Определение № 2410 от 28.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 728/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „М. контрол ауто“ Е., ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 319 от 05 .0 2.2025 г. по в. ч. гр. д. № 74/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с коeто са потвърдени: 1. определение № 4028 от 21.10.2024 г. по т. д. № 222/2024 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-6 състав за прекратяване на производството по делото поради липса на международна компетентност, на основание чл. 25, ал. 1, т. „а“ от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела; 2. определение № 4387 от 13.11.2024 г. по същото дело за отстраняване на очевидна фактическа грешка в определение № 4028 от 21.10.2024 г., касаеща волята на съда да присъди разноски в полза на „Аутохаус Т.“ Г. (Autohaus tabor G.) в размер на 18 580 лв. В частната касационна жалба се правят оплаквания, че първото въззивно определение е незаконосъобразно и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна. По подробно изложени съображения относно сключения между страните договор и общи условия към него се поддържа неправилност на извода на въззивния съд, че страните по спора са определили място на получаване на поръчаните автомобили в А., Ф. и К., от което се извеждало, че мястото за доставка е на територията на Федерална република Германия и компетентен да разгледа спора е съд на територията на тази държава. Твърди се, че компетентен да разгледа спора е Софийският градски съд на основание чл. 7, т. 1, б. „а“ от Регламент (ЕС) 1215/2012 г., тъй като от представените по делото доказателства може да се направи обоснован извод, че мястото на доставка и изпълнение на сключения между страните договор не е посоченото в общите условия – централен офис на продавача, а е на адрес в [населено място], съгласно уговорките по договора от 19.08.2021 г. При формиране на извод, че страните са договорили място за доставка съобразно общите условия, приложени към офертата, съдът не е съобразил, че по делото липсват данни за приемането на тези условия от ищеца - купувач, както и е игнорирал своевременно направените възражения в тази връзка и необходимостта от пълно и всестранно тълкуване на волята на страните по договора. Поддържа се липса на предвидена договорна подсъдност, която да дерогира избраната от ищеца. Относно частта на въззивното определение, с която е потвърдено присъждането в полза на ответника на съдебно-деловодни разноски, частният жалбоподател прави оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост, аргументирана с доводи, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК не намира приложение, т. к. производството е прекратено не поради липса на основание за завеждане на иска, а заради извода, че не е налице международна компетентност на българския съд; че от представените доказателства не може да се заключи, че претендираното адвокатско възнаграждение е действително заплатено; евентуално, че възнаграждението е прекомерно с оглед действителната фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и поведението на страните, поради което моли за намаляването му до предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв минимум. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1. Допустима ли е клауза за определяне на компетентна съдебна юрисдикция в общи условия, когато в подписания между страните договор за международна доставка/поръчка не е налице изрично препращане към общите условия, съдържащи тази клауза?; 2. Допустима ли е клауза за определяне на компетентна съдебна юрисдикция в общи условия, когато не са налице данни за нейното изрично и индивидуално договаряне в договора за международна доставка/поръчка?; 3. Допустимо ли е присъждането на адвокатско възнаграждение при прекратяване на делото поради липса на компетентност на сезирания съд? и 4. Годно да докаже плащането на адвокатското възнаграждение ли е извлечение от банкова сметка, което не съдържа данни за основанието на плащането, както и печат и подпис на банката? Твърди се, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на СЕС – решение от 28 юни 2017 г. по дело C-436/16 (Georgios Leventis and Nikolaos Vafeias – Malcon срещу N. Co. L. and Brave Bulk T. L.), решение от 7 юли 2016 г. по дело C-222/15 ( Hхszig Kft. срещу Alstom P. T. S.), решение от 16 март 1999 г. по дело C-159/97 (Castelletti Spedizioni Internazionali S. срещу H. Trumpy S.) и решение от 20 април 2016 г. по дело C-366/13 (P. I. S. S., en liquidation срещу Stefano Ossi и др.). По отношение на третия и четвъртия въпрос се релевира допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се сочи конкретна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, в противоречие с която да се е произнесъл въззивният съд. На самостоятелно основание се моли определението да бъде допуснато до инстанционен контрол и поради очевидната му неправилност съгласно чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК против частната касационна жалба е постъпил писмен отговор от „Аутохаус Т.“ Г. (Autohaus tabor G.), дружество, регистрирано във Федерална република Германия, чрез процесуалните му пълномощници, съдържащ подробно становище за неоснователност на искането за достъп до касационен контрол, евентуално – за неоснователност на частната касационна жалба. В отговора се излага, че сключеният между страните договор във формата на проформа-фактура, съдържаща и специални указания към купувача, изрично препраща към условията и сроковете на продавача, в които е регламентирана клаузата за определяне на компетентен съд, и тези условия са непосредствено предоставени на купувача заедно с проформа-фактурата. С оглед горното счита, че в случая решаващо за определяне на компетентния съд е седалището и адресът на управление на продавача, като приложение намира разпоредбата на чл. 25 вр. с чл. 7, ал. 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в обжалвания смисъл въззивният съдебен състав е посочил, че производството по т. д. № 222/2024 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по искова молба на „М. контрол ауто“ Е. срещу „Аутохаус Т.“ Г. за присъждане на обезщетение за претърпени вреди (първоначално като неустойка) в размер на 218 500 евро, ведно със законната лихва, по договор от 19.08.2021 г., като твърденията на ищеца са, че ответното дружество виновно не е изпълнило задължението си за доставка на 50 бр. автомобила – предоставил е такива с бензинови двигатели, вместо договорените „Тойота“, модел „Корола седан хибрид“. След като на ответника са връчени преписи от исковата молба и приложенията, същият е подал в срок писмен отговор, в който своевременно е възразил срещу компетентността на българския съд да разгледа правния спор. За безспорно установено по делото въззивният съд е приел: наличието на възникнало между страните валидно правоотношение по договор за покупко-продажба на 50 автомобила, съгласно представените от ищеца и неподписани от страните - превод на български език от проформа/обвързаща поръчка от 19.08.2021 г. и условия за тяхната продажба; извършеното от ищеца в полза на ответника плащане на сумата от 25 000 евро, представляваща първоначална вноска от 500 евро за всеки един автомобил по договора; обстоятелството, че е посочено място на получаване на процесните автомобили – А., Ф. и К. (градове във Федерална република Германия), както и че следва да се обърне внимание на сроковете и условията (за доставка на купувача). При тези данни съдът е намерил за неоснователни твърденията, че страните не са уговорили местна договорна подсъдност, която да дерогира избраната от ищеца пред българския съд, определена съобразно мястото на доставка в седалището на ищеца в Република България, съгласно чл. 7, ал. 1, б. „а“ от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че Регламент (ЕС) 1215/2012 г. регламентира правила на обща компетентност – чл. 4, на специална компетентност – чл. 7, на компетентност в полза на по-слабата страна (раздели 3, 4 и 5), на изключителна компетентност – чл. 24, изрично договорена компетентност, която не може да дерогира изключителната компетентност – чл. 25, и компетентност извън посочените – чл. 26. Извън компетентността, която произтича от други разпоредби на Регламента, компетентен е този съд на държавата членка, пред който се яви ответникът, като това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на чл. 24. Когато ответникът се яви и своевременно оспори компетентността на съда, производството следва да бъде прекратено. Съобразявайки тези разпоредби, въззивният съд е приел, че в чл. VІІІ от условията на продавача към поръчката изрично е уговорено като място на юрисдикцията за всички настоящи и бъдещи спорове – централния офис на продавача (гр. А., Ф.), и това представлява изрична уговорка за определяне на компетентен съд, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 25 вр. с чл. 7, ал. 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. Освен това въззивната инстанция е приела, че страните изрично са договорили за място на доставка три града във Ф., поради което приложение би следвало да намери разпоредбата на чл. 7, ал. 1, б. „а“ от Регламент (ЕС) 1215/2012 г., която представлява уговорка за мястото на изпълнение на процесното задължение. С оглед доводите на ищеца, че страните по делото са уговорили за място на изпълнение по седалището му в България съдът е приел, че видно от текста на поръчката, наименованието и седалището на ищеца са посочени в уводната ѝ част, което представлява посочване на наименованието и адреса на управление на купувача и е идентично на посочването им от продавача, като по никакъв начин не може да се приеме, че това е и мястото на изпълнение на задължението на ответника, защото страните изрично са уговорили място на получаване (доставка), което следва да се приеме и за място на изпълнение на задължението на ответника да достави уговореното количество автомобили. Следователно, според въззивния съд, и в тази хипотеза компетентен е съдът във Ф.. За да потвърди постановеното от първоинстанционния съд определение за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в прекратителното определение и присъждане на разноски на ответника, въззивният съдебен състав е намерил за неоснователно твърдението на ищеца, че по делото няма доказателства за действителното заплащане на договореното от ответника адвокатско възнаграждение. Позовал се е на договор за правна защита и съдействие от 26.06.2024 г., видно от който ответникът е договорил адв. възнаграждение в размер на 9 500 евро без ДДС (11 400 евро с ДДС), за което е издадена фактура № 684/09.07.2024 г., но не е начислен ДДС, като съобразно извлечение от банковата сметка на ответника сумата от 9 500 евро е заплатена по банков път на 18.07.2024 г. Въззивният съд не е споделил и довода, че ответникът е станал повод за завеждане на делото с извънпроцесуалното си поведение, посочвайки, че неправилно се смесват пасивната процесуална легитимация на ответника, която е въпрос по същество на правния спор, с липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа правния спор, като липсата на международна компетентност има за правна последица прекратяване на производството пред българския съд и ангажиране на отговорността на ищеца за сторените от ответника разноски, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Съдът е приел за ирелевантно несъответствието между датите на договора за правна защита и издадената фактура по съображения, че в закона няма изискване за едновременното им издаване и това обстоятелство не може да обоснове извод за недължимост на претендираното и заплатено от ответника възнаграждение. На последно място, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение по съображения, че предмет на делото е осъдителен иск за главница в размер на 218 500 евро (с левова равностойност 427 348. 86 лв.), като договореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 9 500 евро без ДДС съответства както на фактическата, така и на правната сложност на делото – договор с международен елемент, множество правоотношения по неговото сключване, множество обуславящи правоотношения, ангажиращи или изключващи отговорността на страните, както и много фактически и правни твърдения, които в своята съвкупност обосновават извод за липса на основание за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Допълнително съдът е посочил, че заплатеното възнаграждение е под ориентировъчния минимум на наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, както и че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено, въпреки че договореното от ищеца адвокатско възнаграждение е в размер 27 500 лв. с ДДС и превишава това на ответника. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Първият въпрос не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касае правилността на обжалваното определение и не съответства на волята на съда (който не е формирал извод, че в сключения между страните договор не е налице изрично препращане към общите условия на продавача). Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване следва да има значение за резултата по конкретното дело, т. е. да е обусловил решаващата правна воля на съда за изхода от спора, но не и обосноваността и законосъобразността на изводите му. В случая въззивният съд въз основа на представената от ищеца проформа - фактура е преценил, че в съдържанието на договора има изрично указание за съобразяване на общите условия на продавача (които са били предоставени на ищеца и са представени с исковата молба). Обосноваността на извода за наличие на препращане към общите условия, както вече се посочи, не може да бъде преценяван в етапа по селектиране на частната касационна жалба. Отделно от това съдът е приел (независимо от общите условия), че с оглед мястото на доставката, посочено в проформа - фактурата, по силата на Регламент (ЕС) 1215/2012 г. международната компетентност за разглеждането на спора е на съд във Ф.. Предвид изложеното поставеният въпрос - дали е допустима клауза за определяне на компетентна съдебна юрисдикция в общи условия, когато в подписания между страните договор за международна доставка / поръчка не е налице изрично препращане към общите условия, съдържащи тази клауза, няма самостоятелно и обуславящо значение за постановения по делото краен резултат. Вторият въпрос отново не съответства на правнорелевантната воля на въззивния съд, тъй като той е приел, че между страните е извършено индивидуално договаряне на компетентна съдебна юрисдикция, отново с оглед изричното препращане към общите условия на продавача, налично в представената проформа – фактура, имаща характер на оферта за сключване на договор при посочените в нея и в общите условия клаузи, която е приета от купувача, посредством своевременното заплащане на изисквания аванс. Освен това изводите на съда съответстват и на практиката на СЕС, според която: Когато става въпрос за положение, при което клаузата за предоставяне на компетентност е договорена в общите условия, се приема, че такава клауза е законосъобразна, в случай че в самия текст на договора, сключен между страните, е направено изрично препращане към общите условия, съдържащи тази клауза (решение от 16 март 1999 г., Castelletti, C-159/97 и решение от 20 април 2016 г., P. I. S.), като това е валидно само за случая на изрично препращане, което може да бъде проверено от страната при полагане на обичайната грижа и когато е установено, че общите условия, съдържащи клаузата за предоставяне на компетентност, действително са били предоставени на съдоговорителя (решение от 14 декември 1976 г., Estasis Saloti di Colzani, С-24/76). В съответствие с нормите на общностното право относно съгласието на страните и необходимостта от яснота на уговорката за пророгация на компетентност е и клауза за предоставяне на компетентност, която, от една страна, е договорена в общите условия за доставка, посочени в документите, установяващи договорите между тези страни, и предоставени при сключването им, и която, от друга страна, посочва като компетентни юрисдикциите на град в държава членка (решение от 7 юли 2016 г. по дело C-222/15 (H хszig Kft. срещу Alstom P. T. S.). По отношение на последните два въпроса не е доказана допълнителната селективна предпоставка, на която се позовава частният жалбоподател, тъй като практика на ВКС, относима към заявеното основание за достъп до касационна проверка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изобщо не е посочена. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са изложени единствено оплакванията на частния жалбоподател за неправилност на извода на съда, че следва да понесе тежестта на сторените от насрещната страна съдебно-деловодни разноски и то в приетия от съда размер. Независимо от това следва да се отбележи, че четвъртият въпрос не се явява и обуславящ за постановения по делото краен резултат, доколкото по него не са излагани мотиви в обжалваното определение, поради което същият не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява нито постановяването му при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито постановяването му при превратно прилагане на закона, напротив, същият е изцяло съобразен с действащото общностно законодателство и практиката по тълкуването и прилагането му. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение