Определение № 81 от 20.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3818/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Съгласно чл. 280 от ГПК и т.р. 1/2010г. на ОСГТК, ВКС проверява 1/дали касационната жалба е редовна и допустима, 2/уточнява и конкретизира въпросите от Изложението за тълкуването на коя правна норма се отнасят и коя от хипотезите на чл.280, ал.1,т.1,2,3 ГПК се подържа, 3/проверява дали въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси като е извършил тълкуване на съответната разпоредба и дали това е било решаващо за крайния изход на делото и съответно /в зависимост от твърдението/ проверява 4/дали въззивният съд е тълкувал правната разпоредба в противоречие със задължително тълкуване на ВКС, евентуално дали нормата се тълкува по различен начин от съдилищата, или нормата е непълна, неясна или противоречива и дали е необходимо изменение на тълкуването и, поради промени в обществените условия и в законодателството.

1.Подадените две касационни жалби са допустими. Първата жалба е депозирана от ищеца Д. С. Б. срещу решение № 3440/ 28.04.2016г., постановено по в.гр.д. 7999/2015г. на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен иска по чл. 31, ал.2 от ЗС за сумата от 6589,37лв. и иска по чл. 86 от ЗЗД за сумата от 1033,81лв.. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК, жалбата има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и е подадена от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат. Обуславящият иск е по чл. 31, ал.2 ЗС с цена над 5000лв. и не е налице изключението по чл. 280, ал.2 ГПК.

Втората касационна жалба е подадена от Българската държава, представлявана от министъра на финансите срещу въззивното решение в частта, в която държавата е осъдена да плати 23500, 58лв. на основание чл. 31, ал.2 от ЗС, сумата от 3754,99лв. на основание чл. 86 от ЗЗД и сумата от 4504,87лв. на основание чл. 31, ал.2 от ЗС. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК, жалбата има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и е подадена от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат. Обуславящите искове са по чл. 31, ал.2 ЗС като цената на всеки отделен иск е над 5000лв. и не са налице изключенията на чл. 280, ал.2 ГПК.

2. Въпросите от изложението към първата касационна жалба са свързани с тълкуването на чл. 235, ал.2 и 3 ГПК, чл. 131, ал.1 ГПК и чл.31,ал2 ЗС. Жалбоподателят Д. Б. е формулирал следните правни въпроси: длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички твърдения и възражения на страните в процеса, съгласно чл. 235, ал.2 и 3 от ГПК; допустимо ли е въззивният съд да разгледа и уважи възражение срещу основателността на предявения иск, което не е въведено с отговора на исковата молба или до приключване на устните състезания пред първа инстанция, съгласно чл. 131, ал.1 от ГПК; до кого следва да се изпрати писменото поискване по чл. 31, ал.2 ЗС- до съсобственика или до трето лице ползвател; когато държавата е съсобственик и е предоставила имота за управление на ведомство, кой е надлежния адресат на поканата по чл. 31, ал.2 ЗС- областният управител, ръководителят на ведомството или и двамата. Поставените материално- правни въпроси се свеждат до един- кой е законният представител на държавата за получаване на поканата по чл. 31, ал.2 ЗС. По процесуално- правните въпроси се подържа наличие на хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие със задължителната практика на ВКС, а по материално- правния въпрос се подържа основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, поради липса на задължителна практика по въпроса.

В Изложението за допускане на касационно обжалване, държавата е формулирала два правни въпроса: длъжен ли е въззивният съд да прави нов доклад по чл. 146 от ГПК и допустим ли е иск по чл. 31, ал.2 от ЗС при успешно проведен иск по чл. 30, ал.3 от ЗС. Подържа се основание за допускане по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

3. Въззивният съд е приел, че е сезиран с три иска по чл. 31, ал.2 от ЗС относно три имота- пететажна сграда, седеметежна сграда и киносалон за периода от 22.05.2007г. до 21.05.2012г., предявен от Д.Б. срещу държавата, както и че решението по иска по чл. 30, ал.3 от ЗС относно получения наем за седеметажната сграда и киносалона за същия период е влязло в сила. По първия иск за пететажната сграда, съдът е приел, че имотът е бил предоставен за управление на МОН и тъй като поканата по чл. 31, ал.2 от ЗС не е била връчена на МОН, то искът е неоснователен за сумата от 6589,37лв., заедно със законната лихва. По иска за седеметажната сграда е приел, че сумата от 23500,58лв. е разликата между пазарната наемна цена и уговорената наемна цена по договор за наем за процесния период и тъй като поканата по чл. 31, ал.2 от ЗС е надлежно връчена на областния управител, то искът по чл. 31, ал.2 от ЗС е основателен, заедно със законната лихва. Относно иска за киносалона е приел, че разликата между пазарната наемна цена и наемната цена за процесния период е 4504,87лв. и поканата е надлежно връчена на областния управител, поради което е приел за основателен този иск в посочения размер. По поставените въпроси, въззивният съд не е взел предвид АДС от 1998г., за установяване на твърдението на ищеца, че пететажната сграда е била предоставена за ползване на МОН след 2000г., произнесъл се е по възражението, направено от държавата, че поканата по чл. 31, ал.2 ЗС следва да бъде адресирана до министъра на МОН, а не до областния управител, като е приел, че министърът е законния представител на Държавата, приел е, че когато съсобствения имот е бил отдаден под наем, разликата между наемната цена и пазарния наем може да се търси по чл. 31, ал.2 ЗС. Въззивният съд не е направил нов доклад по делото.

4. Касационното обжалване следва да се допусне по касационната жалба на Д. Б. на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса кой е законният представител на държавата за получаване на поканата по чл.31, ал.2 ЗС. Това правило следва да се изведе по тълкувателен път, тъй като липсва разпоредба, която да учредява конкретната пасивна материално- правна представителна власт и няма формирана задължителна практика по въпроса.

По останалите въпроси от изложенията по двете касационни жалби, за които се подържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, не е налице противоречие със задължителната практика на ВКС и не следва да се допуска касационно обжалване. Въззивният съд не е преценил АДС от 98г. за установяване на факта дали след 1999г. и 2000г. е било предоставено стопанисването и управлението на пететажната сграда на МОН в съгласие със задължителната практика на ВКС по чл. 235, ал.2 и 3 ГПК, тъй като това доказателство е неотносимо за установяването на този факт /р. 10-2012-І ГО/. Въззивният съд се е произнесъл по възражението на държавата, че областният управител не е бил надлежен представител за получаването на поканата по чл. 31, ал.2 ЗС, а такъв е бил министърът на МОН, в съгласие със задължителната практика на ВКС по чл. 131, ал.1 ГПК, тъй като такова възражение е било направено още с отговора на исковата молба. Софийски градски съд не е правил нов доклад по делото в съгласие с т.р. 1-13-ОСГТК и е приел, че разликата между наемната цена и пазарния наем може да се търси по чл. 31, ал.2 ЗС в съгласие с т.р. 7-12- ОСГК.

Воден от горното, ВКС