Определение № 1203 от 07.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Е. от[населено място] пазар чрез адв. В. Й. срещу решение № 354/22.03.2010 г. по гр.д. № 2526/2009 год. на Окръжен съд[населено място] ,с което е оставено в сила решението на Районен съд[населено място], постановено по гр.д. № 206/2008 год., с което е отхвърлен предявеният от З. И. М., с правоприемник И. М. Е. от[населено място] срещу А. В. А., М. Ч. Д. и двамата от[населено място] ,общ. В. дол, М. А. В. от[населено място] и Б. Б. В. от с. гр., иск с пр. осн. чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителен договора за покупко - продажба, обективиран в НА №38, том ІІ, нот.дело № 1334/1998 год.на Провадийския районен съд спрямо З. И. М. и наследниците на В. А. М.. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение .Според касатора с решението неправилно е прието, че намерението на ответниците да увредят ищцата З. И. М. / починала в хода на делото/ със сключения между тях договор за покупко – продажба, не е установено и на това основание е отхвърлил предявения иск. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира и разноски. Ответниците по касационната жалба А. В. А., М. Ч. Д., М. А. В. и Б. Б. В., не вземат становище както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о., приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, обусловена от нейната редовност, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, е необходимо да се изпълнени допълнителните критерии по чл.280 ГПК- да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е бил предмет на разглеждане в обжалваното решение и да е обусловил изхода на конкретното дело, както и да е посочено и обосновано поне едно от допълнителните основания за допустимост на касационното обжалване,визирани в разпоредбата на чл. 280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. В представеното с касационната жалба изложение по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК, такъв въпрос не е формулиран, а са развити доводи за неправилност на решението с позоваване на решения на ВКС и други съдилища, които според касатора подкрепят неговите съображения. Наведените доводи - оплаквания за неправилност на въззивното решение, обаче могат да бъдат предмет на обсъждане в производството по чл. 290ГПК,ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство. В касционната жалба касаторът сочи, че с обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос относно намерението, предназначението и знанието у длъжниците и третото лице, че сключеният между тях договор за покупко- продажба е с цел увреждане кредитора на длъжниците. Посочено е, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с представените с касационната жалба решения, което обосновава основание за допустимост по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с пр. осн. чл. 135,ал.3 ЗЗД – иска се отмяна на действие / извършена между ответниците сделка покупко- продажба/, което е извършено преди да възникне вземането на ищцата кредиторка, поради което за да бъде обявено за недействително спрямо нeя е необходимо то да е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял да я увреди. Приел е ,че събраните по делото доказателства не установяват това субективно намерение за увреждане на бъдещия кредитор и на това основание предявеният иск е бил отхвърлен. На практика с поповдигнатия от касатора въпрос последният се домогва да опровергае извода на съда, че субективния елемент в хипотезата на чл. 135,ал.3 ЗЗД, не е доказан процеса. Това обаче е фактически въпрос, а не правен такъв. Правният въпрос относно изискването увреждащото действие да е било предназначено от длъжника и лицето, с което то е договаряло да увреди кредитора като елемент на фактическия състав на чл. 135,ал.3 ЗЗД, не е решен в противоречие представената с касационната жалба практика на съдилищата, доколкото решенията третират хипотезата на чл. 135,ал.1,2 ЗЗД, а не тази на чл. 135,ал.3 ЗЗД. С оглед изложеното, не са изпълнени особените изисквания, с които процесуалният закон свързва достъпът до касационно обжалване. Поради което Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.