Определение № 3243 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4287/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ, Комисията) чрез процесуален представител Р. И. - инспектор в ТД – Бургас срещу решение № 121 от 04.07.2022 г. по гр. д. № 173/2022 г. на Апелативен съд – Бургас.

Ответниците по жалба – Ф. Х. Ф. и С. Ц. Ф. чрез общия им пълномощник адв. Черногорски са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажират становище за липса на предпоставки за достъп до касация и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260027 от 18.02.2022 г. по гр. д. № 2654/2020 г. на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на иска с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗПКОНПИ, предявен от КПКОНПИ против Ф. Х. Ф. и С. Ц. Ф. за отнемане в полза на държавата на два леки автомобила – марка „Митцубиши“, модел „Паджеро“ с рег. [рег.номер на МПС] и марка „Деу“, модел „Матиз“ с рег. [рег.номер на МПС], на суми, съставляващи паричната равностойност на два отчуждени леки автомобили – марка „Хонда“, модел „Акорд седан“ с рег. [рег.номер на МПС] и марка „Субару“„ модел „Легаси“ с рег. ..., както и парични суми по банкови сметки с титуляри двамата ответници в подробно посочени търговски банки в страната, а също и сума, съставляваща вземане от направени от С. Ц. Ф. допълнителни парични вноски в „ВИК ЕСТЕЙТС“ с ЕИК[ЕИК] и в тежест на ищеца са възложени разноските на насрещната страна и дължимата държавна такса съобразно отхвърлената искова претенция.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че Ф. Ф. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 354а, ал. 1 НК, попадащо в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 25 ЗПКОНПИ, за което Комисията е била надлежно уведомена и е започнала проверка за установяване налице ли е значително несъответствие в имуществото на лицето за проверявания период 10.12.2008 г. – 10.12.2018 г. Прието е, че съпругата му С. Ф. е едноличен собственик на капитала и управител на „ВИК ЕСТЕЙТС“ с ЕИК[ЕИК]. Констатирано е, че за горния период приходната част на двамата ответници възлиза на 72 986. 61 лв., а разходната на 160 187. 32 лв. или превишение от 87 200. 71 лв. Като обобщение е направен извод, че несъответствието между приходи и разходи възлиза на 104 944. 60 лв. (вкл. с отчитане на сумите за допълнителни вноски от ответницата Ф. в дружеството, чийто едноличен собственик на капитала е, в размер на 5000 лв., сумата от 7 400 лв., с което е надвишена продажната цена от покупки и продажби на МПС и разходи за погасителни вноски по усвоени от ответниците кредити от 5 333. 89 лв. и 10 лв. за придобиване на дружествени дялове). Инстанцията по същество е изключила от елементите на придобитото имущество по смисъла на специалния закон неналичните средства по банковите сметки на ответниците, вкл. и направените от трети лица вноски по техни банкови сметки. Изложени са съображения, че установеното несъответствие между придобитото имущество и нетния доход е в размер на 104 944. 60 лв., т.е. под прага на предвидените в закона 150 000 лв. за целия проверяван период, което налага отхвърляне на исковете на Комисията.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3, ГПК по правни въпроси, за които твърди да са обуславящи изхода на делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се наличие на предпоставки за достъп до касация и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отклонение на въззивното решение по тези питания с практиката на ВКС, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – с доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Представляват ли „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и участват ли при определяне размера на несъответствието, съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ, получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период?“ и

2. „Подлежи ли на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество?“.

3. „Дължи ли Комисията държавна такса при отхвърляне на подадена от нея жалба срещу решение по предявен иск с правно основание чл. 153, ал. 1 или ал. 2 ЗПКОНПИ?“.

Последното питане се обосновава с аргументи за значението на отговорите на касационния съд по него с оглед правна сигурност в бъдещите действия, предприети по реда на ЗПКОНПИ от страна на Комисията и съда, сезиран с искане за отнемане на незаконно придобито имущество.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

По първите два от повдигнатите въпроси е постановено ТР № 4/18.05.2023г. по тълк. д. № 4/2021 г. по описа на ОСГК на ВКС. С него по обвързващ съдилищата начин е прието, че не представляват „имущество“ по смисъла на §1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на §1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. В цитирания тълкувателен акт е изразено и разбирането, че не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество.

В процесния случай решаващият състав е приел, че неналичните парични суми, представляващи вноски по сметки на ответниците в търговски банки, както и получените от тях по банковите им сметки вноски от трети лица, също без наличност, не съставляват „имущество“ по смисъла на чл. 156, ал. 4, т. 1 ЗПКПОНПИ вр. § 1, т. 4 от ДР на закона и не следва да се съобразяват при определяне размера на несъответствието. При тези съображения, обжалваното решение е постановено в съответствие с даденото разрешение в горепосочения тълкувателен акт, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване по поставените първи два въпроса. Наличието на актуална задължителна съдебна практика на ВКС по тях пък изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на каквото основание касаторът се позовава.

Последният, трети поставен въпрос не е обуславящ изхода по делото, чийто предмет е преценката наличието на предпоставките на специалния закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. Той се поставя в контекста на оспорването от касационния жалбоподател на произнасянето на въззивния съд относно разноските и в частност с присъждане в тежест на ищеца на държавна такса поради отхвърляне на иска или при неоснователно обжалване. Доколкото обаче това оспорване е заявено изрично в касационната жалба с оплакване за неправилно вменено задължение за заплащането на държавна такса от страна на ищеца, настоящият състав на ВКС намира, че в тази й част жалбата има характер на молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, компетентен да се произнесе по която е постановилия го съд. Ето защо делото следва да се изпрати на въззивния съд, който да проведе производство по чл. 248 ГПК като при евентуално постъпила частна жалба срещу там постановеното определение то отново се изпрати на ВКС за разглеждане на последната.

Неоснователно е и искането за достъп до касация поради твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният съдебен акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилността му (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира в смисъла на понятието, изложено по – горе, а това е в задължение на касатора.

В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.