Определение № 1282 от 18.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4581/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на В. С. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Врачански окръжен съд № 461 от 24.07.2024 г. по гр.д.№ 401/ 2024 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ е отменено решение на Оряховски районен съд по гр.д.№ 694/ 2023 г. и е отхвърлен предявеният от касатора против Районен съд – Козлодуй /РС Козлодуй/ иск за сумата 950 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в чувство на безпомощност, неувереност, недоверие към съда и държавата, причинени на ищеца от нарушаване правото му за разглеждане в разумен срок на гр.д.№ 895/ 2022 г. по описа на РС-Козлодуй, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 касаторът формулира въпросите 1. „Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ: - отпуск на съдията, разглеждащ делото; - съдебна ваканция; - натовареност над средната за страната на конкретния съд; - съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; - незапълнен щат от съдии в конкретния съд?“; 2. „Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция?“; и 3. „Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целия период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото?“. Не в изложението, а в касационната жалба касаторът е изложил съображения, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, както и че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответната страна РС Козлодуй оспорва касационната жалба. Според него касаторът не е формулирал ясен и точен въпрос, който да е от значение за изхода по делото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Евентуално поддържа, че поставените въпроси не са от значение за изхода от спора и че не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 20.07.2022 г. е образувано гр.д.№ 895/ 2022 г. по описа на РС Козлодуй по искова молба на В. С. И. против ОДМВР -Враца, разпределено на случаен принцип на доклад на съдия Ж. Г. Д. – А.. С разпореждане в закрито заседание от 21.07.2022 г. съдията-докладчик постановил връчване на препис от исковата молба по реда на чл.131 ГПК. На 12.08.2022 г. постъпил отговор от ОДМВР - Враца, която поискала привличане на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице-помагач по делото и предявила срещу него обратен иск. На 30.09.2022 г. съдията-докладчик оставил без движение предявения обратен иск и дал указания на ответника да отстрани констатирани нередовности чрез внасяне на дължимата държавна такса. На 17.10.2022 г. указанията били изпълнени. На 25.11.2022 г. съдът конституирал "АЕЦ Козлодуй" ЕАД като трето лице – помагач на страната на ответника, приел за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и постановил връчването му по реда на чл.131 ГПК. На 25.01.2023 г. били подадени отговори от "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, а на 11.09.2023 г. районният съд се произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им проекта си за доклад по делото и насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 20.10.2023 г. На същата дата делото било обявено за решаване и съдът се произнесъл с решение на 20.11.2023 г. Последвали молби по чл.248 ГПК и въззивна жалба срещу решението. За периода до насрочване на делото съдията-докладчик отсъствал от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност в периодите от 06.12.2022 г. до 09.12.2022 г.; от 11.01.2023 г. до 18.01.2023 г.; от 13.03.2023 г. до 26.03.2023 г.; от 27.03.2023 г. до 15.04.2023 г. и от 16.04.2023 г. до 15.05.2023 г., общо 76 дни. Предвид забавянето на делото ищецът се чувствал дискомфортно, затворил се в себе си, бил притеснен. При така установените факти от правна страна въззивният съд извел неоснователност на претенцията. Посочил, че според практиката на ЕСПЧ разумността на срока, в който е продължило едно дело, се оценява с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период следвало да намерят приложение следните критерии: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. В случая съдебното производство пред РС Козлодуй продължило около 1 година и 4 месеца. Този период не можело да бъде приет като "неразумен срок" за разглеждане на конкретното дело, тъй като районният съд първоначално бил сезиран с два основни и два акцесорни обективно съединени иска; привлечено било трето лице-помагач; след дадени указания за отстраняване на нередовности бил приет за съвместно разглеждане обратен иск. По делото били поставени правни въпроси със значителна сложност; събран бил значителен обем доказателствен материал; допусната била съдебно-счетоводна експертиза. Отклоненията във връзка с предмета и със страните по делото обосновавали по-дълъг срок за разглеждането и справедливото решаване на спора пред първата инстанция. Макар спорът да бил трудов, същият не подлежал на разглеждане по реда на бързото производство. Бързината на разглеждането на конкретното дело не била от първостепенно значение за ефективността на съдебната закрила. Действително, от 25.01.2023 г. до 11.09.2023 г., по делото не били извършвани никакви действия, но това не променяло извода за разумна обща продължителност на съдебното производство. Релевантна за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ била общата продължителност на съдебното производство - от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, а спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделните съдопроизводствени действия било без значение. Възможно било общата продължителност на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са имали разумна продължителност, и обратното – при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. В случая била налице втората хипотеза – допуснато забавяне при насрочване на делото, но останалите съдопроизводствени действия били извършвани в разумни срокове, което довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция. Констатираното забавяне на конкретното процесуално действие не било достатъчно основание, за да се обобщи, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, доколко забавата евентуално би могло да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции. Съдът отхвърлил ищцовите доводи, че в същия районен съд са били образувани значителен брой идентични дела, като разпределените дела на останалите съдебни състави приключили значително по-бързо. По отношение на съдията-докладчик по гр.д.№ 895/ 2022 г. на РС Козлодуй били налице обективни причини, довели до забавяне на процесуалното действие по насрочване на делото – отсъствие от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност в размер на общо 76 дни. Освен това в процесния период съдията-докладчик изпълнявал и функциите на административен ръководител – председател на РС Козлодуй, което довело и до натоварване с друга дейност, извън правораздавателната такава. Съдът отхвърлил и доводите, че ответникът не предприел всички необходими мерки за по-бързото приключване на делото чрез контрол върху работата на съдията. Посочил, че не можело да бъде обоснована необходимост от процедура за преразпределение на делата на съдията или за командироване на съдии от други съдилища, тъй като отсъствието му поради болест не било трайно. От значение бил и фактът, че в периода на разглеждане на делото РС Козлодуй е работил с незапълнен съдийски щат, което довело до значително повишаване на действителната натовареност на работещите в този съд - 52,25 при средна действителна натовареност на районните съдилища извън областните центрове към всички дела за разглеждане от 42,15. Затова нямало нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок и искът следвало да бъде отхвърлен, без обсъждане дали за ищеца са настъпили неимуществени вреди. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по твърденията на касатора за „очевидната“ му неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага никакви твърдения, които да попадат в посочените хипотези, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не следва да бъде допуснато и по поставените правни въпроси, макар те да обуславят обжалваното решение. Въззивният съд обаче не ги е разрешил в противоречие с практиката на ВКС. Решенията, на които се позовава касатора, дават отговор на други въпроси – за правното значение на шестмесечния срок по § 8 ПЗР ЗИДЗОДОВ за допустимостта на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ и за допустимите доказателствени средства за установяване на началния момент на този срок. На тези въпроси въззивният съд не е давал отговори. Действително, според практиката на ВКС натовареността на съответната съдебна инстанция, както и периодите на съдебните ваканции, са ирелевантни за преценката дали следва да се ангажира отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ, но даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на тази практика. Той също е посочил, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето. От установения по делото обективен факт - отсъствие от работа на съдията-докладчик поради ползване на отпуск поради временна неработоспособност – съдът е заключил единствено, че това прави некоректно и неточно сравняването на развитието на конкретното производство с това по останалите серийни дела. Решението е съобразено с практиката на ЕСПЧ, според която при преценка на критерия „поведение на компетентните органи“ се прави разграничение между ситуация на хронична претовареност на съдилищата, когато държавата е отговорна за забавянето на делата, и внезапно или временно натрупване на дела за разглеждане, за което държавата не отговаря. Съобразена е и практиката на ЕСПЧ, според която обща продължителност на производството от шест години и два месеца за три инстанции, макар интервалите между някои заседания да са били значителни, в зависимост от интереса по делото, може да не ангажира отговорността на държавата за нарушение по чл.6 §1 от Конвенцията. Това е съобразено от въззивния съд, който е приел, че конкретното дело не представлява значителен интерес за ищеца, доколкото не е свързано с лишаването му от правото на труд и получаване на трудово възнаграждение. Съобразена е и практиката на ЕСПЧ, според която дори и да е налице забавяне на производството, не е налице нарушение на чл.6 §1 ЕКЗПЧОС, при условие че общата продължителност на производството не е прекомерна предвид броя инстанции на производството по делото. В този смисъл правилно въззивният съд се е позовал и на практиката на ВКС, според която релевантна за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство – от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделни съдопроизводствени действия е без значение. Възможно е общата продължителност на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са имали разумна продължителност, както и обратното – при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл.6 §1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. Затова по поставените правни въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения съдът