Определение № 5370 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 508/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. Д., чрез процесуалния представител адв. Х. И., срещу решение № 2421/11.05.2023 г. по в. гр. д. № 10773/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20137566/14.06.2021 г. по гр. д. № 43818/2019 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от И. Д. Д. срещу Е. П. Й. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на дадена в заем парична сума от 10779,90 лв. като неоснователен. Правният спор между страните е възникнал от твърдения на ищеца И. Д. Д., че същият е дал в заем на ответницата Е. П. Й. сумата от 10779,90 лв., която била предоставена чрез множество банкови преводи извършени в периода 2013 г. - 2018 г. за погасяване задължения на ответницата към търговска банка и по договор за наем на недвижим имот. Доколкото ответницата имала затруднения от финансов характер и страните се намирали в близки приятелски отношения било договорено, че престацията ще бъде върната, когато ответницата се стабилизира финансово. През 2018 г. ищецът узнал, че ответницата е получила парични средства от продажба на недвижим имот нейна собственост, но въпреки това задължението й към ищеца останало непогасено. Тези обстоятелства наложили изготвяне и връчване на нотариална покана с цел поставяне на ответницата в забава за неизплатената от нея сума по така възникналото между страните облигационно правоотношение. В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от ответницата Е. П. Й.. Извън срока е депозиран в регистратурата на Софийски районен съд документ озаглавен „Възражение“ с подател Е. П. Й., в който се излага, че исковата претенция на И. Д. Д. е неоснователна, тъй като процесните суми са изплатени от нея. Въззивният съд е приел, че ищецът, носещ тежестта за доказване на фактите от правопораждащия фактически състав по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а именно сключването на договора за заем, предоставянето на паричните средства на ответницата и техния размер, не е установил с ангажираните по делото доказателства, че между страните е сключен твърдяния договор за паричен заем, макар да не е спорно в процеса наличието на имуществено разместване. В случая основанието, въз основа на което паричните суми са преведени, е прието за недоказано. Съдебният състав е посочил, че от отбелязването в представените по делото платежни нареждания, в който като основание за паричните преводи е посочено „вноска по кредит“ или „датата с номера на паркомясто“, не може да бъде направен еднозначен извод за основание по заемно правоотношение, какъвто не може да бъде направен и от събраните пред първостепенния съд гласни доказателствени средства - показанията на свид. Б. Т. - син на ответницата и свид. С. Т., които съдът е приел за недостоверни и не ги е кредитирал. Изложил е, че показанията на свид. Т. не се основават на лично възприети от нея факти, а представляват преразказ на разговори между свидетеля и ищеца, а показанията на свид. Б. Т., преценени според изискванията на чл. 172 ГПК, не са последователни и логични. Съдът е посочил, че възраженията на ответницата, направени след изтичането на срока за отговор на исковата молба, не следва да бъдат обсъждани, тъй като същите са преклудирани с оглед разпоредбата на чл. 133 ГПК. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд препратил и към мотивите на потвърденото първоинстанционно решение. В касационната жалба се излагат доводи, че въззивният съд неправилно е преценил доказателствата и доводите на страните по делото, в резултат на което е достигнал до погрешни правни изводи, като е приел, че страните не са сключили договор за паричен заем. Според касатора събраните по делото косвени доказателства са достатъчни, за да обосноват извод за наличието на съществуващо между страните заемно правоотношение. Отделно от това се излага, че решаващият съдебен състав не е подложил на преценка изялението на ответницата по иска, че сумите са били изплатени от нея, което по своята същност представлявало признание на неизгоден за нея факт, като съдът не е взел предвид неговата висока доказателствена стойност. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. "Следва ли въззивният съд да изложи подробни мотиви следва ли мотивите на съдебното решение, и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно за неоснователни?" с довод, че въззивният съд се е произнесъл по същия в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. №964/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 281/29.11.2017 г. г. по гр. д. №5235/2016 г. на ВКС, IV г.о.; 2. "С какви доказателства и по какъв начин следва да бъде доказано правоотношението по един неформален договор за заем?", по който въпрос се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с определение № 867/26.11.2019 г. по гр. д. №3192/2019 г. на ВКС, IV г.о. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Е. П. Й., чрез процесуалния си представител адв. И. П., изразява становище за недопустимост на касационната жалба, респективно за липсва на основания за достъп до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски. При така установените рамки на правния спор и решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС не намира основание за допускане на касационно обжалване. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен въпрос отнасящ се до приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност е неоснователен. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 50066/16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 50115/18.03.2024 г. по гр. д. № 1493/2022 г. на ВКС, ІV г.о. решение № 65/30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на ВКС, ІІ т.о. и др./, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В случая съставът на Софийски градски съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, посочил е кои от тях и защо кредитира и кои не цени, и е обсъдил доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че въведените от страната доводи и възражения и поддържани от нея тези са приети за неоснователни от въззивния съд, не налага извод в обратния смисъл. Решаващите мотиви на обжалваното решение са за липса на съществуващо между страните по спора заемно правоотношение, тъй като от ангажираните доказателства не може да се направи извод за предаване на суми на основание договор за заем. В тази връзка следва да се отбележи, че съдът не се е отклонил от трайно установена практика на ВКС, съгласно която по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването, както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. /решение № 180 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на ВКС, ІV г.о./. По втория поставен въпрос няма посочена практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, на която обжалваното решение да противоречи. Посоченото определение № 867/26.11.2019 г. по гр. д. №3192/2019 г. на ВКС, IV г.о. е постановено по реда на чл. 288 ГПК - по допускане на касационното обжалване. Тъй като с определение по чл. 288 ГПК касационният съд не се произнася по принципен правен въпрос, а само преценява дали са налице условията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и, ал. 2 ГПК на конкретно съдебно решение, то това определение по чл. 288 ГПК не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която би могла да е основание за допускане на касационното обжалване на решението по друго дело. Такава практика би могло да бъде постановеното след допускането на касационното обжалване решение на ВКС по чл. 290 ГПК, но не и самото определение по чл. 288 ГПК, съответно последното не може да е основание за допускане на касационно обжалване. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗЗД, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в техните действащи редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация Е. П. Й. следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 1370,19 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение на адв. И. П.. Настоящият състав на III г.о. на ВКС констатира, че в кориците на делото се намира молба вх. № 59891/22.06.2023 г. на И. Д. Д. за изменение на постановеното от Софийски градски съд решение в частта за разноските, по която липсва произнасяне. Следователно делото следва да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по искането по чл. 248 ГПК. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение