Определение № 723 от 03.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1179/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото Й. Х. И., чрез процесуален представител, срещу Определение № 213 от 03.05.2023г. по в.ч.гр.д. № 142/2023г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено Определение № 248 от 08.03. 2023г. по гр.д. № 763/20г. на Окръжен съд - Велико Търново. С първоинстанционния акт е допълнено по реда на чл.248 ГПК Определение от 04.10.2022г. по гр.д. № 763/20г. в частта за разноските, като е постановено осъждане на Й. Х. И. да заплати на „Бул Инс“АД сумата от 3 480 лв., разноски по делото – адвокатско възнаграждение с включен ДДС, на основание чл.78, ал.4 ГПК.

Оплакванията на частния касатор са за неправилност на обжалваното определение, поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Изразява се несъгласие с извода на съда за достатъчна яснота при индивидуализиране на пълномощника в договора за правна помощ, представен от ответното дружество, и че това е лицето, извършило правната услуга и на което е заплатено адвокатско възнаграждение. При условията на евентуалност се сочи пропуск на въззивния съд да обсъди и приложи хипотезата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004г., като намали претендираното и присъдено адвокатско възнаграждение.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси, а именно:

1.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по наведени доводи и възражения на страните като изложи мотиви в тази връзка с постановения съдебен акт?

Допълнителният селективен критерий по първия въпрос е обоснован с хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като сочи, че обжалваното определение противоречи на практика на ВКС, обективирана в Решение № 24 от 28.01. 2010г. по гр.д. № 4744/2008г., І г.о.; Решение № 127 от 05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г., ІV г.о.; Решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г., ІV г.о.; Решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/13 г. на ІІ т.о. и др.

Следва позоваване на хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК – за вероятна недопустимост и нищожност на въззивното определение и формулиране в тази връзка на въпроси, а именно:

2. Длъжен ли е съдът да извърши проверка /служебна или по искане на страна/ на необходимите реквизити на договор за правна защита и съдействие преди произнасяне за дължимите разноски, предмет на които е именно този договор?

3. Допустимо ли е съдът служебно да „издирва“ и допълва липсващи реквизити на договор за правна защита и съдействие от други доказателства по делото, включително и от пълномощни?

4. Допустимо ли е съдът да присъди разноски на страна по договор за правна защита и съдействие, която не е индивидуализирана и идентифицирана с три имената и съответния единен граждански номер, наименование на юридическото лице /адвокатско дружество, адвокатско съдружие/ и съответния ЕИК/Булстат/?

Частният касатор се позовава и на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, поставяйки два въпроса, които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

5. Приложима ли е хипотезата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при направено искане от една от страните в процеса и изготвяне само и единствено на отговор на искова молба без процесуално представителство?

6. Длъжен ли е съдът да се произнесе по искане за прилагане на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като се мотивира и обоснове?

Не е постъпил отговор от ответника по частната жалба – „Бул Инс“АД в срока по чл. 276, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да потвърди обжалваното определение, съставът на Апелативен съд- Велико Търново е установил, че: - производството пред окръжния съд е образувано по искова молба на Й. Х. И. срещу ЗД „Бул Инс“АД за заплащане на сумите от 75 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди и 3 157.85лв. – обезщетение за имуществени вреди; - депозиран е отговор на исковата молба от адвокат Т. М. – процесуален представител на ответното дружество, преупълномощен от адв. М. И. Г.; - постъпила молба, вх.№ 7799/17.11.2020г. от адв. М. Г. – пълномощник на ЗД“Бул Инс“АД, представляваща списък за разноските, с която се претендира присъждане на сумата от 3 480 лв. с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение, с приложен към молбата договор за правна защита и съдействие, препис за регистрация на М. Г. по ЗДДС; - с молба от 19.09.2022г. ищцата Х. прави отказ от иска на основание чл.233 ГПК, вследствие на която производството по делото е прекратено с Определение от 04.10.2022г. на основание чл.233 ГПК; искане от адвокат М. Г. – процесуален представител на ЗД“Бул Инс“АД за изменение на съдебния акт в частта за разноските като на представляваното от него дружество се присъдят сторените разноски с оглед отказа от иска и прекратяване на производството по делото.

Изложени са съображения, че при прекратяване на делото ответникът има право на разноски съгласно чл.78,ал.4 ГПК, като достатъчно условие за възникване на правото по чл.78, ал.4 от ГПК е разходите да са сторени във връзка с подаването на отговор на исковата молба, предшестващо отказа от иска, както е в случая. При прекратяване на делото всички разноски, свързани с ползването на адвокатска помощ, се дължат на ответника, независимо дали са провеждани съдебни заседания. Посочено е, че съдът, пред който се претендира възлагане на разноски, трябва да се увери, че те действително са направени от ответника преди прекратяване на производството по делото и че са във връзка с неговата защита по делото. Констатирано е, че в случая списъкът за разноски по чл.80 ГПК и договорът за правна защита и съдействие са представени преди депозиране на молбата за отказ от иска.

След обсъждане на представения договор за правна защита и съдействие е прието, че ЗД “Бул Инс“АД реално е заплатило на адв. М. Г. договореното възнаграждение от 2 900 лв. Наред с това са обсъдени и представените преписи от Пълномощно с рег.№ 4116/9.02.2016г. по описа на нотариус Р. Д., с което законните представители на ЗД“Бул Инс“АД упълномощават адвокат М. И. Г. да представлява дружеството пред всички съдебни инстанции в страната; пълномощно от адвокат М. И. Г. за преупълномощаване на адвокат Т. М. М. да представлява юридическото лице пред съдилищата в Р България, като и в двете пълномощни са отразени единният граждански номер на адвокат М. И. Г. и неговият адрес, както и данни за адвокат Т. М. М..

За неоснователно въззивният съд е намерил поддържаното от частния жалбоподател възражение за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Преценено е също така, че размерът от 2 900 лв., без включен ДДС, спрямо цената на претенциите, не надвишава минимално дължимото адвокатско възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.2 и т.4 от Наредба № 1/2004г. в редакцията преди изменението, обн. ДВ, бр.88/4.11. 2022г. Прието е, че в случая не е приложима разпоредбата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004г. и е обобщено, че не са налице предпоставките на чл.78, ал.5 ГПК за присъждане на по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение на ЗД“Бул Инс“АД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос е обоснован с касационния довод на частния касатор за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на своевременно заявено твърдение за приложимост на разпоредбата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004г. при определяне на адвокатското възнаграждение. Зададеният процесуален въпрос покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от частния касатор практика и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението, респективно определението си, да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросът не кореспондира с приетата от съда неприложимост на сочената хипотезата в случая, което съответства на данните по делото, тъй като пълномощното на адвокат М. Г. не е ограничено само до подаване на отговор на исковата молба, т.е. без процесуално представителство, за да се редуцира размера на възнаграждението до 3/4. Освен това, въззивният съд изрично е посочил, че при прекратяване на делото всички разноски, свързани с ползването на адвокатска помощ, се дължат на ответника, независимо дали са провеждани съдебни заседания, с което е обоснован изводът за неприложимост в случая на разпоредбата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004г. Следователно първият въпрос не удовлетворява допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Частният касатор се е позовал общо на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК без да обоснове предпоставките на всяка от бланкетно посочените хипотези на текста, което е достатъчно да препятства достъпа до касационното обжалване. Освен това, няма и вероятност атакуваното определение да е нищожно или недопустимо /основания по чл.280, ал.2 ГПК/: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовно заявена молба по чл.248 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането й. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, съответно определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, и изведени от тях въпроси № № 2,3 и 4, за формулирането на каквито няма законово изискване в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Петият въпрос не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на данните по делото и на приетата от решаващия съд неприложимост на разпоредбата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004г. Освен това, въпросът не отчита причината, довела до неосъщественото от адвоката на ответното дружество процесуалното представителство съгласно договора за правна защита и съдействие, а именно – заявения от ищцата след подаване на отговора на исковата молба отказ от иска. Шестият въпрос се припокрива с първия процесуален въпрос от изложението, по който са изложени съображения от настоящия състав. Освен липсата на общото основание за допускане на касационното обжалване, частният касатор не доказва селективния критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, който и по двата въпроса е заявен формално.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение