Определение № 60548 от 14.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1973/2020 г.
ВКСI търговско отделение14.10.2021 г.докладчик Анжелина Христова
Диспозитив
ДОПУСКА касационно обжалване на решение решение № 109/02.07.2020г. по в.гр.д.№40/2020г. на Окръжен съд –Кюстендил. СПИРА производството по т.д.№1973/2020г. по описа на ВКС, І т.о. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО за допускане на решението по касационно обжалване не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Мотиви
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] против решение № 109/02.07.2020г. по в.гр.д.№40/2020г. на Окръжен съд –Кюстендил, с което е потвърдено решение №832/10.10.2019г. по гр.д.№ 36/2018г. на Районен съд –Кюстендил. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.99, ал.1 ЗЗД за осъждане на М. К. Д. от [населено място] в качеството му на поръчител да плати следните суми, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011г. и допълнителни споразумения от 22.02.2013г. и 20.01.2014г., сключени между „Банка ДСК“ като кредитор и К. Г. И. като длъжник, както следва: сумата от 6 763.59 евро-главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, сумата от 869.24 евро редовна лихва за периода от 15.05.2014г. до 03.05.2015г., 219.38 евро лихвена надбавка за забава за периода от 13.10.2014г. до 03.05.2015г., както и 60.00 евро дължими такси и разноски. В касационната жалба се твърди, че съдебният акт е неправилен - постановен при нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснован. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е прознесъл без да съобрази, че кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявил това обстоятелство на главния длъжник; че кредиторът е упражнил процесуалното си право на иск срещу главния длъжник; че от датата на достигане до главния длъжник на волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК не е изтекъл шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ЗЗД; че успешно е проведено заповедно производство спрямо главния длъжник, по отношение на който заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК е влязла в сила. Намира, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК /04.05.2015г./ не е изтекъл 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до кредитополучателя - главен длъжник. По отношение на кредитополучателя е била издадена заповед за изпълнение, срещу която не е подадено възражение по чл.414 ГПК и е влязла в сила, поради което следва да се приеме, че кредиторът е предявил иск срещу кредитополучателя - главен длъжник по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД в рамките на установения шестмесечен срок, поради което отговорността на поръчителя не е преклудирана. Моли да бъде отменено решението и да бъде постановено ново, с което исковете му да бъдат уважени. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправните въпроси, обусловили изхода на спора и уточнени от ВКС с оглед правомощията му в касационното производство: 1.За началния момент, от който започва да тече срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД в хипотезата на уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различен падеж и обявена предсрочна изискуемост на целия дълг- по отношение на вноските с настъпил падеж и на предсрочно изискуемата част от дълга и 2. За отговорността на поръчителя по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, в хипотезата на подадено в срока по чл.147 ЗЗД заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник и влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Поддържа, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №83 от 26.05.2017г. по т.д. №50394/2016г., ІV г.о.; решение №139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г., І т.о.; решение №44/05.06.2017г. по гр.д. № 60073/2016г., III г.о.; решение №175/25.02.2016г. по т.д. №2602/2014г., II т.о.; решение №40/17.06.2015г. по т.д. №601/2014г., I т.о.; решение №23/24.03.2015г. по т.д. №1717/2013г., I т.о.; решение №55/29.03.2006г. по гр.д. №1264/2004 г., II г. о.; решение №58/15.04.2009 г. по т.д. №584/2008г. на II т. о.; решение №130/ 27.10.2009 г. по т.д. №139/2009г., I т. о.; решение №23/24.03.2015г. по т.д. №1717/2013г., I т.о.; решение №40/17.06.2015г. по т.д. №601/2014г., I т. о.и др. Поставя и процесуалноправен въпрос- „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по поставения пред него правен спор, за който е образувано тълкувателно дело пред ВКС или е достатъчно мотивите му да бъдат заместени от едно от становищата от противоречивото разрешаване в практиката на ВКС?“, без да конкретизира допълнителните предпоставки за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът М. К. Д. оспорва касационната жалба. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на осъдителните искове срещу ответника, в качеството му на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011г. и допълнителни споразумения от 22.02.2013г. и 20.01.2014г., сключени между „Банка ДСК” /кредитор/ и К. Г. И. /кредитополучател/, за плащане на процесните суми на ищеца „ОТП Факторинг България” ЕАД /цесионер/, въззивният съд намира, че отговорността на поръчителя е погасена с изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Решаващият съдебен състав приема за установено, че на 09.09.2011г. между „Банка ДСК“ и К. Г. И. е сключен договор за кредит за текущо потребление за сума в размер на 7 000 евро, подлежаща на издължаване на 120 месечни вноски, считано от датата на усвояване на кредита при променлив лихвен процент от 11.45% или 0,03 процента на ден, като неразделна част от договора са Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица. На същата дата между „Банка ДСК” ЕАД и ответника М. Д. е сключен договор за поръчителство за обезпечаване изпълнението на задълженията по посочения по-горе договор за кредит и допълнителните споразумения към него. Съдът констатира, че след обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД подава заявление по чл.417 ГПК, като по образуваното ч.гр.д.№646/2015г. по описа на РС-Кюстендил е издадена заповед за незабавно изпълнение №383/05.05.2015г. за процесните суми срещу кредитополучателя и поръчителя. Срещу издадената заповед е подадено възражение по чл.414 ГПК само от ответника в качеството му на поръчител. След издаване на заповедта за изпълнение процесните вземания са цедирани на ищцовото дружество. Като цитира противоречивата съдебна практика на ВКС относно началния момент на течение на срока по чл.147 ЗЗД в хипотезата на договорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, вкл. при обявяване на предсрочна изискуемост ан остатъка от дълга, решаващият съдебен състав стига до извод, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост на вземането отговорността на ответника като поръчител е била отпаднала за всички погасителни вноски и дължащи се лихви за вноски от №1 до № 9 вкл., че към датата на сключване на договора за цесия е отпаднала, погасена по давност, отговорността на ответника като поръчител и за остатъка от вземането, като депозираното заявление по чл.417 ГПК не е прекъснало теченето на давността, защото иск в срок от заявителя-кредитор не е бил предявен, както и че след обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем кредиторът не може да претендира от длъжника, респ. и от поръчителя да му заплати останалите неплатени по погасителен план части от вноските, представляващи плащане на възнаградителна лихва, а само дължащите се до този момент. Съдът споделя възприетото от ВКС становище в решение №83 от 26.05.2017г. на ВКС по т.д. №50394/2016г., IV г. о., че когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора /главното задължение по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД/ ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена /чрез плащане или по друг начин/ на съответния падеж /срок, дата/, от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. Съответно приема, че от същата дата - падежа на вноската - започва да тече и шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, който е преклузивен, прекратява поръчителството и за него съдът следи служебно. Счита, че ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащането на същата вноска. С оглед изложеното въззивният съд намира, че исковете срещу поръчителя са неоснователни и решението, с което са отхвърлени, е правилно. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора въпрос - за началния момент, от който започва да тече срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД в хипотезата на уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различен падеж и обявена предсрочна изискуемост на целия дълг- по отношение на вноските с настъпил падеж и на предсрочно изискуемата част от дълга, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Налице е и допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предвид наличието на практика на ВКС, вкл. част от цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, на която постановеното от въззивния съд противоречи. Предвид изложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения въпрос. По останалите поставени въпроси съдът ще се произнесе със съдебното решение по съществото на спора. Служебно известно е обстоятелството, че с разпореждане на Председателя на ВКС от 31.10.2019г. е образувано тълкувателно дело №5/2019г. на ОСГТК на ВКС по следния въпрос: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост?” С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че производството по настоящото дело следва да се спре на основание чл.229, ал.1, т.7 вр. чл.292 ГПК до приключване на тълкувателно дело №5/2019г. на ОСГТК на ВКС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 348.56 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд