Определение № 239 от 07.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 1842/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ц. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 106 от 24.01.2014 г., постановено по в. гр. д. № 2329/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1922 от 18.03.2013 г. по гр. д. № 4458/2007 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която С. Ц. С. е осъден на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.327 ТЗ да заплати на [фирма] сумата 118 717.48 лв., ведно със законната лихва от 11.07.2006 г. до окончателното плащане, и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 9 691 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения иск, алтернативно - за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е уважен частично - до размер на сумата 118 717.48 лв., предявеният от [фирма] против С. Ц. С. осъдителен иск, квалифициран с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.327 ТЗ, Софийски апелативен съд е приел, че ответникът дължи на ищеца посочената сума, представляваща неплатена цена по 50 бр. фактури на термостатни вентили и измервателни уреди, получени на основание договор от 01.09.2001 г. По делото не е съществувал спор, че на 01.09.2001 г. между страните е сключен договор за съвместна дейност, с който е постигнато съгласие ищецът [фирма] да доставя на ответника С. С. /действащ по това време като едноличен търговец/ термостатни вентили и измервателни уреди, които ответникът да монтира срещу заплащане на съответно възнаграждение. В исковата молба ищецът е поддържал твърдения, че по силата на така сключения договор е доставил на ответника термостатни вентили и измервателни уреди на обща стойност 193 024.44 лв., за което е издал процесните 50 бр. фактури; Ответникът заплатил частично цената на получените стоки и въпреки направеното признание за непогасено задължение в размер на 155 131 лв., не платил остатъка от цената на получените стоки, предмет на исковата претенция. Въззивният съд е приел, че от сключения договор между страните са възникнали правоотношения, подчинени на правилата за търговска продажба и на правилата за изработка. Като е съобразил съдържанието на представените от ищеца и подписани от ответника фактури и е взел предвид заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза за налично в счетоводните книги на ищеца задължение на ответника за сумата 118 717.48 лв., съдът е направил извод, че в качеството на купувач по договора от 01.09.2001 г. ответникът е задължен към ищеца за плащане на непогасения остатък от цената на получените стоки до размер на присъдената с първоинстанционното решение сума. В подкрепа на извода за съществуване на задължението въззивният съд се е позовал и на изходящо от ответника писмено потвърждение за просрочени плащания към 30.04.2009 г. по салдото за разчети с [фирма], което е квалифицирал като признание на задължението. В хода на първоинстанционното производство ответникът е противопоставил срещу иска възражение за прихващане със сумата 229 954.50 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за извършен монтаж, отстъпки и абонаментни такси по договора от 01.09.2001 г. Първоинстанционният съд е приел, че възражението за прихващане е неоснователно поради липса на доказателства за размера на непогасените задължения на ищеца към ответника. Въззивният съд, без да обсъжда доказателствата и доводите на страните, е посочил в мотивите към решението си, че възражението за прихващане е неоснователно, тъй като по делото не е установено ответникът да има насрещно ликвидно и изискуемо парично вземане към ищеца. Във въззивната жалба ответникът С. Ц. е направил искания за допускане на допълнителна счетоводна експертиза, необходима за доказване на възражението за прихващане и на поддържаните пред първата инстанция твърдения, че не е получавал от ищеца термостатни вентили и измервателни уреди в количествата, отразени в издадените 50 бр. фактури. В жалбата е направено и искане за задължаване на ищеца да представи приемо - предавателни протоколи и справки към всяка от фактурите, установяващи предадените и монтирани уреди. С определение, постановено в открито заседание на 18.10.2013 г., въззивният съд е оставил без уважение всички доказателствени искания с бланкетния аргумент, че ги намира за неоснователни. Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното: Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпросите, формулирани в п.1, п.3 и п.4 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: „За да бъде уважено възражение за съдебно прихващане, трябва ли вземането да е ликвидно и изискуемо; По какъв начин се доказва приемането и предаването на дадена стока, ако подписаният между страните договор е рамков и не посочва начина на предаване на стоката; Доказват ли подписаните фактури приемане и предаване на стоката или изпълнение на услугата, респ. дължи ли се плащане по тях, ако същите не се подкрепят от останалите доказателства по делото”. Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за изхода на делото. За да отрече основателността на възражението за прихващане, въззивният съд е приел, че по делото не е доказано касаторът да има насрещно вземане към ищеца, с което е възможно да се извърши прихващане. Произнасянето по възражението за прихващане е обусловено от извода за несъществуване на заявеното за прихващане вземане и не е свързано с разрешаване на правния въпрос дали ликвидността и изискуемостта на вземането са условие за извършване на съдебна компенсация. След като не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, въпросът не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Другите два въпроса са изведени от фактите и доказателствата по делото, а не от правните изводи на съда, с които е мотивирано уважаването на предявения срещу касатора осъдителен иск. Отговорът на тези въпроси е обусловен изцяло от преценката на сключения между страните договор и на фактурите, представени от ищеца за доказване на исковата претенция. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за обсъждането на доказателствата и за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Разрешаването им от въззивния съд е от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Поради несъответствие на посочените въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъждат поддържаните по отношение на тях допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по посочения в п.2 от изложението процесуалноправен въпрос, прецизиран от касационната инстанция съобразно разясненията в т.1 от цитираното тълкувателно решение, а именно - въпросът за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе по направените във въззивната жалба искания за допускане на нови доказателства във въззивното производство. Производството пред Софийски апелативен съд е протекло по реда на чл.196 и сл. от отменения ГПК от 1952 г., с оглед на което исканията във въззивната жалба на касатора за събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция не е било подчинено на ограниченията, въведени с чл.266 от приетия през 2007 г. нов ГПК. В жалбата и в допълнителна уточнителна молба касаторът е обяснил подробно значението за спора на всяко от новопосочените доказателства и необходимостта от събирането им с цел изясняване на делото от фактическа страна. Въззивният съд е отхвърлил всички доказателствени искания, без да се произнесе мотивирано по допустимостта и относимостта на ангажираните доказателства. Като е процедирал по този начин, въззивният съд се е отклонил от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС - т.6, относно възможността и предпоставките за събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция при действието на чл.205 ГПК /отм./. В отклонение от задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС - т.19, са и процесуалните действия на въззивния съд по обсъждане на относимите към изхода на спора доказателства в мотивите към решението. Констатираното отклонение от задължителната практика на ВКС съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по посочения процесуалноправен въпрос. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,