Решение № 162 от 13.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 2477/2017 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. П. БЪЛГАРИЯ АД чрез процесуалния си пълномощник срещу решение № 3635 от 25.05.2017 г. по гр.д. № 18 537/2017 г. на СГС,ГК, с което е потвърдено решението от 30.06.2014 г. по гр.д. № 43 937/13 на СРС,33 с-в. С последното, по исковете на А. Л. В., М. П. В. и И. П. Т. срещу Банка П. България АД, на основание чл. 143 ал.1,т.10 и т.12 З. е прогласена нищожността на клаузите в чл.14 ал.3 и ал.4 от Договор за банков ипотечен кредит № 4179/R/ 2007 от 12.10.2007 г. и на основание чл.146 ал.1, вр. с чл.143 ал.1,т.5 от З. е прогласена за нищожна клаузата в чл.15 ал.3 от същия договор. В касационна жалба се поддържат доводи за недопустимост, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и материална незаконосъобразност на определението. Твърди се, че по отношение на ответницата М. В. към датата на постановяване на обжалваното съдебно решение е имало сила на пресъдено нещо /съкр. СПН/ като последица от влязло в сила съдебно решение по иск, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане основано на клаузата в чл.15 ал.3 от процесния договор, с оглед на което и възможността за водене на иск за нищожност на тази клауза е била преклудирана. От страна на ответниците по КЖ е депозиран писмен отговор със становище за неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателни исковете на А. Л. В., М. П. В. и И. П. Т. срещу Банка П. България АД, на основание чл. 143 ал.1,т.10 и т.12 да бъде прогласена нищожността на клаузите в чл.14 ал.3 и ал.4 от Договор за банков ипотечен кредит № 4179/R/ 2007 от 12.10.2007 г, а на основание чл.146 ал.1, вр. с чл.143 ал.1,т.5 от З. да бъде прогласена за нищожна клаузата в чл.15 ал.3 от същия договор, съдът е изложил съображения за това, че съответните уговорки представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.146 ал.1 вр. с чл.143 З.. Тези клаузи не са индивидуално договорени, нито попадат в сред сделките с ценни книжа и финансови инструменти или представляват такива с други стоки или услуги,чиято цена се колебае във връзка с изменения в борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на фин.пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на услугата-чл.144 З.. Клаузата в чл.14 ал.3, която предвижда едностранно изменение на договорната лихва по кредита от страна на банката-кредитодател, не съдържа в себе си възможност на длъжника при уведомление за това да се откаже от кредита, с оглед което е неравноправна-аргумент от чл.144 ал.2, т.1 З., която императивна разпоредба изисква изрично уговорена такава възможност за длъжника. Клаузата в чл.14 ал.4 З., според съда, дава възможност ГЛП/годишен лихвен процент/ по договора да се повишава с повишаване индекса EURIBOR, но не допуска ГЛП да се намалява при спадане на същия индекс, с оглед на което кредитополучателите се поставят в неравноправно положение спрямо банката. Такава клауза се явява неравноправна, доколкото е сключена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията да добросъвестност: чл.143, т.10 и т.12 З.. Клаузата в 15 ал.3 предвиждаща в случай на неизпълнение наказателна надбавка от 4 на сто към договорната лихва за забава/ 6.4 на сто/, според съда се явява неравноправна,тъй като задължава потребителя да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка и като такава следва да се обяви за нищожна. От твърденията в КЖ, а и от данните по приложените преписки по делата пред първа и втора инстанция се установява, че по отношение на тримата ответници по КЖ –ищци по настоящите искове, са били водени от страна на Б. П. БЪЛГАРИЯ АД искове по реда на чл.422 ал.1 ГПК, като срещу А. Л. В. и И. П. Т. същите са отхвърлени като неоснователни, а по отношение на М. П. В., в хода на производството по настоящия спор пред въззивния съд, е влязло в сила съдебно решение,с което искът по чл.422 ГПК срещу нея е бил уважен/Р. от 21.12.2015 г. по в.т.д. № 233/15 на ВТАС, недопуснато до касация с опр. № 855 от 14.11.2016 по т.д. №962/16 на ВКС, Първо т.о./. Съобразено с изложеното, следва обжалваното решение да се допусне служебно до касация за проверка на допустимостта му в съответната част, с оглед евентуалната приложимост на разпоредбата на чл.299 ал.1 ГПК, относно СПН като процесуална пречка за правото на иск на М. П. В., след влизане в сила на решението по иска на банката по реда на чл.422 ал.1 ГПК. По отношение на преценката по чл.280 ал.1 ГПК на въпросите на касатора в изложението по чл.284 ал.1,т.3 ГПК, то същите се свеждат до конкретни оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила/в-си №2 и 3 от изложението/ и до твърдяна материална незаконосъобразност –тези под №№4,5 и 6. Липсват такива, които да представляват въпроси по изясняване съдържанието на конкретна правна норма, обективирана в съответната разпоредба на закона и приложима в настоящия спор. Подобни оплаквания за незаконосъобразност са от значение при преценка на основанията за касация-чл.281 т.3 ГПК, а не на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.1 ГПК. Следователно не е налице основание за допускане до касация, извън това за проверка допустимостта на произнасянето по отношение на иска на М. П. В.. Мотивиран от горното съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд