Определение № 6039 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4385/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Ж. И. Д. срещу определение № 3706 от 02.09.2024г. постановено по ч.гр.д. № 1736/2024г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено определение № 7626 от 08.07.2024г. по гр.д. № 2934/2024г. на Варненски районен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл. 130 ГПК. В частната жалба се поддържа, че определението не е правно обосновано и не съответства на правната доктрина и на практиката по приложение на чл. 576 ГПК, вр. чл. 569, т.2, ГПК, вр. чл. 574 ГПК, вр. чл. 5 УП на БДТ, вр. чл. 5 и чл. 15а ЗДС. Поддържа, че неправилно съдът е изложил съображения, че липсва правен интерес от така предявения иск като абсолютна процесуална предпоставка, тъй като по отношение на процесния имот е формирана сила на присъдено нещо и ответникът е признат за собственик на същия имот в производство по иск за собственост между страните. Счита, че съдът не е съобразил, че се касае за различен обект от този, предмет на влезлите в сила съдебни решения. Излага, и че с предявения иск по чл. 576 ГПК не се преразглежда спор за материално право, а това е друг вид спор за нищожност на нотариалното действие, когато нотариусът не е имал право да го извърши. Твърди, че съдът не е извършил самостоятелна преценка на съответните релевантни за спора факти и обстоятелства. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани множество въпроси. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството пред Варненски районен съд е образувано по искова молба на Ж. И. Д. срещу ДП „Български спортен тотализатор“, с която е предявен иск за прогласяване нищожност на нот. акт № 110/15.05.2006г. на нотариус Е. Д., рег № * на НК, с който ответника ДП „Български спортен тотализатор“ е признат за собственик на магазин с площ 22,41 кв.м. със сервизни помещения и 0.0588% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, изграден в УПИ № *, кв.60 на 8-ми м.р. по КП на [населено място], р-н О.. Нотариалният акт е издаден въз основа на писмени документи: нот.акт № 18, том Х, дело № 3855/1978г. на нотариус при ВРС, договори за строителство и групов строеж, договор за доброволна делба, съдебни решения по гр.д.№ 1654/1995г. на ВРС, гр.№ 730/2000г. на ВОС, гр.д. № 1751/2001г. на ВКС и гр.д.№ 642/2003г. на ВКС. Нищожността се претендира поради липса на компетентност на нотариуса да признава държавно предприятие, създадено с §11 от Закона за хазарта, за собственик на недвижим имот. Първоинстанционният съд, след запознаване с посочените решения и с изисканите дела, е констатирал, че по отношение собствеността върху процесния имот е формирана сила на присъдено нещо. В спор за собственост между страните ответникът е признат за собственик на имота. Констативният нотариален акт е издаден въз основа на влезлите в сила решения и затова ищцата няма интерес от предявяване на иск за нищожност на нотариалното удостоверяване, защото той не би могъл да доведе до промяна относно принадлежността на правото на собственост, която произтича от силата на пресъдено нещо на разрешения правен спор Варненският апелативен съд е потвърдил преграждащия акт. Приел е, че в случая липсват абсолютните процесуални предпоставки за предявяване на иска. Ищцата е заявила, че с издаването на констативния нотариален акт се засяга правната й сфера. Затова тя цели не да се пререши спор за собственост, а да отпадне обвързващото и легитимиращото действие на нотариалния акт. Твърди, че сградата, предмет на оспорения нотариален акт и самостоятелния обект „тото-пункт“ са различни от тези, които са обект на влезлите в сила съдебни решения. Твърди, че тя е собственик на имота, описан в нотариалния акт. Варненски апелативен съд е намерил за неоснователни изтъкнатите в частната въззивна жалба доводи, че се касае за различен обект от този, предмет на влезлите в сила решения. Независимо дали обектът е „магазин” или „тото-пункт”, то индивидуализацията му е една и съща. В съдебните решения е посочено, че обектът е разположен на партерен етаж от сграда с административен адрес [населено място], [улица], без да е уточнена квадратура на сградата или година на построяване. В оспорения К. самостоятелният обект е описан така, както и в диспозитива на решението по гр.д. № 1654/1995г. на ВРС. Затова е приел, че в настоящия случай не става въпрос за преценка за липса на процесуална легитимация, която се определя по твърденията на ищеца, а за липса на правен интерес, за който съдът следи служебно. С исковата молба ищцата е обосновала правния си интерес с твърденията, че е собственик на имота, но доколкото въпросът за собствеността е разрешен с влязло в сила решение, то същият изначално липсва. Правата на ищцата не са засегнати от констативния нотариален акт и тя няма правен интерес от отпадане на легитимиращото му действие. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира че такива липсват. Първата група въпроси са такива, които жалбоподателката счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Те са: 1/ дали е следвало съдът да допусне за разглеждане иска с релевиран порок липса на компетентност, съгласно чл. 5 и чл. 15а ЗДС при изложени ясни и точни аргументи още в исковата молба за правен интерес обусловен от твърдението и от приложените доказателства, че са засегнати права на родителите й; 2/ дали констатацията за правото на собственост и на ограничено вещно право за ПИ № * представлява правен извод на нотариуса и тази констатация лишена ли е от доказателствено значение за наследствените й права при обосноваване на извод за правен интерес; 3/ отказът на въззивния съд да прецени доказателственото значение на приложените писмени доказателства, обосноваващи правен интерес за друга сграда с площ 70 кв. м. представляваща ПИ № * и за друг самостоятелен обект, които не са обхванати от силата на пресъдено нещо на съдебни решения, постановени по чл. 108 и чл. 109 ЗС - унищожен по време на процеса и възстановен на 13.05.2011г., представляват ли съществено процесуално нарушение по материално-правния въпрос за това, т.е обхваната ли е - другата сграда на 70 кв.м. и друг новоизграден обект от СПИ по предходни решения постановени през 1997г. и 2000г. за признати вещни права на ответника в сграда на 56 кв.м. погинала през месец октомври-ноември 1983г.; 4/ налице ли е предметна идентичност по диспозитива на решенията по чл. 108 ЗС, след като от ВРС, ВОС и ВКС е установено в съдебни актове, че решението е за предаване на владение по нот. акт № 73/1975г. и за въвод във владение по нот. акт № 18/1978г., което е за обект-сграда на 56 кв.м., погинала през месец октомври-ноември 1983г., със сграда на 70 кв.м., изградена по архитектурен проект одобрен на 27.07.1983г.; налице ли е материалноправна обусловеност, когато претендираното по настоящото дело право на собственост не се извежда от несъществуващото на претендираното от ДП „БСТ“ право на собственост за погиналата сграда на 56 кв.м. по нот.акт № 18/1978г. и тогава решението от 1997г. по чл. 108 ЗС ще има ли задължителна СПН по смисъла на чл. 220, ал. 1 ГПК за настоящото дело; 5/ след като за ищеца не е без значение кой е сътитуляр на правото на собственост и на ограничени вещни права наред с него в ПИ № * пететажна сграда на 70 кв.м., това определя ли наличие на правен интерес от търсената с иска защита на правото на собственост като наследник, чрез прогласяване на нотариалните действия за нищожни по твърдените пороци, че са противоречащи на закона действия и нотариусът е нямал право да ги извършва; съдът следвало ли е да се произнесе по съществото на спора нищожен ли е или не К. от 16.05.2006г. поради това, че нотариалните действия са нищожни поради твърдените пороци - липса на материална компетентност като задълбочено обсъди доказателствата на страните, наведените доводи и правни съображения и даде обоснован и мотивиран отговор на поставените въпроси по делото с решение; 6/ когато лице, което претендира да е собственик на една вещ, с конкретно придобивно основание, и иска да оспори действителността на К. за друга вещ, с друго придобивно основание, с което се засягат наследствени права по другата вещ, то може ли да предяви с иск някоя от формите на недействителност, в случая нищожност на нотариалното удостоверяване; може ли да предяви за съвместно разглеждане и други основания за нищожност; съдът може ли да се произнася за друга вещ, определена по негов почин, която не е предмет на предявения иск при изводи за определяне на правен интерес; 7/ изводите за това, че К./15.05.2006г. е издаден за пететажната сграда, представляваща ПИ № *, представлява ли нов юридически факт, който не се обхваща от СПН, формирана с предходни съдебни решения, следвало ли е да се разрешат в хода на делото с назначаване на СТЕ дори по почин на съда и едва след това да се извършва преценка за липса или наличие на правен интерес от иска; 8/ съдебните решения по ревандикационен и негаторен иск за погинала сграда на 56 кв.м. могат ли да бъдат правопораждащи правото на собственост факти за друга сграда на 70 кв.м. съставляваща ПИ № * изградена с конкретно посочено придобивно основание, писмени доказателства в тази насока, в които БСТ не е вписан; 9/ следвало ли е въззивният съд в това производство да се произнесе, респективно да събере доказателства, поискани, но несъбрани от първоинстанционния съд, които доказателства касаят предмета на спора и доказващи правен интерес; както и необсъждането на приложените и неизисканите доказателства би ли променило изводите на съда относно наличието на правен интерес и допустимост на иска; 10/ влезлите в сила съдебни решения по чл. 108 и чл. 109 от ЗС за погинала сграда на 56 кв.м. през месец октомври-ноември 1983п, с какво правно значение са за наличието на правен интерес за друга сграда на 70 кв.м. представляваща ПИ№ * и формирания петитум на иска за нищожност на К. от15.06.2006г.; 11/ твърденията в исковата молба за нищожност на К. от 15.05.2006г. обективно годни ли са да осъществят предвиденото в чл. 576 ГПК, вр. чл. 569, т. 2, предл. първо ГПК, вр. чл. 574 ГПК, вр. чл. 5 УП на БСТ /обн. В ДВ. бр. 65/ 08.08.2000г./, вр. чл. 5 и чл. 15а ЗДС /нов-ДВ, бр. 32/2005г., отм. ДВ. бр. 36/2006г., в сила от 01.07.2006г./ и ищецът изложил ли е всички твърдения, които да индивидуализират конкретния гражданско-правен спор за ПИ № *, а и искането до съда с конкретен петитум, производно на този спор ли е и след извършеното уточнение на 21.05.2024г., и те обективно годни ли са да удовлетворят изискванията на чл. 127, ал. 4 и 5 от ГПК и това достатъчно ли е да се обоснове извод за наличие на правен интерес от иска. По тези въпроси се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Втората група въпроси са такива, които касаторът намира за решени в отклонение от практиката на Върховния касационен съд, а именно: 1/ въззивният съд процедирал ли е в отклонение с разясненията и указанията дадени в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2012г. на ВКС, ОСГТК по т.д. № 8/2012г., в което е прието, че диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита търси; 2/ освобождава ли се въззивната инстанция от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях; 3/ в мотивите съдържат ли се изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, и има ли произнасяне по съществото на възраженията и доводите, с които е обоснован правен интерес и допустимостта на иска; 4/ определението на въззивния съд отговаря ли на изискванията по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК; 5/ като не се е произнесъл по фактите и доказателствата по делото и не се е произнесъл мотивирано по защитните доводи и съображения в частната жалба, въззивният съд провел ли е формално въззивно производство и постановил ли е неправилен съдебен акт; 6/ отпада ли или не отпада правото на предявения иск поради липса на правен интерес след като в производството по чл. 108 ЗС по гр.д. № 1654/1995г. на ВРС и в.гр.д. № 580/1997г. на ВОС съдът не е преценил нищожността на сделките по нот.акт № 18/1978г. и ДДД/15.02.1989г., които са били от значение за решаване на правния спор; 7/ съдът бил ли е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба пороци за издаването на К. от 15.05.2006г.; при оценката на правното действие на К. от 15.05.2006г., съдът трябвало ли е да се ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно; материалният закон приложен ли е точно или не, след като съдът е игнорирал при преценката на доказателствата осъществени факти, опорочаващи К.; съдът обвързан ли е да се произнесе само по посочените в исковата молба пороци на нотариалните действия при издаването на К. или има правомощия сам да изменя заявените от ищеца пороци, като елиминира този за липса на материална компетентност на нотариуса; 8/ за да бъде установено наличието на констатираната липса на правен интерес, съдът на първо място следвало ли е да съобрази налице ли е редовна и ясна искова молба и след това, в рамките на ясните и конкретни факти и искания на страната-ищец да се произнесе по допустимостта на заявения иск от гледна точка на правен интерес; при изяснена искова молба и без указания в тази насока, може или не може да бъде изненадана с прекратяване на производството поради недопустимост на иска от гледна точка на липса на правен интерес от предприетата форма на искова защита; 9/ дали твърдените от страната пороци са такива, които обосновават нищожност на К./2006г., е въпрос по съществото на спора /а не по неговата допустимост на плоскостта на правния интерес/, по който съдът следва да се произнесе с решението - респективно липсата на такъв порок прави претенцията неоснователна, а не недопустима поради липса на правен интерес; 10/ правният интерес, за който съдът следи служебно представлява ли абсолютна процесуална предпоставка когато се твърди накърнено материално право; правният интерес не следва ли от правното твърдение на ищеца; в случая касае ли се или не до липса на предпоставка за предявяване на иска от категорията на абсолютните; въззивният съд смесил ли е абсолютната процесуална предпоставка - правен интерес, която следва от правното твърдение на ищеца, с процесуалната легитимация обуславяща се от принадлежността на накърнено материално право, заявено с иска. Първата и втората група въпроси се припокриват, въпреки различните им формулировки. Всички те имат отношение към извършената от въззивния съд преценка на правния интерес на ищцата да иска прогласяване нищожност на констативния нотариален акт на ответника. Както бе посочено по-горе, съдът е приел, че между страните е разрешен със сила на пресъдено нещо спор за принадлежността на правото на собственост върху обекта, за който е издаден констативния нотариален акт и именно поради това наличието на пороци на нотариалното удостоверяване не би се отразило на правната сфера на ищцата. Съдът също така е дал отговор на основното възражение на ищцата, че обектът, описан в констативния нотариален акт е различен от този, за който са водени и разрешени правни спорове между страните. Тезата на ищцата се гради на несъгласие с влязлото в сила решение и навежданите от нея доводи са опит да се заобиколи силата на пресъдено нещо. С влязлото в сила решение по гр.д. № 1654/1995г. ищцата, нейните родители и брат са осъдени да предадат на Български спортен тотализатор владението върху магазин с площ 22,41 кв.м. в партерния етаж на сградата в [населено място], на [улица], представляващ имот пл. № * в кв.60 по плана на [населено място]. В констативния нотариален акт обектът е описан като магазин с площ 22,41 кв.м. в приземния етаж на сградата на [улица] УПИ * по КП от 2003г. Според констативен нотариален акт от 2011г., издаден на родителите на ищцата И. и Д. И., те са признати за собственици на тото пункт с площ 22,40 кв.м. на партерния етаж в сградата на [улица], построена в ПИ * по КП на [населено място] от 2003г. Според приложена към исковата молба скица, издадена 2011г., ПИ * е идентичен с имот пл. №* в кв.60 по плана на Варна. С предявен иск по чл. 108 ЗС по гр.д. № 9333/2019г. ищцата Ж. Д. се е домогвала да установи, че е собственик на самостоятелен обект с идентификатор № *** с площ от 22,41 кв.м., предназначен за търговска дейност, находящ в многофамилна жилищна сграда с идентификатор № ***, намиращ се в [населено място], [улица], ведно с 0,588 % идеални части от общите части на сградата. Производството по този иск е прекратено на основание чл. 299, ал.2 ГПК. В мотивите на съдилищата изрично е посочено, че издаденият през 2006г. констативен нотариален акт на ДП“Български спортен тотализатор“ не представлява факт, непреклудиран от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д. № 1654/1995г. на Варненски районен съд. Обсъдени са и възраженията за липса на идентичност на предмета на делата, доколкото гр.д.№ 1654/1995г. е за „магазин“ в партерния етаж на сградата в [населено място], [улица], представляващ имот пл. № * в кв.60 по плана на 8-ми микрорайон на [населено място], а предмет на новозаведеното дело е „тото-пункт“ в сграда в ПИ * по КККР на [населено място], идентичен със стар пл. № *, от което ищцата прави извод, че се касае до друга сграда в друг поземлен имот. Тези възражения са отхвърлени с мотиви, извлечени от самите твърдения на ищцата - тя не твърди, че родителите й са притежавали друг поземлен имот, който да е бил предмет на договора по нотариален акт № 18, том X, дело номер 3855/1978г. или да са извършили строителство в него въз основа на договор за групов строеж от 22.08.1984 г. и да са придобили различен обект от процесния по договор за доброволна делба от 15.02.1989г., а и такова твърдение би било преклудирано от силата на пресъдено нещо, тъй като именно въз основа на удостовереното с този нотариален акт придобивно основание и същите договор за групов строеж от 22.08.1984г. и договор за доброволна делба от 15.02.1989г. е уважен предявения от „Български спортен тотализатор“ ревандикационен иск против наследодателите й. При преценка допустимостта на иска въззивният съд не се е отклонил от трайно установената съдебна практика, според която предметът на делото се характеризира с правопораждащия факт, на който правната норма придава правно значение, носителите на правото и неговото съдържание в рамката на въведеното от ищеца правно твърдение /т. 18 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава жалбоподателката в изложението/. Въззивният съд е взел предвид наведените от жалбоподателката доводи и им е дал отговор, включително на твърдението, че е различен предмета на ревандикационния иск и на нотариалния акт. Различното описание според различни планове не е основание да се приеме, че се касае до различен обект. Решаващият мотив на съда за недопустимост на иска по чл. 576 ГПК е липсата на правен интерес, а цитираната от касатора практика е неотносима към тази преценка. Формулираните въпроси са израз на поддържани от жалбоподателката тези, които не са възприети от съда. Затова касационно обжалване по тези въпроси не може да се допусне нито на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Поставеният въпрос дали са спазени и изпълнени изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд също не е предпоставка достъп до касационен контрол. Не е ясно кое допълнително основание се поддържа спрямо този правен въпрос. Посочени са от жалбоподателката съдебни актове по нейни дела, постановени от съдията в районния съд и съдиите от състава на окръжния съд, постановил обжалваното определение. Единствено участието на тези съдии в разглеждането на делата, касаещи правата на ищцата в спорния имот, не е достатъчно, за да доведе до извод, че делото не е разгледано от безпристрастен съд. Основанията за отвод са предвидени като процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или отказът на съдията да се отстрани от делото не влече нищожност или недопустимост, а може евентуално да доведе само до неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и то ако предубедеността на съдебния състав е причина за постановяване на крайния незаконосъобразен резултат, противоречащ на действителното правно положение по спора. Следва да се вземе предвид, че с Тълкувателно решение № 1/2023г. на ОСГТК е отклонено предложението за приемане на тълкувателно решение по въпроса: налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. В мотивите за отклоняването е прието, че основанието по чл.22, ал.1, т.6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай въз основа данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Обективно невъзможно е да се даде принципен отговор дали участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по доказателства, представени и по двете дела, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, при всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е или не е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Предвид посоченото и доколкото в постановените от двете инстанции актове е обсъждан само правният интерес като предпоставка за допустимост на иска, а не неговата основателност, то не може да се приеме, че е нарушено изискването за разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд. Тук следва да се отбележи, че определение № 110 от 06.07.2020 год. по ч.гр.д. № 1531/2020г. на ІІ г.о. на Върховния касационен съд, с което не е допуснато касационно обжалване на определението, потвърждаващо прекратяването на производството по горепосоченото гр.д.№ 9333/2019г. на Варненски районен съд, е постановено от настоящия състав на Върховния касационен съд. Този факт също не е причина за отвеждане на състава от разглеждане на частната жалба. По двете дела са предявени различни искове (за право на собственост и за нищожност на нотариално удостоверяване) и извършената преценка за тяхната допустимост е различна. В обобщение, следва да се откаже достъп до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.