Определение № 2510 от 12.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 1229/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „СТОА“ООД против определение № 912/01.04.2025 г. по ч.гр.д. № 830/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на определение № 5111/14.03.2025 г. по ч.гр.д. № 3011/2025 г. на СГС е допуснато обезпечение на бъдещия иск, който ще бъде предявен от „Белстрой“ ЕАД- [населено място] срещу „Стоа“ ООД за заплащане на сумата 121 916.02 лева, представляваща стойността на поръчана, но недоставена стока, като е постановено обезпечението да бъде извършено с налагане на запор на сумите по сметките с титуляр „Стоа“ ООД - [населено място] в следните банки: „УниКредит Булбанк“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД, „Обединена българска банка“ АД, „Юробанк България“ АД, „Алианц Банк България“ АД, „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, „Първа инвестиционна банка“ АД, „Българо - американска кредитна банка“ АД, „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД, „Търговска Банка Д“ АД, „Токуда- 5 -Банк“ АД, „Инвестбанк“ АД, „Централна кооперативна банка“ АД, „Общинска банка“ АД, „Българска банка за развитие“ ЕАД, „Интернешънъл Асет Банк“ АД, „Тексим Банк“ АД, „ИНГ Банк Н.В.“ - клон София, „БНП Париба С.А.“ - клон София, „Ситибанк Европа“ АД - клон България, „Те-Дже Зираат Банкасъ“ - клон София, „Варенголд Банк АГ“ - клон София, „Бигбанк АС“- клон България, до размер на сумата 121 916.02 (сто двадесет и една хиляди деветстотин и шестнадесет лева и две стотинки) лева. Постановено е внасянето на парична гаранция в размер на 13 000 лв. от „Белстрой“ ЕАД и е определен едномесечен срок за предявяване на бъдещия иск, който срок започва да тече от деня на постановяването на определението за допускане на обезпечението. В частната касационна жалба се твърди липса на обезпечителен интерес за ищеца по бъдещия иск от обезпечаване на този иск, поради недоказване на обезпечителна нужда. Липсват и убедителни писмени доказателства относно вероятната основателност на иска. Счита, че упражнявайки правото си по чл.390 ГПК, насрещната страна е процесуално злоупотребила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения въпрос: Определянето на парична гаранция освобождава ли молителят от необходимостта, наред с писмените доказателства за твърдените от него материални права, да представи по делото и доказателства за обезпечителната нужда или е достатъчно просто да твърди нейното наличие? Счита, че обжалваното определение противоречи на задължителна практика на ВКС по ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В постъпилия писмен отговор Белстрой“ ЕАД оспорват основателността на частната касационна жалба. Претендира разноски за касационното производство. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че предпоставките за допускането на обезпечение са ясно установени в чл. 391, ал.1 от ГПК - когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението и ако искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства. В конкретния случай е намерил, че от представените с молбата за допускане на обезпечение писмени доказателства се установява допустимостта на бъдещ иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 3, вр. с чл. 87, ал. 2 от ЗЗД. Счел е, че писмените доказателства установяват следните факти: правоотношение, възникнало по силата на валидно сключен на 30.06.2022 г. договор за продажба на носеща система за окачена вентилируема фасада от фиброцимент; плащането по сметката на „Стоа“ ООД на сумите: 127 008 лева на 30.06.2022 г. и 3 040.06 лева на 25.10.2022 г.; връчването на нотариална покана на „Стоа“ ООД на 31.01.2025 г. Заключил е, че тези факти в достатъчна степен предпоставят вероятната основателност на бъдещия иск. Предвид липсата на данни, които да сочат обратното, е направил извод и за наличие на обезпечителна нужда - втората предпоставка в чл. 391, ал.1 от ГПК. САС се е позовал и на разясненията в т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ВКС, ОСГТК, че преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 от ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните преки и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал.3 от ГПК). С оглед конкретните твърдения, изложени в исковата молба и доказателствата, представени в тяхна подкрепа, съобразявайки и евентуалните неблагоприятни последици за ответника, ако обезпечението е неоснователно, САС е приел, че обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 2 от ГПК - след внасянето на парична гаранция. Отчитайки естеството на ограничението на правата на бъдещия ответник - запор върху банковите му сметки, което ще препятства разпореждането с наличните суми до размера на исковата претенция и ще рефлектира негативно върху дейността на дружеството, въззивният съд е, че следва да бъде внесена гаранция в размер на 13 000 лева. По поставения правен въпрос съставът на ВКС намира, че не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като определението на САС е съобразено с посоченото ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС и служебно известното на съда определение № 112/02.03.2018 г. по ч.т.д. № 567/2018 г. на ВКС, I т.о. и цитираната в него съдебна практика, с която се приема, че обезпечителната нужда произтича от необходимостта определени активи да бъдат поставени извън разпоредителната власт на ответника по спора, за да може върху тях да се насочи принудителното изпълнение на евентуално осъдително съдебно решение, като при искове за парично вземане не подлежи на самостоятелно установяване, при липса на данни, които да я опровергават. Не е налице и сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. В случая частният касатор преповтаря оплакванията по чл.281, т.3 ГПК от частната касационна жалба, т.е. навежда доводи, изискващи проверка по същество на въззивното определение. Едновременно с това, не се установяват нарушения на основни съдопроизводствени правила, приложение на закона в противоречие с неговия смисъл и явна необоснованост на фактическите изводи по отношение на формирания извод на въззивния съд за липса на основание за възстановяване на срока за обжалване на първоинстанционното решение. С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд