Определение № 220 от 23.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2472/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ДаллБогг Живот и Здраве“АД против решение №80/12.04.2022г. по в.т.д.№66/22г. на Окръжен съд Стара Загора, с което е потвърдено решение №2607815/29.11.2021г. по гр.д.№1255/21г. по описа на Районен съд Стара Загора, с което дружеството е осъдено на основание чл.432 ал.1 КЗ да заплати на К. И. К. сумата 22 000 лв., ведно със законната лихва, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на настъпило на 12.09.2017г. ПТП. Искането за отмяна на решението на окръжния съд и за отхвърляне на иска е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че въззивният съд не е приложил правилно принципа за справедливост, като не е съобразил икономическия критерий при определянето на справедливия размер на обезщетение, а от друга страна е определил същия без да съобрази реално понесените от ищеца болки и страдания /не е съобразил,че ищецът е напълно възстановен от травмите и превратно е тълкувал критерия „възраст“/, както и, че не е отчел обстоятелствата, установяващи наличието на съпричиняване от негова страна, поради движението му с несъобразена скорост. Поради това касаторът счита определеното обезщетение за недължимо, евентуално - за прекомерно завишено, в който смисъл е и искането му за произнасяне по същство от касационната инстанция. Претендира разноски за всички инстанции. В писменото изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че решаващият състав на СтЗОС се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и разрешаването им е в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос в семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания от ПТП? /противоречие с ППВС №4/1968г. и решения по т.д.№795/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№619/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№916/2011г. на І т.о. на ВКС и по т.д.№2143/2014г. на І т.о. на ВКС/; 2. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях? /противоречие с ППВС №4/68г. и с решения по т.д.№566/10г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№2998/13г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№3334/13г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1053/12г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№4391/13г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№3594/13г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№40/14г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№795/08г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№387/08г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№596/12г. на ВКС, по т.д.№2273/15г. на ІІ т.о. на ВКС/; 3.Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?; 4. Следва ли да се отчете 30% съпричиняване на вредите от страна на пострадалия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалия, изразяващо се в управление на мотоциклет със скорост, несъобразена с конкретните пътни условия, съгласно чл.20 ал.2 ЗДвП, което нарушение пряко и непосредствено е довело до настъпване на ПТП, както и е сред причините за настъпване на телесните увреждания на ищеца в резултат от същото? /противоречие с решение по гр.д.№60304/16г. на ІV г.о. на ВКС, решение по т.д.№745/08г. на ВКС и решение по т.д.№648/08г. на ІІ т.о. на ВКС/. Освен на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, със същите въпроси касаторът се позовава и на този по т.3 на същия член и алинея,като излага становището си,че разрешаването на въпросите би допринесло за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване във въззивното решение съдебна практика, която евентуално ще бъде премахната по пътя на касационно разглеждане на делото по същество, а делото ще се разреши според точния смисъл на законите и ще бъде създадена съдебна практика по прилагането им. Допълнително касаторът поддържа и,че решението на въззивната инстанция е очевидно неправилно, тъй като с него е присъдено високо по размер обезщетение при неотчитане на всички релевантни критерии за справедливост. Ответникът по касационната жалба К. И. К., в депозиран чрез процесуалния му представител в законоустановения срок писмен отговор, застава на становище за необоснованост на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, за което счита,че е постановено в съответствие с трайно установената практика на ВКС, отнасяща се до присъждането на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от ПТП. По същество счита направените от въззивния съд изводи за правилни и законосъобразни, поради което моли решението да не се допуска до касационен контрол, евентуално – да бъде потвърдено. Претендира разноски за настоящото производство. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Окръжен съд Стара Загора е приел за установено от данните по делото,че на 12.09.2019 г. в [населено място] е настъпило ПТП между мотоциклет „Хонда CBR“, управляван от ищеца, и лек автомобил „Ауди А6“,при което ищецът получил травми по тялото без опасност за живота; същият отправил до ответника,като застраховател на гражданската отговорност на виновния за инцидента водач на лекия автомобил, застрахователна претенция за заплащане на обезщетение, но последният отказал да я удовлетвори по съображения за липса на виновно поведение на застрахования водач, за неустановеност на механизма на ПТП и на уврежданията на молителя, респ. на твърдените от него болки и страдания. Съдът е намерил за установено,че с влязло в сила на 10.10.2020г. решение по административно наказателно дело по описа на PC Стара Загора водачът на лекия автомобил е бил признат за виновен за причиняването на процесното ПТП, поради допуснато от него нарушение на правилото на чл.50 ал.1 ЗДвП, тъй като, излизайки на път с предимство, не е спрял и пропуснал движещия се по него мотоциклет, и по непредпазливост е причинил на водача му К. К. средна телесна повреда, изразяваща се в увреждане на мускулус вастус медиалис на левия долен крайник, което довело да трайно затруднение в движението на левия долен крайник за срок по - дълъг от 30 дни с период на възстановяване при правилно протичане на оздравителния процес около един и половина до два месеца. За установяване механизма на ПТП съдът е кредитирал заключението на допуснатата и изслушана в производството пред първата инстанция автотехническа експертиза. Позовавайки се на констатациите,изчисленията и изводите на вещото лице, съдът е приел за доказано по категоричен начин,че произшествието е възникнало на регулирано с пътни знаци кръстовище при дневна светлина и сухо време; лекият автомобил е навлязъл в него ускорително, отнемайки предимството на движещия се по главен път мотоциклетист, който се опитал да избегне удара, отклонявайки мотоциклета вдясно, но без да успее да заобиколи автомобила, при което е настъпило съприкосновение между предна челна дясна част на автомобила със странична лява част на мотоциклета; тъй като мястото на удара е било в опасната зона за спиране на мотоциклета, водачът му не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП, а непосредствената причина за настъпването му от техническа гледна точка е навлизането на лекия автомобил в кръстовището при наличие на движещ се мотоциклет по улицата с предимство. Позовавайки се на заключението на вещото лице съдът е приел,че водачът на мотоциклета не е допринесъл с действията си за настъпване на ПТП, не е създал условия и не е улеснил с поведението си неговото настъпване, нито е имал техническа възможност да го предотврати, докато водачът на автомобила е имал техническата възможност да възприеме пътната обстановка и приближаващия от дясната му страна мотоциклет, поради липса на зрителни прегради, които да възпрепятстват видимостта му, както и да спре своевременно при наличието на знак „Стоп“, за да го пропусне, включително и на разстояние до 1 м след навлизането му в кръстовището,но въпреки това не е изпълнил задължението си да осигури предимството на движещия се по път с предимство мотоциклет, поради което поведението му се явява в пряка причинна връзка с настъпване на произшествието. Прието е за недоказано твърдението на въззивника за наличие на съпричиняване от страна на ищеца, поради липса на пряка причинна връзка между скоростта на движение на мотоциклета и настъпването на вредоносния резултат. За установяване претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът е възприел констатациите и изводите от заключението на назначената медицинска експертиза, според които същият вследствие на ПТП е получил разкъсно-контузна рана на лявото бедро, разкъсване на мускулус вастус медиалис /третата глава на големия четириглав мускул на бедрото/ на левия крак, контузия на телата на прешлените на лумбалния отдел и травматичен кръсцово-поясен радикулит, което му е причнило трайно затрудняване на движението. Допълнително съдът е съобразил и установените със свидетелските показания обстоятелства / че непосредствено след ПТП ищецът бил настанен в болница с голяма открита рана на левия крак, от която се виждала костта му, цялото му тяло било с охлузвания и синини; че в ортопедичното отделение пролежал около една седмица, след което бил преместен в неврохирургията, поради болки в кръста и целия гръбнак; че след изписването му за него се грижели в продължение на около 6 месеца брат му и леля му, тъй като ищецът не можел да се придвижва и обслужва сам, като почти през цялото време бил на болкоуспокояващи; че към настоящия момент – две години по-късно – ищецът продължава да има оплаквания за болки и подуване на крака при преумора; че повече на мотор не се качвал,а автомобил управлявал само на къси разстояния, като в началото изпитвал страх и паника от всякакви превозни средства/, като е приобщил мотивите в решението на районния съд в тази му част към своите. За да приеме,че справедливият размер на обезщетението за така причинените му неимуществени вреди възлиза на сумата 22 000 лв., какъвто е бил определен и от първоинстанционния съд, въззивният състав е взел предвид и обстоятелствата,че към датата на ПТП ищецът е бил млад и здрав човек - на 28 години, работоспособен, полагал е труд, без данни за хронични или други заболявания; че след ПТП същият е бил възпрепятстван да се обгрижва сам и е имал нужда от помощта на трети лица, бил е неработоспособен в продължение на около пет месеца / 154 дни /, което е повлияло и на социалната му ангажираност и е понижило качеството му на живот. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според задължителните указания, дадени с ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, по прилагане разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения, при посочени и формулирани конкретно от касатора правни въпроси, намерили разрешение в обжалвания въззивен съдебен акт по обуславящ крайния изход начин и при обосновано от него наличие на някоя от допълнителните предпоставки за селектиране на жалбата му, посочени в т.т.1-3 на същия член и алинея. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са свързани с конкретно оплакване в касационната жалба и да са от правен, а не от фактологичен характер, което означава да са мотивирали крайния извод на въззивния съд, но разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Самостоятелно основание за допускане се съдържа и в ал.2 на същия член в три хипотези - когато съществува вероятност решението да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно. Обжалваното от ЗАД“ДаллБогг Живот и Здраве“АД въззивно решение е валидно и допустимо. Първите три от поставените в изложението му въпроси се отнасят до критериите, по които съдът определя справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, приложими и към отговорността на застрахователя на деликвента, подлежаща на ангажиране с предявения срещу него пряк иск на увреденото лице. Всички те са свързани с оплакването на касатора в жалбата му,че съдът не е съобразил икономическия критерий и реално получените от ищеца телесни увреждания и тяхното отражение върху живота му при определяне размера на обезщетението по справедливост. В този смисъл въпросите се явяват принципно обуславящи, но не са били разрешени от въззивния съд в противоречие с трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд. Тази практика по приложението на чл.52 ЗЗД, освен в сочените от касатора Постановление №4/68г. на Пленума на ВС и решения на ВКС по чл.290 ГПК, е обективирана и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. Според поддържаното в нея, понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, каквито са характерът на увреждането, предпоставките, при които то е настъпило, вида и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Приема се,че при произнасяне по размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да се съобрази и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, като се отчетат конкретните икономически условия в страната, ориентир за които служат нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, които сами по себе си нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, а имат отношение към съобразяването на икономическите условия в страната. Всички визирани в практиката критерии са отчетени от въззивния съд, съобразно установените по делото конкретни обстоятелства. Не са налице основания да се приеме,че съдът не е съобразил съответните към момента на увредата икономически условия в страната, свързани със стандарта на живот, макар да не е посочил това изрично и да не е цитирал конкретните размери на лимитите на застрахователното покритие по застраховките „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Последните не се разглеждат от практиката като отделен критерий за справедливост, а като ориентир за икономическите условия към датата на ПТП. Касаторът не обосновава тезата си за прекомерност на присъденото обезщетение с аргументи как тези условия /при отчитане на установения към 2017г. лимит на отговорност от 10 млн.лв. за едно събитие, съгл. чл.492 т.1 КЗ/ и социалното положение на пострадалия към момента на ПТП биха обусловили по-нисък от определения от съда размер. Обезщетението не би могло да се съизмерява пряко с пропуснатите за реализиране от ищеца, вследствие нетрудоспособността му, доходи, за каквито и по делото и не са събирани доказателства, за да биха могли да бъдат съобразени като релевантни обстоятелства от съда. Достатъчно е да е установено,че преди произшествието ищецът е бил в състояние и е полагал труд в полза на обществото и в пряка причинна връзка с получените от него увреждания е бил лишен от възможността да упражнява професията си – обстоятелства, които са били доказани със свидетелските показания и са били отчетени от въззивния съд при обосноваване на извода му,че вследствие на претърпяното ПТП социалната му ангажираност е била засегната и качеството му на живот – понижено. Поради неосъществен допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК в приложение към първите три въпроса, с тях не може да бъде обоснован достъп до касационно обжалване на решението на окръжния съд. От друга страна наличието на съдебна практика по поставените три въпроса, с която въззивният съд не е допуснал противоречие, е предпоставка да бъде отречено приложението на критерия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Последният от въпросите в изложението на касатора не осъществява общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като не е от правно естество, а отговорът му е предпоставен от преценка на фактите и обстоятелствата по делото, а освен това и в по-голямата си част е основан на поддържани от страната твърдения за „допуснато грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалия“, които не кореспондират с мотивите на въззивната инстанция. Изводът й за липса на съпричиняване на увреждането е обоснован с липса на доказателства за пряка причинна връзка между скоростта на движение на мотоциклета, който се е движил по път с предимство при разрешена и съобразена с пътните условия скорост от 41 км/ч, и настъпването на вредоносния резултат. Липсата на обоснован общ критерий за извършване на селекцията е достатъчна, поради което настоящият състав не дължи да излага съображения по сочените с въпроса допълнителни предпоставки за селектиране на жалбата му по чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК. Обжалването не може да бъде допуснато и при хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, тъй като, съгласно формираната и константно поддържана практика на Върховния касационен съд, очевидна неправилност на въззивния съдебен акт е налице тогава, когато неправилността му може да бъде установена още при първоначалния прочит на решението, без да се извършва преценка на доказателствата, правилността на изводите на съда и извършените от него процесуални действия. Очевидно неправилно би било решението на окръжния съд, когато съдът е основал изводите си на отменен закон или е приложил действащия такъв в обратен на неговия смисъл; не е изложил никакви мотиви или изложените такива са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и това е установимо от пръв поглед. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, а по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол. С оглед този изход на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение