Определение № 645 от 25.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 469/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А., ЛНЧ [ЕГН], Н., чрез процесуални пълномощници, срещу решение № 226 от 22.10.2019 г. по в.т.д. № 402/2019 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 35 от 09.05.2019 г. по т.д. № 9/2017 г. на Окръжен съд – Разград. С първоинстанционното решение е отхвърлена исковата претенция на С. А. срещу „Текса” ООД, с правно основание чл.125, ал.3 ТЗ - за заплащане на сумата 250 000 лв., като част от сумата 350 000 лв., претендирана като стойност на дружествения му дял от капитала на ответното дружество към края на месеца, през който е настъпило прекратяването на членственото му правоотношение – 30.11.2016 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, с искане за неговото касиране. Касаторът твърди, че съдът неправилно е възприел този от вариантите на експертизата, според който балансът е съставен на база на счетоводните записвания за стойността на основния актив на ответното дружество – бизнес-сграда в [населено място], към момента на изграждането й, без да е извършена проверка доколко правилно е определена тази счетоводна стойност. Счита, че с оглед направеното оспорване на даденото в този смисъл заключение, съдът е следвало да допусне повторна експертиза, която да определи стойността на дълготрайните активи съгласно изискванията на счетоводните стандарти, в случая, съгл. т.4.7. от СС 16, като се установят направените преки и последващи разходи по изграждането на сградата и на тази база да се определи нейната балансова стойност. Касационният жалбоподател счита, че това искане неправилно е отхвърлено и от въззивната инстанция. Според жалбоподателя, неправилно апелативният съд е преценил като неоснователни възраженията на ищеца за погасяване на задълженията на дружеството към съдружниците – за предоставени от последните заемни средства. Оспорва законосъобразността на извода, че тези задължения, като безсрочни, не са погасени по давност. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че за да отхвърлят иска като неоснователен, първоинстанционният и въззивният съд са възприели съставен от назначената експертиза междинен баланс, във вариант по историческа стойност на активите и пасивите, при който, стойността на пасивите надвишава тази на активите. С оглед решаващите изводи на съда, обосновани със заключението на назначената експертиза, се сочи, че разрешеният от съда въпрос, както в материалноправен, така и в процесуалноправен аспект, е решен в противоречие с практиката на ВКС. Касационният жалбоподател счита за приложима по-новата практика на ВКС – решение по т.д. № 468/2011 г. и определение по т.д. № 2855/2013 г., II т.о., в която е възприето, че балансът на дружеството следва да отразява придобитите активи по тяхната справедлива цена, която може да бъде както продажната, така и пазарната им цена. С оглед различните становища в практиката на ВКС и в доктрината, се поддържа и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според касатора, дори и при възприемане становището на съда, че оценката на активите и пасивите следва да се извърши по тяхната историческа стойност, кредитираното от съда експертно заключение е основано само на счетоводните записвания и в противоречие с решение по т.д. № 468/2011 г. и решение по т.д. № 765/2008 г. на ВКС, съдът не е назначил специализирана икономическа експертиза, която да даде заключение за стойността на всички активи и пасиви съгласно изискванията на счетоводните стандарти. В т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационният жалбоподател е формулирал следния въпрос: Следва ли да се включат в пасивите по баланса задълженията, които дружеството има към съдружниците, възникнали преди 2007 г., за които е изтекла погасителната давност. По този въпрос се твърди очевидна неправилност, както и че разрешаването му е в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д. № 102/2008 г., I г.о. и решение по гр.д. № 4458/2007 г., II г.о. В постъпил по делото писмен отговор от „Текса” ООД, ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Е. Г. К., чрез процесуален пълномощник, се поддържа, че касационният жалбоподател не е формулирал ясни и точни правни въпроси, включени в предмета на делото, разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Изложени са подробни доводи и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Варна е приел за безспорно установено, че ищецът е бил съдружник в „Текса” ООД, с капитал 50 000 лв., разпределен по равно между двамата съдружници, като със заявление от 18.05.2016 г. е отправил до ответното дружество шестмесечно предизвестие за прекратяване участието му като съдружник, а с нотариална покана от 20.12.2016 г. е поискал изплащане стойността на дружествения му дял – в размер на 50% от капитала на дружеството, изчислен по баланса към края на м.ноември 2016 г., в размер на около 250 000 лв. Установено е, че към последната дата не е бил съставен междинен счетоводен баланс на дружеството. По спорния въпрос – за начина на изчисляване равностойността на дружествения дял, решаващият състав е възприел практиката на ВКС – решение по т.д. № 504/2008 г., решение по т.д. № 112/2008 г., II т.о. и решение по т.д. № 665/2011 г., I т.о., според която, за да се определи стойността на дяловете на прекратилия участието си съдружник в дружество с ограничена отговорност, следва от актива по счетоводния баланс, включващ стойността на дълготрайните материални активи на дружеството /земя, сгради и др./, нематериални активи и краткотрайни активи, да се извади тази част от пасива, която формира задълженията на дружеството /без собствения капитал/. Изчисляването на размера на дружествения дял не следва да е на база пазарна цена на активите, а това може да се извърши само при ликвидация на дружеството, в какъвто смисъл са възприети разрешенията, дадени от ВКС по т.д. № 504/2008 г. и по т.д. № 468/2011 г., II т.о. Съдебният състав на Апелативен съд – Варна е преценил приетите в първоинстанционното производство съдебно-оценителна и комплексна съдебно-счетоводна експертизи, съответно допълнени, чрез които е установено, че построената в ПИ с идентификатор № 61710.505.1784 четириетажна офис-сграда, със застроена площ 253 кв.м., е заведена по баланса на дружеството към датата на въвеждането й в експлоатация през 2006 г. по себестойност, след което са начислявани амортизации в съответствие със ЗСч и относимите счетоводни стандарти. Като дълготраен материален актив, за отчитането му е приложим СС 16, като след 01.01.2008 г. е единствено допустим препоръчителния подход – по цена на придобиване, намалена с начислените амортизации и натрупана загуба от обезценка. При липса на доказателства за преоценка на актива, апелативният съд е застъпил становище, че оценката на имота е тази, на която сградата е била заприходена към момента на въвеждането й в експлоатация, а определената значително по-висока пазарна цена на имота би имала значение само при определяне на ликвидационен дял, дължим при прекратяване на дружеството. Възприемайки допълнителната комплексна експертиза в частта й относно направените през 2007 г. допълнителни парични вноски от двамата съдружници, и при липса на решение на ОСС относно срока за който са предоставени паричните вноски, въззивният съд е извел извод, че падежът би настъпил при отправена покана от съдружника до дружеството, за каквато покана не са представени доказателства. Поради това, прилагайки разпоредбата на чл.69, ал.1 ЗЗД, съдебният състав е отхвърлил като неоснователно оплакването в сезиращата го жалба за погасяване по давност на тези задължения на дружеството, съставляващо основание за отписването им от баланса като задължения на дружеството. При определяне на размера на дружествения дял на ищеца, апелативният съд е възприел т.2.3 от допълнителната комплексна ССЕ, според която, при изготвяне на междинен баланс към 30.11.2016 г. активите и пасивите са оценени както са записани при тяхното придобиване/възникване – по историческата им цена, в съответствие с приложимите СС. Така, балансовата стойност на активите е в размер на 746 627 лв., а на пасива – 984 727 лв., с включени вземания на съдружниците за направени допълнителни парични вноски и на задължения за заеми и разчети за гаранции. Предвид по-високата стойност на задълженията на дружеството от стойността на актива по баланса към края на месеца, през който е настъпило прекратяване на членственото правоотношение, е формиран краен правен извод за неоснователност на предявения частичен иск по чл.125, ал.3 ТЗ. Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Според задължителните за съдилищата разяснения по приложение на чл.280, ал.1 ГПК, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, по отношение на които е налице някоя от предвидените допълнителни селективни предпоставки. Съответният правен въпрос следва да е обусловил решаващата правна воля на съда по конкретното дело. Касационният жалбоподател следва ясно и точно да формулира правен въпрос, удовлетворяващ основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, като е недопустимо ВКС служебно да извежда конкретен правен въпрос въз основа на обективираните в жалбата и в приложението към нея, доводи и възражения. В случая, както е видно от съдържанието на т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е, че то предпоставя именно служебно извеждане на материалноправен и процесуалноправен въпрос, попадащ в обхвата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. В цитираното тълкувателно решение е изтъкнато и разграничението между основанията за достъп до касация и основанията за неправилност на въззивния съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК. От липсата на тъждество между посочените основания, произтича невъзможността твърденията на касатора за неправилност на въззивното решение да аргументират наличието на предпоставки за допускане на касационно разглеждане на делото. В рамките на селективната фаза на касационното производство е недопустимо произнасяне по оплакванията за неправилност на съдебния акт, а в случая, доводите на касатора в посочената част от изложението, са идентични с развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Изрично формулираният от касационния жалбоподател въпрос /т.2 от изложението/ е пряко относим към правилността на въззивното решение, а е и фактологически обусловен. Въпросът е изведен въз основа на тезата на ищеца /сега касатор/ във връзка внесени от съдружниците допълнителни парични вноски и поддържаните при инстанционното разглеждане на спора възражения за погасяване по давност на задълженията на дружеството, които не са възприети от решаващия въззивен състав. Доколко съдът правилно се е позовал на разпоредбата на чл.69, ал.1 ЗЗД /с оглед на конкретните доказателства по делото/, за да приеме, че допълнителните парични вноски подлежат на възстановяване и следва да се представят в баланса на дружеството като задължение, и съответно, че липсва основание за тяхното счетоводно отписване, не може да се преценява в рамките на производството по чл.288 ГПК. Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – Варна решение по в.т.д. № 402/2019 г. е неоснователно. Предвид липсата на общата селективна предпоставка, не се дължи изрично произнасяне по поддържаните допълнителни предпоставки. Независимо от това, следва да се отрази, че във връзка с начина на формиране стойността на дружествения дял при липса /или оспорен/ междинен счетоводен баланс, становището на апелативния съд е в съответствие не само с посочената в мотивите към решението практика на ВКС, но и с актуалната практика – така например, решение по т.д. № 1465/2015 г., решение по т.д. № 1108/2017 г., II т.о. и цитираните в последното други съдебни актове. Сред тези други решения на ВКС са и посочените от касатора при обосноваване на сочената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, но поддържаните доводи не съответстват на становищата на съдебните състави, постановили решенията по т.д. № 765/2008 г. и по т.д. № 468/2011 г. Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация по чл.78, ал.3 ГПК подлежи на отхвърляне, поради липса на представени доказателства за сторени разноски за касационното производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение