Определение № 50584 от 15.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1566/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Д. И. срещу решение № 267069/21.12.2021г. по възз.гр.д.№ 12201/20г. на СГС в частта, с която е потвърдено решение № 158288/23.07.2020г. по гр.д.№ 32700/2012г. на СРС за отхвърляне на иска на Д. И. против ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД за парично вземане, с правно основание чл.86 ЗЗД, за размера над 1761.37лв. до 18 499.55лв., поради погасяване по давност на вземането.

В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Според касатора са фактически неверни констатациите, че липсва идентичност между вземането за лихва, предмет на настоящото производство, и вземането, предмет на приключилото с влязло в сила решение производството по иска с правно основание чл.45 ЗЗД, в което ответното застрахователно дружество е участвало като трето лице-помагач на страната на ответника. Касаторът намира, че са необосновани основаните на тях изводи, че претендираното вземане за лихва за забава се погасява с кратката 3-годишна давност.Оспорени са и изводите, че давността за процесното вземане не е прекъсната с конституирането на ответното дружество като подпомагаща страна в производството по иска по чл.45 ЗЗД.В тази връзка касаторът релевира доводи, че, обсъждайки разпоредбите на чл.116 б. „б“ и чл.115 б. „ж“ ЗЗД, въззивният съд не ги е разгледал в систематична и функционална връзка с разпоредбите на чл.117, ал.2 ЗЗД и чл.223, ал.1 ГПК.Според касатора силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.45 ЗЗД проявява в правната сфера на ответното дружество правозасилващ ефект на съдебно потвърденото притезание за обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 13.09.2007г. до окончателното изплащане. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за постановяване на друго за уважаване на иска в пълния предявен размер.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК преди всичко е въведено основанието по чл.280, ал.2, предл.3 – очевидна неправилност.То е обосновано с доводи за грубо нарушаване на правилата на формалната логика при извършване на изводите за липса на идентичност между вземането в настоящото производство и вземането в производството, приключило с влязло в сила решение, както и относно правното значение на нормата на чл.223 ГПК.

Релевирано е и основанието по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1.Налице ли е идентичност между съдържанието на притезателното право/вземането/ на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по застраховка „ГО“ и притезателното право/вземането/ на увреденото лице спрямо самия делинквент? По него касаторът се позовава на ТР № 1/2016г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСГТК на ВКС

2.Има ли СПН срещу застрахователя на делинквента по застраховка „ГО“ решението, с което е уважен иск по чл.45 ЗЗД на увредения срещу делинквента, ако застрахователят му е бил привлечен като негова подпомагаща страна в процеса? По него касаторът се позовава на ТР № 2/2012г. по тълк.д.№ 1/2010г. на ОСТК на ВКС

Въведено е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

• Проявява ли СПН на решението, постановено в производство по чл.45 ЗЗД срещу делинквента, своя правозасилващ ефект и в отношенията между ищеца и третото лице - помагач на делинквента в същото производство?

• При положителен отговор на поставения въпрос следва ли да се приеме, че притезанието, предмет на прекия иск срещу застрахователя, идентично по съдържание с притезанието, предмет на иска по чл.45 ЗЗД, вече има характера на съдебно установено вземане, което се погасява с общата 5-годишна давност, с оглед нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД, считано от датата на влизане в сила на решението по чл.45 ЗЗД, в което производство застрахователят е бил конституиран като помагач на ответника – насрещна страна на ищеца?

