Определение № 2133 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 773/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Злата Д. М., чрез адв. Й.Д. срещу решение №368 от 04.12.2025 г., постановено по в.т.д. №570/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив в частта, с която е потвърдено решение №302 от 27.06.2025 г., постановено по т.д. №73/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив в частта за отхвърляне на предявения от касаторката срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД иск за присъждане на сумата над 20 000 лева до 50 000 лева /т.е. разликата от 30 000 лева/, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие на травматични увреждания – субхондрална фрактура в областта на тибиалното плато в латералната част, алвузивна /откъслечна/, неразместена фрактура на върха на главичката на малкопищялната кост и липса на предна кръстна връзка, причинени при ПТП, настъпило на 08.04.2022 г. в [населено място], причинено виновно и противоправно от Х. М. И. при управление на лек автомобил „Хюндай А.“ с рег. №РВ 8236 КН, по отношение на който е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на събитието, сключена с „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, както и в частта за отхвърляне на иска за присъждане на сумата над 187.50 лева до 375 лева /или за разликата от 187.50 лева/, представляваща обезщетение за претърпените от ищцата от същото ПТП имуществени вреди, съставляващи направени от ищцата разходи за прегледи и изследвания, ведно със законната лихва върху претендираните суми над 20 000 лева до 50 000 лева и над 187.50 лева до 375 лева, считано от 28.01.2023 г. до окончателното им изплащане, а също така, съответно, и в частта за разноските. В частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД, въззивното решение е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно - постановено при съществено нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и ценил всички доказателства и при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразил задължителната съдебна практика и решенията по чл.290 ГПК по приложението на чл.52 ЗЗД, като в резултат е определил занижен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Излага и подробни доводи за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда за съпричиняване на вредоносния резултат в обем 50 %, респ. за неправилност на решението в частта, с която е редуцирано на основание чл.51, ал.2 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди с 50 %. Моли да се отмени решението в обжалваната част, като ѝ се присъди сумата от още 15 338.76 евро /30 000 лева/ - обезщетение за неимуществени вреди, както и сумата от още 95.87 евро /187.50 лева/ - обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 28.01.2023 г. до окончателното плащане. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторката поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, като първата група /първи, втори и трети въпроси/ се свеждат до процесуалноправния въпрос за допустимостта и доказателествената сила в гражданския процес на писмените обяснения, дадени пред органите на МВР; втората група /от четвърти до девети въпроси/ обобщено се свеждат до въпроса относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД - предпоставките за намаляване на обезщетението и може ли съдът да обосновава изводите си на вероятности или предположения, за да се приеме съпричиняване и третата група /десети и единадесети въпроси/ обобщено се свеждат до въпроса за приложимите критерии при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да ги обсъди и да изложи конкретни мотиви. Счита, че тези въпроси са обусловили изхода на спора, като са разрешени в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т.11 ППВС №4/1968г., както и в практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Сочи и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК без да излага конкретни доводи. Поддържа и наличието на основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК без да излага аргументи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД и третите лица помагачи Д. Л. И., З. Х. И. и М. Христова К. представят отговори на касационната жалба в законоустановения срок. Твърдят, че не са налице сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, като излагат и доводи за правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба в частта, с която се атакува въззивното решение по иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за неимуществени вреди, ведно със законната лихва до окончателното плащане, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В частта, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за имуществени вреди, ведно със законната лихва до окончателното плащане, жалбата е недопустима - подадена е срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за плащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие на травматични увреждания от ПТП на 08.04.2022 г. за разликата над 20 000 лева до претендирания размер от 50 000 лева, ведно със законната лихва от 28.01.2023 г. до окончателното плащане, решаващият съдебен състав приема, че процесното ПТП е причинено в резултат на противоправното поведение на водача Х. М. И. при управление на лек автомобил „Хюндай А.“ с рег. №РВ 8236 КН, по отношение на който е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на събитието, сключена с „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, че е налице причинно – следствената връзка между ПТП и травмите на пострадалата ищца, като достига до извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от нея неимуществени вреди е 40 000 лева, като същият следва да бъде намален с 50 % /до сумата 20 000 лева/ поради съпричиняване на вредите съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД. Решаващият съдебен състав отграничава като спорни въпросите налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и относно размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди - репарира ли то в достатъчна степен болките и страданията на ищцата, вследствие причинените ѝ травматични увреждания в резултат на ПТП. Съдът след анализ на писмените доказателства, свидетелските показания и експертните заключения намира за установено, че ищцата, която към момента на ПТП /08.04.2022 г./ е била на 74 години и 5 месеца, е получила контузия на коляното на левия крак (субхондрална фрактура в областта на тибиалното плато в латералната част, авулзивна (откъслечна) неразместена фрактура на върха на главичката на малкопищялната кост и липса на предна кръстна връзка); не е била лекувана в болница след ПТП и не й е правена операция; коляното й е било имобилизирано с тутурна шина, която е носила 30 дни; лечението е проведено изцяло в домашни условия; оздравителният процес е продължил 5-6 месеца; болките след ПТП са били силни, като постепенно са намалявали с приключването на оздравителния процес; непосредствено след получаването на травмата при ПТП и в периода на носенето на шина ищцата е била затруднена да се движи, което е налагало тя да бъде подпомагана в ежедневието от своята дъщеря; за период от около 4 месеца се е придвижвала с патерици и не е излизала от дома си; ищцата все още изпитва болки в областта на лявото коляно и това се отразява при изправен стоеж, натоварване и при самостоятелна походка поради ограничаване в обема и продължителността на движения в лява колянна става и като цяло на левия долен крайник. Заради болките и невъзможността за самостоятелно ставане и придвижване в този период от 6 месеца ищцата е търпяла неудобства в ежедневието, не е излизала, не е могла да поддържа обичайните си социални контакти, поради което е настъпила негативна промяна в нейния бит и социален живот, качеството ѝ на живот като цяло е било значително влошено. Решаващият състав намира, че общественото разбиране за справедливост изисква тези продължителни страдания и настъпилите негативни последици за физическото здраве и психика на ищцата да бъдат обезщетени с определяне на обезщетението в размер от 40 000 лева. Подчертава, че тази сума е съобразена и със социално-икономическата обстановка към 08.04.2022 г., когато минималната работна заплата в страната е била 710 лева, а лимитът на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ съгласно чл. 492 от КЗ е бил в размер на 10 420 000 лева за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите. Апелативният съд намира за основателно възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД за допринасяне от ищцата като пострадало лице за настъпването на вредите, обосновано с твърдение, че като пешеходка се е движила по пътното платно в нарушение на изискванията на ЗДвП. Сочи, че приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на пряка причинна връзка между вредоносния резултат и поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, поради което приносът трябва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен, - както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем. Като съобразява твърденията на самата ищца в исковата молба, както и събраните писмени и гласни доказателства, вкл. обясненията на ищцата, дадени пред органите на МВР, съдът счита, че е налице нейно поведение като пешеходка – слизане от тротоара на платното за движение и продължаване напред по посока на движението, плътно вдясно и успоредно на тротоара, което е в нарушение на задълженията й и което несъмнено е допринесло за настъпването на процесното ПТП и на увреждането ѝ. Намира, че е налице нарушение на чл.108 ЗДвП, задължаващ ищцата като пешеходец да се движи по тротоара на пътното платно, като само когато е невъзможно да бъде използван тротоара да се движи по платното за движение, при това противоположно на посоката на движението на ППС и по възможност най-близо до лявата му граница. Съдът подчертава, че ищцата не твърди ползването на тротоара, по който тя е вървяла до достигането на шахтата с решетка, да е било невъзможно, а твърди, че е слязла на пътното платно, защото е изпитвала трудности и се е страхувала, че ако преминава през решетката на тротоара може да се подхлъзне на капака на шахтата и да се нарани. Отделно от това, въззивният състав намира, че ищцата е могла, щом се страхува да преминава през мястото на шахтата с решетката, да се движи по отсрещния тротоар, а дори и с оглед негово състояние да е било невъзможно да го ползва, тя е следвало да се движи по пътното платно до другия тротоар, т.е. противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства и най-близо до лявата му граница. Решаващият състав стига до извод, че поведението на ищцата е съществена причина за настъпването на ПТП и определя съпричиняване от 50%, респ. намира, че обезщетението за неимуществени вреди следва да са намалени с 50% на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да се проверява за евентуална недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че следва да бъде допуснато касационното обжалване по поставения от касаторката материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като е значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, и е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК е прието, че намаляването на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено на първо място от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия и установяване на този принос по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от възразилата страна. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Преценката следва да се извърши при съобразяване дали увреждането би било причинено и то в същата степен, ако пострадалият не беше извършил конкретно действие или не беше бездействал, а определеният като справедлив размер на обезщетението следва да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка съответствието му със съдебната практика на ВКС. По останалите поставени въпроси съдът ще се произнесе с решението. На основание чл.83, ал.2 ГПК касационният жалбоподател не дължи държавна такса за касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд