Определение № 72 от 15.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5221/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Т. К. ,А. К. Т. Л. К. и П. Н. чрез адв. И. Ц. срещу решение №297 от 20.06.2013г. по гр.дело № 81/2013г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №58 от 13.05.2011г на Районен съд [населено място], по уважен иск на П. Т. К. на основание чл. 135 ЗЗД до размера на 13/40 ид. част от договор за дарение на недвижим имот - масивна двуетажна сграда, като относително недействителен. В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане се поставя въпрос има ли качеството на кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД лице, което претендира съществуването на свое вещно право по отношение на конкретния поземлен имот ,спрямо лицата, които отричат вещните му права. Защитата или реализацията на вещни права може ли да бъде осъществена чрез иск по чл. 135 ЗЗД, или е възможна чрез вещни искове. Поддържа се основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК като се счита, че обосновката на ищцовия интерес като кредитор и възприетия от съда мотив ,че при атакуваната сделка се възпрепятства възможността на ищеца да реализира правото си на съдебна делба, да получи дял от съсобственото имущество, т.е на едно вещно право, противоречи на закона и е негово неточно прилагане. Липсва и конкретна практика в отговор на поставените въпроси.Вземането е притезателно субективно право, не е вещно право и между двата вида права съществува разлика. Тези възражения са били подминати от въззивния съд. Средствата за защита на вещни права са уредени в Закона за собствеността и се защитават с вещни искове в който смисъл е реш.№279 от 2009г по гр.д 5149/2007г ІV г.о и реш. реш.№639 от 2010 по гр.д№754/2009 ІV г.о, а не с отменителен иск който иск с нищо не обезпечава ищеца в настоящия случай. Ответникът по жалбата П. Т. К. оспорва изтъкнатото основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Позовава се на съдебна практика по приложението на чл. 88 ал.1 ГПК и чл. 92 ЗС при развален договор за издръжка и гледане, съобразена от въззивния съд. Собственик на постройките е собственикът на земята и те подлежат на връщане заедно с нея. Касае се за непарично вземане по отношение на прехвърлената сграда включително, защитено с иска по чл. 135 ЗЗД. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението липсва и обосновка по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК ,а поставените въпроси са без значение за изхода на делото. В аргументиране на основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК защитата формулира въпрос, чиито отговор няма отношение към предпоставките за допустимостта на отменителния иск и качеството на ищеца като кредитор. Според установената практика на Върховен касационен съд, вземането на кредитора по иска на основание чл. 135 ЗЗД може да е както парично, така и непарично (ППВС №1/1965 ОСГК) ,видът на престациията е без значение. (реш.№535 от 13.09.2010г гр.д.№1224/2009 ІV г.о).Ето защо без значение за качеството кредитор е дали при непарично вземане (напр. на връщане на вещ, която може да е и недмижима ), то ще се удовлетвори посредством иск за защита на вещно право, чрез ревандикация, или с иск делба, в случай на съсобственост. Съсобственикът също разполага като кредитор с иска по чл.135 ЗЗД срещу друг съсобственик (реш.№639 от 2010 по гр.д№754/2009 ІV г.о ). Кредитор е прехвърлителят на недвижим имот или негов правоприемник, в полза на когото и по силата на отпаднало основание (чл. 88 ал.1 ЗЗД ), съществува вземане за връщане на прехвърленото - движима вещ с нейните принадлежности, недвижим имот с неговите подобрения, дори между страните да е спорно дали подобренията ще следват същия режим. Спорът във връзка с обхвата на задължението за връщане не препятства иска по чл. 135 ЗЗД като средство за защита и обезпечаване имуществото на длъжника. Увреденият има интерес от павловия иск, ако едно подобрение върху недвижим имот, подлежащ на връщане, е било отчуждено от длъжника като обект на самостоятелни права и даденото от въззивния съд разрешение в този смисъл съответства на установената практика по тълкуването и прилагането на закона .При задължение за връщане на имот в патримониума на отчуждетеля, искът по чл. 135 ЗЗД е допустимо правно средство, независимо от това дали между страните е висящ или предстоящ вещноправен спор, т.е спор по предявен иск за защита на вещно право. Павловият иск ще е недопустим тогава, когато непротивопоставимостта на сделката спрямо ищеца следва от друга норма, произтича от друго основание - по отношение на него, или по отношение на всички .Тогава действителното правно положение съвпада с търсената от ищеца правна промяна и поради това интересът от отменителия иск ще липсва, но подобно правно положение защитата на касаторите не твърди да съществува, нито съдът е имал основание служебно да го констатира и изтъкне в настоящия случай ,предвид данните по делото. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.