Определение № 846 от 01.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 554/2017 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. Т. Т., чрез адв. Д. Г. Д., срещу въззивно решение № 7932/01.11.2016 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. №2951/2016 г. Излага касационни доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете, както и присъждане на съдебноделоводни разноски по делото. Насрещната страна Е. Б. П., чрез адв. С. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалван, както и за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. С молба вх. № 5985/3.05.2017 г. Л. Т. е поискала от съда да „временно да отложи“ произнасянето по чл. 288 ГПК до постановяване на решение по нейна молба с правно основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, подадена срещу решение по гр.д.№ 12612/2007 г. Съдът „временно отлага“ произнасяне по искания, с които е сезиран, както и извършване на процесуални действия по дела, когато спира производството по делото. Касационната инстанция е съд на правото, не на фактите и се произнася по факти и обстоятелства към датата на устните състезания пред въззивна инстанция, поради което е недопустимо пред ВКС да се спира производството по делото в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В заключение, молбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Т. дължи на адв. Е. П. сумата от 10 000 лв. – възнаграждение по договор за правна помощ от 08.10.2008 г., 4400 лв. лихва за забава за периода 01.01.2009 г. -26.03.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по гр.д. № 13079/2013 г. на СРС. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Въпросът – „при уговорено възнаграждение с процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, каква е базата за изчисляване на интереса, ако делбата е започнала за 10 земеделски земи, а е приключила за 4, като само един от имотите се е паднал в дял на Л. Т., за който се твърди, че е продаден от наследодателя с нотариален акт на трето лице“, е неотносим към постановеното от съда и към предмета на иска. Адв. П. се е снабдила с изпълнителен лист и претендира уговорена сума по договор от 08.10.2008 г., сключен с Л. Т. за процесуално представителство по дело за делба. Според записаното в договора, адвокатското възнаграждение е определено на 10 000 лв. плюс 10% от пазарната стойност на имотите, предмет на делбата. Адвокат П. търси заплащане само на конкретно уговорената сума от 10 000 лв., поради което извън предмета на иска е друго нейно евентуално вземане, произтичащо от същия договор. Съдът изобщо не се е занимавал с уговорките по договора между страните извън споразумението за заплащане на горната сума. Неоснователно е и твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с указанията по ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по чл. 78, ал. 5 ГПК, че преценката за цената на адвокатската защита се прави въз основа на фактическата и правна сложност на делото. Възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение могат да се правят единствено в процедура по чл. 78, ал. 5 ГПК и само от насрещната страна по исковия спор, или в случая относно възнаграждението на адв. П. по делбеното дело – само от насрещните страни. Както е изяснено и в цитираното Тълкувателно решение, възможността на съда, при направено в срок възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, да намалява поради прекомерност адвокатското възнаграждение, не се отразява върху свободата на договаряне и отношенията между довереник и доверител. Ако съдът счете, че заплатеното от страна по делото адвокатско възнаграждение е прекомерно, то насрещната страна, която следва да понесе тежестта на съдебноделоводните разноски, ще следва да й заплати само онази части, до която съдът е намерил адвокатският хонорар за съразмерен на фактическата и правна сложност и действително свършената работа по делото. Съдебното решение в частта относно съдебноделоводните разноски разрешава спора между насрещните по делото страни, а не какво е уговорено и какво се дължи от страната по делото на представлявалия я адвокат. Съдът, при спор между клиент и адвокат, преценява фактическата и правна сложност и обема на извършената работа, само когато сам трябва да определи размера на възнаграждението, защото той не е бил уговорен между страните (чл. 36, ал. 1 ЗАдв). Процесуалноправният въпрос дали се преклудират доказателствени искания в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, когато те не са били допуснати от първостепенния съд поради допуснати нарушения на съдопроизводствени правила, е поставен във връзка с оплакването, че както първоинстанционният съд, така и въззивният, са отказали да допуснат доказателства във връзка с твърдението на ищцата Т., че подписът й върху договора от 08.10.2008 г. е поставен върху типова бланка, която допълнително и едностранно е попълнена от адвоката относно уговорения хонорар и сроковете за плащане. Въпросът е включен в предмета на спора, защото и двете инстанции са приели, че след като договорът е подписан от Т. и тя не оспорва това по надлежен ред, той удостоверява, че е направила всички изявления в него. Първостепенният съд отказал да допусне исканата от страната съдебна експертиза за установяване подправяне на документа, да изиска преписка от Агенция по вписванията с оригиналните документи, както и разпит на свидетели, защото счел, че те са неотносими доказателствени средства. Въззивният съд отказал да допусне тези доказателствени средства, поискани с въззивната жалба, като се е аргументирал с настъпила преклузия. Разрешението на въззивната инстанция е в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК и относно поставения въпрос, свързан с тълкуването на цитираната процесуалноправна норма, е налице хипотезата на чл. 280,ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът длъжен ли е въззивният съд да тълкува волята на страните по договор, е свързан с оплакване на касатора, че съдът не е взел отношение към изпълнението и на двете страни по договора – дали то е точно и пълно, съответно има ли значение дали претендиращият изпълнение адвокат, сам е изпълнил своите задължения добросъвестно и точно. Представената съдебна практика по чл. 20 ЗЗД в случая е неотносима, доколкото не в тълкуването на договора е проблемът. Не става реч за неясна уговорка в договора, а за това, че въззивният съд е приел, че е без значение дали адв. П. е осъществила нужната защита на клиента по приключилото дело, защото това има отношение единствено за отговорността на адвоката по Закона за адвокатурата. Във връзка с това заключение, не само, че няма правен въпрос, но и развити съображения относно допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречие със задължителна съдебна практика, наличие на противоречива незадължителна съдебна практика, значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, поради което не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване. В заключение, касационно обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос, свързан с тълкуване на чл. 226 ГПК. Мотивиран от горното, съдът