани и без да е направено такова искане от страните. Прието е, че твърдяното от ищеца бездействие на член на административен орган, какъвто е КЗД, за когото са налице основания за отвод, само по себе си не съставлява противоправно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Наличието на такъв порок би било основание за съдебна проверка на постановения акт на КЗД. Преценката за наличие на основанията за отвод принадлежи на съдията, респ. съответния член на КЗД, и подлежи на проверка по реда на инстанционния контрол над крайния акт на КЗД. Ищецът по настоящото дело е упражнил това си право, като е обжалвал решението на КЗД по пр. № 150/2016 г. с жалба, която е отхвърлена като неоснователна с решение № 5843/18.10.2017 г. по адм. д. № 4547/2017 г. на АССГ. С решение № 627/15.01.2020 г. по адм. д. № 1500/2019 г. на ВАС е оставено без уважение искането на ищеца по настоящото дело за отмяна на решението на АССГ на основание чл. 239, ал. 1, т. 1 АПК. В допълнение въззивният съд е посочил, че към датата на заседанието по пр. № 150/2016 г. на КЗД наказателното дело е било прекратено с протоколно определение от 14.06.2016 г., влязло в сила на 21.03.2017 г. Обоснован е извод, че в случая не е налице противоправно поведение на ответника, от което в пряка причинно-следствена връзка за ищеца да са настъпили неимуществени вреди, поради което предявеният иск е приет за неоснователен. Ответникът по жалбата С. С. А. не е подал писмен отговор. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос, нито се позовава на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с решението да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения съдебен акт. В конкретния случай, както се посочи по-горе, в приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос с обуславящо значение за решаващата воля на съда, респ. за изхода на делото. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес същият има задължението да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при което касационният съд не може да го извежда от неговите твърдения, както и от оплакванията му в касационната жалба, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения въпрос /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол, още повече, че в случая касаторът не се и позовава на някое от тези основания. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,