Определение № 85 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3357/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. А. Б. срещу въззивно решение № 260 от 05.08.2020г., постановено по в.гр.д.№ 157/2020г. на Софийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 41 от 28.11.2019г. по гр.д. № 365/2019г. на Районен съд – гр. Етрополе, с което е допусната съдебна делба на лек автомобил и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявения от Л. А. Б. против Д. В. Д. иск за делба на описания в решението лек автомобил марка “Ровер”, модел 75, с рег. [рег.номер на МПС]. По делото е установено, че страните са бивши съпрузи, които са били в брак от 09.06.2012г. до 01.07.2015г. С договор от 31.07.2012г. / с нотариална заверка на подписите/ същите са придобили на името на ищцата процесния автомобил в режим на съпружеска имуществена общност за сумата 700 лв., който след развода е останал в държане на ответника. Според утвърденото от съда споразумение придобитите по време на брака им движими вещи са разделени доброволно и извънсъдебно. С оглед съществуващия между страните спор относно местонахождението и съществуването на автомобила, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства тези обстоятелства не са установени. Изложени са съображения, че от показанията на разпитаната по делото свидетелка не се установяват такива данни, а индиция, че вещта не се намира в ответника, са и обясненията, дадени от него на 01.03.2018г. по приложената по делото пр. преписка № 81/2018г. на Районна прокуратура – гр. Етрополе, според които той е дал автомобила на лицето Р. Р., което от своя страна е дало обяснения, че го е “продал чрез бартер на И. М.”. В заключение е посочено, че при липсата на конкретни данни от кого понастоящем се държи вещта /страните или трето лице/ и невъзможност това обстоятелство да се посочи в решението по допускане на делбата, предявеният иск подлежи на отхвърляне като неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Носи ли ищецът по иск за делба доказателствената тежест да установи съществуването на съсобствената движима вещ към момента на допускане на делбата, ако това обстоятелство не се оспорва от другия съсобственик в депозирания отговор на исковата молба и при положение, че е установено съществуването на местонахождението ѝ към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност; 2.Допустимо ли е с въззивната жалба тепърва да се релевира възражение относно съществуването и местонахождението на движимата вещ, предмет на делбеното производство, и дължи ли съдът произнасяне по това възражение; 3. Непосочването в съдебния акт у кого от съделителите се намира движимата вещ основание ли е за отхвърляне на иска за делба като неоснователен; 4. Налице ли е пречка за допускане на делбата, ако към приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд се установи, че движимата вещ се намира в държане на трето за собствеността лице, но е доказано да е съсобствена между страните по делото; 5. Каква е доказателствената тежест на дадени писмени обяснения от съделител в хода на прекратена прокурорска проверка и може ли да се приеме за установено местонахождението на делбената движима вещ само въз основа на обяснения, дадени от съделител в рамките на същата и 6. Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти приема за установени и кои за недоказани. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС – решение № 297 от 22.12.2014г. по гр.д.№ 4004/2014г., І г.о., а в съответствие с нея. В това решение е прието, че движимите вещи могат да бъдат допуснати до делба само ако по делото е установено, че съществуват към момента на съдебното дирене пред съответната инстанция, решаваща спора по същество, както и ако към този момент е установено в чие държане се намират. Фактът на съществуване на вещите, както и тяхното местонахождение, могат да се приемат за установени, ако между съделителите не съществува спор и по реда на чл.146, ал.1 ГПК се приеме, че този факт не се нуждае от доказване. В този смисъл е и решение № 5 от 08.02.2019г. по гр.д.№ 1362/2018г. на ВКС, ІІ г.о., в което е посочено, че съгласно чл.154, ал.1 ГПК страната следва да докаже фактите, на които основава своите искания или възражения и че не подлежат на доказване фактите, презюмирани от закона, общоизвестните и служебноизвестните на съда факти, съобщени на страните, както и фактите, които съдът е приел за безспорни в доклада по чл.146, ал.1, т.4 ГПК. В случая в доклада по делото, по който страните не са имали възражения, фактът на съществуването и местонахождението на вещта не е признат за ненуждаещ се от доказване, съответно не е бил признат от ответника в отговора на исковата молба, като в доклада дори е посочено, че същият оспорва наведените в исковата молба твърдения като неверни. Вторият въпрос е формулиран според твърденията на касаторката и не кореспондира на данните по делото, тъй като възражението на ответника относно съществуването и местонахождението на вещта е направено пред първоинстанционния съд и във връзка с него са събирани доказателства. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по третия поставен въпрос. С посоченото в изложението решение № 186 от 09.07.2013г. по гр.д № 1303/2013 г., І г.о., във връзка с основателността на касационната жалба е прието, че непосочването в първоинстанционното решение кой от съделителите държи вещите не е основание за отхвърляне на иска от въззивния съд, тъй като този порок на решението би могъл да се отстрани и от втората инстанция при положение, че по делото е било установено, че те са в държане на ответника. В цитираното по-горе решение № 297 от 22.12.2014г. по гр.д.№ 4004/2014г., І г.о., в отговор на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, е посочено, че движими вещи, които не съществуват към момента на съдебното дирене пред съответната инстанция поради погиването им или чието местонахождение е неизвестно, не се допускат до делба, тъй като тяхното поделяне е невъзможно. В случая тези обстоятелства не са установени, поради което липсва противоречие на обжалваното решение и с представената практика на ВКС във връзка със следващия поставен въпрос /Р № 69 по гр.д.№ 6690/2013г., І г.о./, който е формулиран според твърденията на касаторката, а не според данните по делото. В допълнение следва да се отбележи, че според установената практика, за да се допусне делба на движима вещ, която не се намира в държане на съделителите, а на трето лице, е необходимо да се установи конкретно кое е това лице, каквито данни по делото липсват. Петият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като е поставен във връзка с един съпътстващ мотив на съда за отхвърляне на иска, респ. няма отношение към неговите решаващи съображения, които не се основават на дадените от ответника по време на прокурорската проверка писмени обяснения. За пълнота на изложението следва да се посочи, че направените в тези обяснения фактически твърдения съответстват и на тези, изложени в молбата на пълномощника на касаторката, по повод на която е извършена проверката. Последният поставен въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими към предмета на спора доказателства и е посочил кои факти е приел за установени и кои за недоказани. Касаторката и не сочи конкретно кои доказателства не са били обсъдени и кои правнорелевантни факти са установени с тях. Обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 600 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.