В подадения чрез юрисконсулт А. П. писмен отговор ответникът по касационната жалба оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на ТК, I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че със съдебно решение, влязло в сила на 24.08.2010г., застрахованият водач на МПС по застраховка „ГО“ при праводателя на ответното застрахователно дружество е осъден да заплати, на осн. чл.45 ЗЗД, на всеки един от Д. И. и М. И. по 50 000лв.обезщетениe за неимуществени вреди от смъртта на сина им при ПТП, настъпило на 13.09.2007г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 13.09.2007г. до окончателното изплащане.Установил е, че с определение от 23.09.2007г., съобщено на 02.10.2010г., в производството по исковете по чл.45 ЗЗД е конституиран като трето лице-помагач на ответника ЗК „Български имоти“ АД, който е праводател на ответното дружество, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на делинквента, както и, че конституираният като трето лице-помагач на ответника застраховател е заплатил както присъдените главници за обезщетения, така и законната лихва върху тези суми, но, считано от 02.10.2009г.Решаващият състав е възприел дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на претендираните вземания, а именно правното основание на чл.86 ЗЗД.Споделил е и изводите, че процесните вземания са валидно възникнали, като се е позовал на приложимата разпоредба на чл.223, ал.2 КЗ/отм./, приемайки, че застрахователят по застраховка „ГО“ отговаря пред увредения така, както отговаря пред него застрахованият делинквент, както и на разпоредбата на чл.84, ал.3 ЗЗД, че забавата при задължения от деликт настъпва и без покана, приемайки, че в случая застрахователят е изпаднал в забава за заплащане на обезщетенията от момента на ПТП.Решаващият състав е счел, че от разпоредбата на чл.224, ал.2, изр.2 КЗ/отм./ не може да се направи извод, че обемът на отговорност на застрахователя се променя при неуведомяване или при по-късно уведомяване.Приел е, че отношенията между увреден и застраховател са уредени с разпоредбата на чл.226, ал.1 КЗ/отм./, поради което застрахователят не може да прави възражения пред увредения за неуведомяване по чл.224 КЗ/отм./, а и, отделно от това, възражението по чл.224, ал.1 КЗ/отм./ е изрично изключено с разпоредбата на чл.226, ал.2 КЗ/отм./Аргументи в подкрепа на този извод са изведени и от разпоредбата на чл.227, ал.2 КЗ/отм./.Въззивният състав е възприел и изводите на първоинстанционния съд, че за определяне на срока на давността за процесното вземане за лихви е приложима разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД, съответно - кратката 3-годишна погасителна давност, поради което вземането е погасено по давност за периода от 13.09.2007г./ датата на настъпване на ПТП/ до 08.07.2009г./ 3 години преди подаване на ИМ на 09.07.2012г./Споделил е и изводите, че давността за процесните вземания не е била прекъсната и не е спряла да тече по време на съдебния процес, образуван по исковете по чл.45 ЗЗД, в който праводателят на ответното застрахователно дружество е участвал като трето лице-помагач на ответника, нито са променени срокът на давността и началният й момент, тъй като процесното вземане не е било предмет на това производство.Въззивният състав е счел, че този извод не се променя от установителното, съгласно чл.223, ал.1 ГПК, действие на влязлото в сила съдебно решение.

Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.

Не е налице приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.посл. ГПК- очевидна неправилност. Изведена от съдебната практика на касационния съд, очевидна неправилност е налице, когато въззивният акт страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от мотивите, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилността на акта. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, както и когато актът е явно необоснован. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 т.1- т.3 ГПК.В случая касаторът не е обосновал нито една от дефинираните проявни форми на основанието очевидна неправилност, а релевираните от него доводи са същите, с които обосновава неправилността на решението.Пряко от съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не конститатира проявление на основанието очевидна неправилност.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпроси № 1 и № 2 произтича от липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в мотивите към т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Значимостта на въпрос № 1 за изхода на спора по конкретното дело следва да бъде отречена, тъй като въззивният съд не е сравнявал обема /съдържанието на деликтното право и на прякото право, съответно не е отрекъл еднаквото им съдържание. Изводът на решаващия състав, че давността не е прекъсната и не е спряла да тече по време на съдебния процес по исковете по чл.45 ЗЗД, както и не са променени срокът на давността и началният й момент, е обоснован с това, че процесните вземания не са били предмет това производство. Въпрос № 2 също не е обуславящ за изхода по конкретното дело, тъй като въззивната инстанция изрично е приела, че влязлото в сила решение има установително, съгласно чл.223, ал.1 ГПК, действие, но е счела, че това не променя извода, че давността не е прекъсната и не е спряла да тече по време на съдебния процес по исковете по чл.45 ЗЗД. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.

Липсва основание да се допуска касационно обжалване и по въпросите, за които е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно, разпоредбата на т.3 на чл. 280, ал. 1, ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В разглеждания случай касаторът не е въвел доводи, попадащи в някоя от дефинираните в т.4 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ВКС хипотези на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия.Ето защо формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поради всичко изложено, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход, на касатора не се дължат разноски.На ответника по касация се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, които се определят в размер на 100лв.

Така мотивиран, съставът на ТК: