Определение № 400 от 21.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6996/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] - Л., представлявано от М. П. М. чрез адв. С. Д. от АК Л., срещу въззивно решение № 180/04.07.2013 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по гр.д. № 190/2013 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на И. А. И. обезщетение в размер на 20 000 лв., на осн. чл. 49 ЗЗД, лихва, считано от 08.07.2011 г. до окончателното изплащане на главницата и съдебноделоводни разноски

Излага доводи за неправилност.

Насрещната страна И. А. И., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Предявил е насрещна жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 80 000 лв., ведно с лихвата, считано от датата на деликта.

Насрещната жалба е винаги предявена в евентуалност от резултата по първоначалната жалба, поради което съставът на Върховния касационен съд ще се произнесе първо по жалбата на [фирма] - Л..

Касационната жалба на търговското дружество е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

И. А. И. е предявил, против [фирма] - Л., иск по чл. 49 ЗЗД за сумата от 80 000 лв. - неимуществени вреди, следствие на пътнотранспортно произшествие, причинено от работник на търговското дружество, при и по повод изпълнение на служебни задължения. Претендира още и обезщетение в размер на законния лихвен процент върху главницата, считано от датата на деликта до окончателното изплащане на обезщетението, а също и съдебноделоводни разноски.

Първостепенният Ловешки окръжен съд е осъдил [фирма] да заплати на И. А. И. обезщетение в размер на 6000 лв., на осн. чл. 49 ЗЗД, лихва, считано от 08.07.2011 г. до окончателното изплащане на главницата и 2050 лв. съдебноделоводни разноски.

Въззивният Великотърновски окръжен съд изменил първостепенния съдебен акт, като увеличил размера на присъденото обезщетение по чл. 49 ЗЗД в размер на 20 000 лв., ведно с лихва, считано от датата на деликта. Променил резултата и относно съдебноделоводните разноски.

Втората инстанция установила, че М. М., в изпълнение на възложените му трудови задължения от [фирма], при управление на мотокар, е причинил средни телесни повреди на И. И. – счупване на пет ребра, счупване на дясната ключица, двустранен травматичен пневмоторакс. Пострадалият бил на болнично лечение в продължение на 14 дни, след което лечението продължило при домашни условия. Изпитвал силни болки в продължение на 4-5 дни, интензивните страдания продължили през първите шест месеца, като не са затихнали напълно. В резултат от счупените ребра, И. получил силен задух, лесна умора, болки, „дърпания” при промяна на времето, като прогнозите са, че няма да получи подобрение и пълно излекуване. Настъпило е и усложнение, изразяващо се в забавено и непълно срастване на костите, органичния в движенията, както и остатъчна деформация на ръката; ограничението на движенията над раменния пояс няма да бъде преодоляно в бъдеще.

Съдът, като взел предвид вида, интензитета, продължителността на претърпените и търпяни понастоящем болки и страдания, както и бъдещите такива; възрастта на пострадалия, съдебната практика при аналогични случаи, приел, че справедливото обезщетение, за установените неимуществени вреди от деликта, са в размер на 20 000 лв.

В изложението към касационната жалба на [фирма], са направени единствено оплаквания срещу въззивното решение - изводите на въззивния съд не са съобразени с фактите – според касатора, М. сам решил да извърши движение по републикански път с мотокар, натоварен с пале, като по този начин съществено се бил отклонил от възложената му работа; въззивният съд не изяснил правилно фактическата обстановка.

Правни въпроси, макар и не точно формулирани – има, те са повдигнати в самата касационна жалба и са следните (уточнени от състава на Върховния касационен съд):

1. Може ли да се приеме, че работодателят е съпричастен към извършване на конкретното вредоносно действие (в случая – противоправно движение в нарушение на правилата за движение и охрана на труда), след като не е налице конкретно нареждане за извършването му;

2. Работодателят носи ли отговорност по чл. 49 ЗЗД, ако негов служител е причинил увреждане по време на изпълнение на служебни задължения, ако се е движил по маршрут, по който той сам, в отклонение на поставената му задача, е избрал;

3. Кога увреждането е причинено при или по повод изпълнение на възложената му работа лице.

Съображения за допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК досежно първия въпрос, няма развити. По втория въпрос се твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на Решение № 783 от 06.12.1988 г. по гр.д. № 669/1988 г. на ІV ГО ВС РБ. По третия въпрос се поддържа осъществяване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с разясненията, дадени с ПП № 9/28.12.1966 г. на ВС на РБ.

Цитираните съдебни актове не са представени. Тези, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, между които и Постановленията на Пленума на ВС на РБ, са със задължителен характер, и не е необходимо представянето им с изложението към касационната жалба, за да се произнесе съставът на Върховен касационен съд, в процедурата по чл. 288 ГПК. Съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на която също се позовава касаторът обаче трябва да е представена, за да може по нея да вземе становище и противната страна. Както е разяснено в ТР 1-2009-ОСГТК, непредставянето на цитираните съдебни актове по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, е недоказване на твърдението за наличие на противоречива съдебна практика по поставения правен въпрос.

Независимо от изложеното, по всички поставени въпроси, даденото от въззивната инстанция разрешение е съответно на трайно установеното тълкуване, не се констатира противоречие със задължителна съдебна практика, нито е налице противоречива съдебна практика.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, гаранционно-обезпечителна. Нужно е прекият деликвент, при и по повод изпълнение на възложената му работа, да е действал противоправно и виновно, за да се ангажира отговорността на възложителя. Отговорността по чл. 49 ЗЗД съществува и, когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или подлежащите правила за извършване на възложената работа - същественото е,че е действал при или по повод възложената работа. Без значение е дали и други служители на юридическото лице - възложител са допринесли или не за увреждането (чрез издаване или неиздаване на конкретна заповед, определяне или не на конкретен маршрут; чрез провеждане на инструктаж за безопасност и т.н.). Всички посочени обстоятелства биха имали отношение към регресната отговорност на прекия деликвент към работодателя, съответно наред с него, отговарят ли и други служители, но те са неотносими към отговорността на юридическото лице – възложител спрямо пострадалия.

Въззивният съд, при анализа на доказателствата и излагане на съображения по фактическите и правни изводи, не е приел, че прекият деликвент М. М. се е отклонил от маршрута, избран му от работодателя. Напротив, съдът е счел, че с оглед конкретно поставеното му задание, той, за да пренесе от едното място до другото товара, не е имал друга възможност, освен да премине през републикански път; не е установено, че е имал конкретно определен маршрут и той, самоволно, се е отклонил от него. Следователно вторият от поставените въпроси, се явява неотносим към постановеното от съда, а и то не противоречи на трайно установената съдебна практика. Следва да се посочи, за пълнота на изложението, че цитираното, но непредставено от касатора Решение № 783/06.12.1988 г. на ВС ІV ГО, не е пълно и точно възпроизведено в изложението, напротив, превратно е предадено. В същото решение е прието, че възложителят не е отговорен за деликта, защото изпълнителят се е отклонил съществено от поставената му задача - злополуката е станала след приключване на възложената работа и по маршрут, който той сам, в отклонение на поставената му задача, е избрал, като е решил да отиде до трето лице, по своя лична работа.

Не е допуснато и поддържаното противоречие с ПП № 9/28.12.1966 г., както и с многобройната съдебна практика, в която е изяснено, че деянието, причинило увреждането трябва да съставлява изпълнение на възложената работа или да е по повод на същата. Под „по повод” възложената работа, следва да се имат предвид действия, с които се причиняват вреди по време и след осъществяването й. Тези действия не съставляват изпълнение на възложената работа, но са пряко свързани с нея. Във всички случаи дейностите трябва да са свързани пряко с осъществяването на самото изпълнение като краен резултат. Те са такива, когато разкриват такава обусловеност с възложената работа, че да имат характера на задължителни, необходими и неизбежни. Липсва пряка връзка, когато такава изобщо не се установи или е незначителна по проявлението си.

Правните заключения на въззивния съд, изградени на базата на приетата от него фактическа обстановка, не са в противоречие с така дадените разяснения. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи, само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване; в случая няма поставени правни въпроси (по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК) относно фактическите заключения на съда, нито такива биха могли да се изведат от състава на Върховни касационен съд по пътя на уточнението.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване по касационната жалба на [фирма].

При този резултат, произнасяне по насрещната касационна жалба не се дължи.

Мотивиран от горното, съдът