Определение № 378 от 01.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2512/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Г. и К. Н. М. срещу решение №2056/08.08.2019г. по гр.д. №3423/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав. С него, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №1989/29.03.2018г. по гр.д. №16240/2016г. на Софийски градски съд, I – 12 състав, са отхвърлени предявените от А. Н. Г. и К. Н. М. срещу „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на дъщеря им Г. А. Г. при ПТП, настъпило на 13.08.2015г., за разликата над присъдения размер от по 105 000 лв. до уважения от първата инстанция размер от по 150 000 лв., ведно със законната лихва върху разликите между двете суми, считано от 13.08.2015г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, тъй като въззивният съд не е съобразил застрахователните лимити и икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането, както и съдебната практика по сходни казуси. Поддържат също, че събраните по делото доказателства (свидетелски показания и съдебно – психиатрична експертиза) са недооценени. Касаторите считат, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване в размер на 30 % от страна на пострадалата е неправилен. Посочват, че ЗДвП предвижда засилена защита по отношение на определена категория пешеходци, в която попада и загиналото малолетно дете. Твърдят, че по делото няма събрани доказателства, установяващи, че поведението на пострадалата е в причинна връзка с настъпване на произшествието. Молят за отмяна на обжалваното решение. Претендират и присъждане на разноски. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 от ГПК за достъп на решението до касация, като сочат като обуславящи следните материалноправни въпроси: 1/ Следва ли при определяне на обезщетение по справедливост да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите?; 2/ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?; 3/При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?; 4/ За да е налице съпричиняване, следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск?; 5/ При отчитане на съпричиняването от страна на пострадалия, длъжен ли е съдът да намали обезщетението, дължимо за компенсиране на причинените морални вреди, респективно длъжен ли е да намали това обезщетение в същия обем, с който приема съпричиняване, като в разпоредбата на чл.51 от ЗЗД е казано, че съдът „може” да намали обезщетението, а не е въведено задължително намаляване?; 6/ Следва ли изводът на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД да почива на предположения или следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат?; 7/ Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? По първия въпрос се позовават на практиката на ВКС, обективирана в решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 47/05.06.2019г. по т.д. № 504/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 26/11.04.2017г. по гр.д. № 60048/2016г. на ВКС, IV г.о., както и на решение №1572/04.06.2017г. по в.гр.д. № 1739/2017г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 326/21.06.2018г. по т.д. № 3104/2017г. на ВКС, I т.о. Твърдят, че вторият въпрос е разрешен в противоречие със задължителните указания в ППВС №4/23.12.1968г., както и с практиката, обективирана в решение №149/02.05.2011г. по гр.д. №574/2010г. на ВКС, III г.о., решение №121/09.07.2012г. по т.д. №60/2012г. на ВКС, II т.о. По трети въпрос сочат противоречие с решение №118/27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. на ВКС, I т.о.; по четвърти – противоречие с решение № 98/24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о. Поддържат, че петият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и е разрешен в противоречие с решение № 511/03.11.2008г. по н.д. № 510/2008г. на ВКС, I н.о. По шестия въпрос твърдят, че въззивният съд е допуснал отклонение от задължителните указания в т.7 на ППВС №17/18.11.1963г., както и от практиката на ВКС, обективирана в решение № 98/24.06.2013г. по т.д. №596/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 59/10.06.2011г. по т.д. № 286/2011г. на ВКС, I т.о., решение №169/28.02.2012г. по т.д. №762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 154/31.10.2011г. по т.д. №977/2010г. на ВКС, II т.о., решение №151/12.11.2012г. по т.д. №1140/2011г. на ВКС, II т.о., решение №99/08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, II т.о., решение №171/10.10.2013г. по т.д. №629/2012г. на ВКС, II т.о., решение №27/15.04.2015г. по т.д. №457/2014г. на ВКС, II т.о. По седми въпрос сочат противоречие с решение № 214/08.01.2019г. по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №141/30.11.2017г. по гр.д. № 60360/2016г. на ВКС, I г.о., решение №101/18.04.2018г. по т.д. № 1858/2017г. на ВКС, II т.о. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че с присъда № 1/09.01.2017г. по н.о.х.д. № 355/2016г. на Ловешки окръжен съд, влязла в сила на 25.01.2017г., Б. М. Н. е признат за виновен за причиняване на настъпилото ПТП, при което по непредпазливост е причинил смъртта на Г. А. Г.. Позовавайки се на приетата по делото комплексна автотехническа и съдебно – медицинска експертиза, решаващият съд е приел, че поведението на пострадалата е противоправно и е в причинна връзка с настъпване на увреждането, тъй като са нарушени забраните, установени в чл.113, ал.1, т.1, чл.113, ал.2 и чл.114, т.1 от ЗДвП: несъобразяване с приближаващите се пътни превозни средства при пресичане извън определеното за това място в населено място по двулентов двупосочен път, когато в близост не е имало пешеходна пътека, както и внезапното навлизане на платното за движение. Счел е, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им вследствие на процесното ПТП, възлиза на 150 000 лв. за всеки от двамата родители и е намалил приетия размер на дължимите обезщетения с 30 % поради принос на пострадалата за настъпване на увреждането. Позовавайки се на приетата по делото съдебно – психиатрична експертиза и свидетелските показания на М. Д., решаващият съд е съобразил като относими интензивността на душевните страдания и отрицателните емоции, преживени от ищците от внезапната и трагична загуба на детето им, тяхната възраст, както и възрастта на загиналата към момента на настъпване на смъртта, а също и социално – икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП, като е отчел и размера на минималната работна заплата за страната към правнорелевантния момент. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен в изложението материалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по него не е установена посочената от касаторите допълнителна предпоставка за допускане на касационен контрол. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд изрично е посочил, че следва да бъдат съобразени и социално – икономическите условия в страната към момента на увреждането. С това съдът е съобразил практиката на ВКС, обективирана в посоченото от касаторите решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 121/09.07.2012г. по т.д. № 60/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 101/03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. на ВКС, II т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Не се доказва наличието на релевираните от касаторите допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По въпроса, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС №4/23.12.1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установената практика на ВКС. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил съществувалите близки отношения между касаторите и загиналата, както и болката им от нейната внезапна и трагична загуба, нейната млада възраст и тази на родителите й. Дори и да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол. Не е налице основание за допускане на касационен контрол и по третия, четвъртия, петия и шестия материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, възможността за намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, както и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента. По тези въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите решение № 206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 98/24.06.2013г. по т.д. №596/2012г. на ВКС, II т.о., решение №151/12.11.2010г. по т.д. №1140/2011г. на ВКС, II т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №169/02.10.2013г. по т.д. №1643/2012г. на ВКС, II т.о., решение №16/04.02.2014г. по т.д. №1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение №92/24.07.2013г. по т.д. №540/2012г. на ВКС, I т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по – малък обем. Съгласно решение №97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, II т.о., решение №33/04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, II т.о., решение №96/15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, I т.о., решение №39/16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, II т.о., решение №43/15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, II т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. В случая, изводите на въззивния съд за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалото дете не са обусловени от предложения за действия, които евентуално са го поставили в риск. Решаващият съд, позовавайки се на ангажираните доказателства (заключение на комплексна автотехническа и съдебно – медицинска експертиза) е приел, че поведението на пострадалата е в причинна връзка с настъпилото ПТП. При определяне на съотношението на приноса на пострадалата и на виновния водач въззивният съд е изследвал механизма на ПТП и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Твърдението на касаторите за необоснованост на изводите на въззивния съд поради липса на доказателства за поведение на пострадалата, с което да е съпричинила увреждането, представляват оплаквания за неправилност на решението, които не могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 от ГПК. Предвид изложеното не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, с оглед постановяването на въззивното решение в съответствие с постоянната практика на ВКС. Не се доказва наличието на релевираните предпоставки за допускане на касационно обжалване и по последния въпрос дали съдът при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време. Цитираната от касаторите съдебна практика, в която са определени различни размери на обезщетенията, не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съответните размери са в зависимост от конкретните особености на разглежданите случаи. Що се отнася до основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, то същото въобще не е аргументирано. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд