Определение № 60474 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1039/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника И. М. М. срещу решение № 97 от 30.11.2020г. по в.гр.дело № 443/2020г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 255 от 24.02.2020г. по гр. дело № 449/2019г. на Пловдивски окръжен съд е постановено ново решение, с което касаторът е осъден да заплати на ищцата С. Й. А. сумата 29 340 лв., дължима главница по сключен между страните договор за паричен заем, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа неправилност на атакуваното въззивно решение поради допуснати нарушения на материалния закoн и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски в касационното производство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните три въпроса: 1. Ако получателят не докаже възраженията си за получаване на сумата на друго основание или другите си наведени възражения, това освобождава ли далия сумата ищец от тежестта да докаже, че сумата е дадена именно на основание заем?, по който навежда противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 192 от 07.11.2014г. по гр.д. № 2519/2014г. на III - то г.о. и в решение № 240 от 26.10.2016г. по гр.д. № 922/2016г. на IV - то г.о.; 2. Налице ли е сключен договор за заем, когато получателят получи по банковата си сметка превод с посочено основание заем и кога основанието за предаване на сума от едно лице на друго е заем?, по който поддържа разрешаването му от въззивния съд в противоречие с решение № 97 от 03.07.2013г. по т.д. № 533/2013г. на ВКС, II-ро т.о., решение № 361 от 11.11.2015г. по гр.д. № 1864/ 2015г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 186 от 26.05.2015г. по т.д. № 3433/2013 г. на ВКС, I-во т.о. и определение № 983 от 20.10.2017г. по гр.д. № 1838/2017г. на ВКС, IV-то г.о., и 3. Какъв е фактическият състав на договора за заем и чия е тежестта за доказването му ?, по който твърди разрешаването му в противоречие с решение № 97 от 22.03.2011г. по гр.д. № 417/2010г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 390 от 20.05.2010г. по гр.д. № 134/2010г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 192 от 07.11.2014г. по гр.д. № 2519/2014г. на ВКС, III-то г.о.. Навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по касационната жалба - С. Й. А. подава писмен отговор, в който оспорва наличието на наведените основания за допускане на касационно обжалване, както и нейната основателност. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС. Третото лице – помагач, конституирано на страната на ответника, - М. С. Я., депозира отговор на касационната жалба, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ по арг. от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК на касационен контрол съдебен акт, постановен по граждански спор, с цена на иска над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. По наличието на основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, обуславящи селектиране на касационната жалба с оглед касационна проверка на обжалваното с нея решение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Настоящото производство е образувано по иск на С. Й. А. срещу И. М. М. с правно основание чл.240 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на договор за паричен заем – връщане на предоставения паричен заем, при участие на трето лице - помагач на страната на ответника - М. С. Я., бивша съпруга на ответника и дъщеря на ищцата. В исковата молба ищцата твърди, че е превела по банкова сметка на ответника, с когото към датата на превода са роднини по сватовство, сумата 29 340 лв. в заем, която сума той е обещал да върне след завръщането си в България, тъй като към момента на нейното получаване се е намирал в Турция, но не е изпълнил това свое задължение. С отговора на исковата молба ответникът не е оспорил получаването на сумата по банковата му сметка, но е оспорил основанието на превода да е заем между него и ищцата, навеждайки твърдения, че дори да съществува договор за превеждане на сумата по банковата му сметка, то той е между ищцата и дъщеря й, която се впуснала да прави скъпи покупки по време на почивката им като съпрузи в курорта А.. Направил е при условията на евентуалност възражения за нищожност на заемната сделка поради липса на съгласие, както и за унищожаемост поради грешка в предмета. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения иск, от фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорен между страните в процеса факта на предаване на сумата 29 340 лв. от ищцата на ответника на 27.09.2017г., чрез банков превод от сметката на ищцата по сметка на ответника. Посочил е, че в преводното нареждане е записано като основание за извършването на горепосочения банков превод - „заем по споразумение“, като същото основание фигурира и в представеното по делото извлечение от банковата сметка на ответника - получател. От показанията на свидетеля К., роднина по сватовство на третото лице - помагач, е намерил за установено, че през септември 2017г., по искане на ищцата, свидетелят я е закарал до банката, като същата споделила с него, че ще преведе пари в заем на зет си – ответника М.. От показанията на свидетеля Х., първи братовчед на ответника, е счел за установено, че през септември 2017г. ответникът му се е обадил и е споделил, че е финансово затруднен, тъй като съпругата му била харесала някакво много скъпо бижу, оставайки с впечатление от разговора, че М. очаква от свидетеля да му помогне с пари. От показанията на свидетелката К., която била на екскурзията през септември 2017г., заедно с ответника и дъщерята на ищцата, по това време съпрузи, е приел за установено, че съпругата е пазарувала с личната си банкова карта и че поради недостиг на пари за покупка на палто, такива й били изпратени от майка й от България по нейна банкова сметка – факт, потвърден с представените извлечения от банковите сметки на третото лице – помагач. От правна страна въззивният съд е счел, че договорът за заем е реален такъв и предаването на сумата е елемент от фактическия му състав, като фактът на предаване е безспорно установен по делото. Намерил е за осъществено и твърдяното основание заем, което освен, че е посочено в извършения от ищцата банков превод, фигурира и в извлечението от банковата сметка на ответника, от което следва извода, че той е узнал за заема като основание за превода на процесната сума от ищцата, не го е оспорил, следователно се е съгласил с него. Горепосоченият извод е подкрепен от показанията на свидетеля Х., установяващи затрудненото финансово състояние на ответника към момента на процесния паричен заем. Непротивопоставяйки се на основанието на паричния превод, ответникът е дал съгласието си за него като по договор за заем, което според въззивния съд елиминира възраженията му за нищожност и унищожаемост на процесния договор за заем. При наличието на действителен договор за паричен заем, по който ищцата като заемодател е изпълнила задължението си да предостави договорения заем, но ответникът не е изпълнил задължението си да го върне, ПлАС е уважил изцяло предявения иск. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси не са обуславящи за решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение, поради което не могат да бъдат квалифицирани като правни въпроси в гореизложения смисъл. По първия въпрос, касаещ носената от страните доказателствена тежест в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, въззивният съд не е приемал, че ищцата е освободена от тежестта да докаже предаването на процесната главница на твърдяното основание, а именно договор за паричен заем. Напротив след правилно указване на носената тежест на доказване от нея и дадени указания съгласно чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК в този смисъл, е счел за успешно проведено изискуемото пълно и главно доказване досежно сключването на процесния реален договор за заем чрез съвпадане на насрещните волеизявления на страните по него и предаването на паричния заем от заемодателя на заемополучателя. С приетите в процеса доказателства ищцата е доказала основанието на процесния договор, доколкото ответникът е получил и приел без възражения предоставената в заем от нея парична сума, а и се е разпоредил с нея в полза на трето за спора юридическо лице. Следователно ПлАС не е извел извода си за наличието на процесното заемно правоотношение от неоснователността на защитните възражения на ответника, при което отговарянето на първия въпрос не може да промени крайния изход на конкретното дело. Вторият въпрос предпоставя изследване на конкретно установените правнорелевантни факти по всеки конкретен спор, произтичащ от договор за заем, поради което при даването на абстрактен негов отговор, последният не е в състояние да промени изхода на настоящото дело. Освен това даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие, а в пълно съответствие с формираната безпротиворечива практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Втората част от втория въпрос: „ кога основанието за предаване на сума от едно лице на друго е заем“ е изцяло теоретичен и абстрактен, поради което отговорът му, даден безпротиворечиво в правната доктрина и в съдебната практика, също не би имал значимост за изхода на конкретния спор. Третият въпрос на касатора обединява в себе си първите два, поради което за него е приложимо гореизложеното. Ето защо не е осъществено общото основание за допускане на касационния контрол и такъв спрямо атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснат. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, които не са осъществени по настоящото дело. Ето защо не е налице и релевираната очевидна неправилност. При този изход на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 500 лв.. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,