Определение № 60331 от 02.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1376/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационната жалба (с вх. № 7129 от 1.VІ.2020 г.) на Д. С. Ш., М. М. П., М. Х. Х. и П. Х. Ш. – всички с адрес в [населено място], [община], обл. П., подадена чрез общия им процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 564 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 5.ІІ.2020 г., постановено по гр. дело № 5550/2017 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 2200/4.ІV.2017 г. на СГС, ГК, с-в І-7, по гр. дело № 20049/2014 г..: за отхвърлянето – като неоснователни и недоказани – както на преките им частични искове с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, така и на евентуалните съединените им частични осъдителни искове с правно основание по чл. 45 ЗЗД, водени съответно срещу ответната ЗК „Лев Инс“ АД-С., както и срещу ответника автомобилист М. С. и неговата съпруга Ц. С. с предмет присъждане на обезщетения неимуществени вреди от загубата на техния родственик Х. М. Ш. в резултат от процесното ПТП, настъпило на 16.ХІІ.2011 г. Единственото оплакване на четиримата касатори е за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което те претендират отменяването му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който частичните им субективно съединени преки осъдителни искове срещу ответната застрахователна компания „Лев Инс“ АД-С. /ЕИК[ЕИК]/ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 16.ХІІ.2011 г., да бъдели уважени в предявените по делото техни размери, ведно с присъждане на законна лихва върху главниците на обезщетенията им от датата на вредоносното събитие и до окончателното им изплащане, както и направените съдебно-деловодни разноски за всички инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната си жалба четиримата нейни податели обосновават приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението за „очевидна неправилност“ на атакуваното въззивно решение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол) още и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора, въведен с искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, евентуално съединени с такива по чл. 45 ЗЗД, въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ТР № 28 от 28.ХІ.1984 г. на ОС на ВС на НРБ по тълк. дело № 10/1984 г. и в тези на ТР № 1/23.ХІІ.2015 г на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г., а така също и в две, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии (Р. № 147/19.VІ.2012 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 582/2011 г., както и Р. № 154/23.ХІІ.20126 г. на І-во т.о. по т. д. № 3401/2015 г.), по следните два правни въпроса: 1./ „Несъобразяването на велосипедист с правилата на ЗДвП води ли задължително до отказ от обезвреда или при установена вина на водача на МПС води до прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?”; 2./ „От кой момент велосипедистът следва да бъде възприеман като опасност за движението?”; По реда на чл. 278, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания „Лев Инс“ АД-С. писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на единственото оплакване на 4-мата касатори за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му „ведно с всички законни последици“, но без да са били ангажирани доказателства за реално направени разноски. Инвокиран е довод, че с оглед тезата си за наличие на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол 4-мата жалбоподатели са приложили към изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК две решения на състави от ГК и ТК на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по които е било присъдено обезщетение за неимуществени вреди на основание задължителната застраховка „ГО“ на автомобилистите, но тъй като случаите не били „аналогични на процесния“, тази практика на ВКС била неотносима към предмета на настоящето дело. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК конституираните в процеса като евентуални ответници по исковете на четиримата касатори, а именно М. и Ц. С. от [населено място], [община], Софийска област, писмено са възразили чрез общия си процесуален представител по пълномощие от САК по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за оставяне на касационната жалба без уважение, както и за присъждане на разноски в размер общо на 2 000 лв. (две хиляди лева), представляващи изплатен адвокатски хонорар: съгласно приложените два договора за правна защита и съдействие от 12.VІ.2020 г. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК ( във вр. чл. 3, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците ) и подадена от надлежна страна /въззивник/ в производството пред САС настоящата съвместна касационна жалба на Д. С. Ш., М. М. П., М. Хр.- Х. и П. Хр. Ш. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Обжалваното въззивно решение е постановено на датата 5 февруари 2020 г., а не на 5 март с.г., както погрешно се сочи в титулната част на настоящата касационна жалба. Посоченото от касаторите решение № 805/18.V.2011 г. по гр. дело № 565/2011 г. не е постановено от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, а е на 8-ми с-в от ГК на Софийския апелативен съд, поради което този съдебен акт не може да бъде взет предвид при преценката за евентуално наличие на релевираната от 4-мата касатори допълнителна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване. При потвърждаване на решението на първостепенния съд за отхвърляне както на частичните преки искове на настоящите четирима касатори срещу ответната по тях ЗК „Лев Инс“ АД-С., така и на евентуално съединените им частични осъдителни искове по чл. 45 ЗЗД, предявени срещу т.нар. „делинквент“ /и съпругата му/, въззивната инстанция е приела, че дори и при установяване от водача на лекия автомобил „Хонда“, модел „Сивик“, че велосипедистът Х. М. Ш. предприема извършване на маневрата завиване наляво, шофьорът на това МПС не е имал задължението да го пропусне, тъй като Ш. не е бил с предимство. Ето защо като ирелевантно за изхода на спора по конкретното дело е било преценено от състава на САС обстоятелството, че водачът на леката кола се е движел извън населено място със скорост, надвишаващ максимално разрешената от 90 км/ч, щом като това нарушение на правилата за движение не е имало характера на обуславящо за настъпване на процесното ПТП от 16.ХІІ.2011 г. Същевременно с приетото във въззивното производство заключение на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза е бил изведен категоричен извод, че ако се изследва възможността за реакция на водача на МПС „от момента на навлизане на велосипедиста в лентата за движение на лекия автомобил“, ударът помежду е непредотвратим „при всички възможни варианти на движение“ на тези две пътни превозни средства. Въззивният съд е изградил решаващите си правни изводи по делото въз основа на разрешенията в константната съдебна практика по приложението на чл. 20 ЗДвП, приемаща, че задължението да се предприемат действия по избягване настъпване на автопроизшествие възниква „от момента на създаване на опасност за движението“. Съобразявайки функционалния характер на отговорността на застрахователя по прекия иск от застрахованата при него гражданска отговорност на автомобилиста М. С. и неустановяването по делото със средствата на пълно и главно доказване, че последният противоправно е увредил велосипедиста, САС е отхвърлил не само субективно съедините частични преки искове на настоящите 4-ма касатори, но и и евентуално съединените им претенции по чл. 45 от ЗЗД срещу сочените като възможни делинквенти М. и Ц. С.. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело.Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първият правен въпрос е с изцяло хипотетичен характер, тъй като не е бил включван в предмета на спора по делото, докато вторият дори няма правно естество, а е изцяло фактически въпрос: аргумент т. 6 от задължителните постановки на посоченото от касаторите в изложението им по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата ТР № 28 от 28.ХІ.1984 г. на ОС на ВС на НРБ по тълк. дело № 10/1994 г., според която „моментът на възникване опасност за движението се определя по фактически, а не от формални критерии“. В заключение, атакуваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която законът да е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Независимо от установеното по делото наличие на пряка причинно-следствена връзка между процесното ПТП и телесните повреди, довели до смъртта на общия наследодател на 4-мата касатори Х. Хр. Ш., липсва обаче обективният елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, а именно противоправността на увреждането, изразена в неспазването на императивни правни норми, както и на основните принципи на правото. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид направеното от двамата ответници по касация Ц. и М. С. от [населено място], община Г. М. искане по чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, четиримата касатори ще следва да бъдат осъдени ОБЩО да им заплатят сума в размер на 2 000 лв. (две хиляди лева), представляваща изплатен хонорар за един техен адвокат от САК съгласно приложените към отговора им по чл. 287, ал. 1 ГПК пълномощни и договори за правна защита и съдействие № А-87442 7 /12.VІ.2020 г. и № А-87442 8 /12.VІ.2020 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение