Определение № 133 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1657/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ЛИЛОВИ 88“ ООД обжалва Решение № 76/26.03.2025 г. по в.гр.д. № 30/2025 г. на АС-Велико Търново, постановено при условията на чл. 271, ал. 2 ГПК, с което при второто въззивно разглеждане на делото съдът се е произнесъл и е уважил предявения от Национална агенция за приходите евентуален иск по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК за обявяване за относително недействителен на сключения между „ЛИЛОВИ 77“ ЕООД като продавач и касатора като купувач договор за продажба на право на собственост върху недвижим имот.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Според касатора въззивният съд е приложил несъществуваща към момента на сключване на договора редакция на чл. 216, ал. 1 ДОПК, приемайки, че публичните задължения на прехвърлителя по оспорената сделка могат да бъдат установени само с негова декларация, а също така необосновано е счел за доказано намерението на продавача да увреди държавата, без да съобрази учреденото в нейна полза обезпечение и издаденото преди сделката удостоверение за липса на данъчни задължения. Поддържа, че от свързаността между прехвърлителя и приобретателя не следва намерение за увреждане, както и че евентуалният иск трябва да бъде отхвърлен по съображенията, довели до отхвърляне на главния. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на обжалвания акт, а също така поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и чиито отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба Национална агенция за приходите заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, защото практиката на ВКС еднозначно отговаря на поставените от касатора въпроси и въззивното решение е съобразено с нея. Поддържа неоснователност на жалбата и по същество.

Ответникът по касационната жалба „ЛИЛОВИ 77“ ЕООД (л.) счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не са поставени обуславящи изхода на делото въпроси, а посочената от касатора практика на ВКС касае друг фактически състав на относителната недействителност по чл. 216 ДОПК. Заявява становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Делото е образувано по предявени от Националната агенция за приходите евентуално съединени искове с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 (главен) и т. 6 (евентуален) ДОПК за обявяване по отношение на държавата за недействителен на договор за продажба на право на собственост върху недвижим имот, сключен на 02.06.2016 г. между прехвърлителя „ЛИЛОВИ 77“ ЕООД (л.) и приобретателя „ЛИЛОВИ 88“ ООД.

Първоинстанционният съд е уважил главния иск, приемайки за доказано, че към момента на сключване на сделката са съществували декларирани от прехвърлителя данъчни задължения, установени при условията на чл. 108, ал. 2 ДОПК с изтичане на срока за възлагане на ревизия и непогасени понастоящем, както и че продавачът е имал намерение да увреди държавата (извод за последното е формиран поради последващото цедиране на вземането за продажна цена на свързано с прехвърлителя дружество и липсата на доказателства за надлежността на учреденото в полза на държавата обезпечение). Решението е потвърдено от въззивния съд, но по реда на чл. 290 ГПК след отмяна на въззивния акт главният иск е отхвърлен поради недоказаност на намерението за увреждане, а делото – върнато за произнасяне по евентуалния.

С обжалваното в настоящото производство второ въззивно решение съдът е приел, че съществуването на непогасени декларирани от прехвърлителя данъчни задължения удовлетворява общата предпоставка на потестативното право по чл. 216, ал. 1 ДОПК. Намерил е още, че прехвърлителят и приобретателят са свързани лица по смисъла на § 1, т. 3, б. „а“ ДОПК поради родствената връзка между съдружниците им. Намерението за увреждане е счетено за ирелевантно в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, а относно увреждащия характер на сделката съдът е аргументирал, че при наличие на неудовлетворени вземания увреждането е обективен факт и не зависи от притежанието от длъжника на друго имущество, тъй като е засегнато правото на кредитора да избере към кое длъжниково имущество да насочи изпълнението. С тези доводи на основание чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК съдът е обявил процесната сделка за недействителна спрямо държавата.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Оплакването на касатора в тази връзка е обосновано с твърдение за погрешно темпорално приложение на закона (в частност - прилагане на редакцията на чл. 216, ал. 1 ДОПК, обнародвана в ДВ бр. 105/2020 г., към правоотношение, приключило преди влизане в сила на изменението). Видно от мотивите към въззивното решение обаче, за да приеме самодекларирането за допустим начин за установяване на данъчните задължения по смисъла на чл. 216, ал. 1 ДОПК и при сделки, сключени преди 2021 г., съдът се е позовал на разясненията, дадени с постановеното по делото касационно решение (и на цитираните в него други актове на ВКС), съгласно които законодателното изменение на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 ДОПК внася яснота относно действителното й съдържание, а не я преурежда. Прилагането на закона от въззивния съд в така разтълкувания смисъл почива на извършения при първото касационно разглеждане на делото анализ на правната същност на декларацията, на последиците от подаването й, на систематичното място на чл. 105 ДОПК и на мотивите към законопроекта за изменение на разпоредбата на чл. 216 ДОПК и не може да се определи като очевидно неправилно.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Установяването на намерение за увреждане на публичния взискател елемент ли е от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК?

2. Следва ли съдът да изложи мотиви по всички релевантни за спора факти?

Първият въпрос, доколкото има отношение към елементите от състава на процесното потестативно право, може да се приеме за правен. Той обаче касае приложението на ясна норма, чието еднозначно и ненуждаещо се от промяна тълкуване, давано от съдилищата, е именно в приетия с въззивното решение смисъл – за уважаване на иска по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК не е необходимо доказване на намерение за увреждане (вж. напр. Определение № 350/30.05.2017 г. по т.д. № 489/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). Поради това допълнителният селективен критерий на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Не е удовлетворен и критерият по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като сочената от касатора практика на ВКС е постановена по искове по чл. 216, ал. 1, т. 4 ГПК, в чийто фактически състав намерението за увреждане е изрично законодателно закрепено.

Вторият въпрос се отнася до начина на взимане на решение по всяко дело, поради което е обуславящ, а доколкото може да получи абстрактен отговор и е свързан с наведен касационен довод, той има характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо него обаче не е изпълнен допълнителният критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според последната съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и формираните въз основа на нея правни изводи, което в случая е сторено - съдът е посочил от кои доказателства е възприел фактическата страна на спора, а приложението на правото е обосновано с позоваване на закона и на съдебната практика. Липсата на мотиви относно осъществяването на елемента „намерение за увреждане“ (определена от касатора за процесуално нарушение) се дължи на изрично обоснованото от съда становище за ирелевантност на субективното отношение на прехвърлителя към увреждащите последици на сделката, а не на процесуален пропуск, допуснат в противоречие с практиката на ВКС.

По изложените съображения следва да бъде отказан достъп до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,